Джефри Дивър
Списъкът „Октомври“ (5) (Един роман на обратно със снимки от автора)

32.
Неделя, 16:15

15 минути по-рано

— Онова, което се случи там, с онзи човек — прошепна Габриела, като бършеше сълзите си. — Не знам… не знам какво да кажа.

Даниел беше преминал в състоянието си на изчакване — да наблюдава мълчаливо. Заоглежда внимателно мрачните улици на Мидтаун на изток.

— Изглежда чисто. Идвай.

Отидоха до следващата пресечка.

— Ето. Това е мястото, Мак. Да влизаме.

Сочеше тясна сиво-кафява сграда в една задънена уличка, излизаща на Източна петдесет и първа. Беше на четири етажа и имаше много прозорци, закрити с капаци като подозрителни очи.

— Тук ще сме в безопасност.

Тя се изсмя подигравателно. В безопасност. Как ли пък не.

В отговор той стисна ръката й.

Докато се приближаваха към сградата, Габриела постоянно се оглеждаше, взираше се в сенките, в прозорците, във вратите. Не се виждаха полицаи. Нито друга заплаха. Даниел отключи и влязоха във фоайето, боядисано в няколко разцветки на синьо и осветено от лампи с матови абажури. Декорацията бе направена с вкус, макар да не беше много елегантна. Една картина — от някой самоук Пикасо очевидно — на балерина висеше на стената до пощенските кутии. Качиха се по стълбите на втория етаж, където имаше врати за два апартамента.

Даниел се насочи към левия, който гледаше към предния двор.

Ключът изщрака, пантите изскърцаха. Издадоха странен, мелодичен звук. Първите две ноти от „Знаме, осеяно със звезди“.

Влязоха в тъмния апартамент и Даниел затвори и заключи два пъти вратата. Включи лампите.

Габриела остави новата раница, в която беше спортният й сак, на очуканата масичка в дневната. Той сложи вещите си наблизо и се настани тежко на един твърд стол до масата в къта за хранене. Влезе в интернет през айпада си, а тя отиде при прозореца, гледащ към двора и задънената уличка.

В стаята се усещаше особена миризма. Напомняше на Габриела за погребална агенция. На застояли химикали — въпреки че тук бяха препарати за почистване, а не за балсамиране на мъртва плът. Тя си спомни същата миризма отпреди точно шест години и два месеца. Започна да й се повдига, почувства се наранена, гневна. Образът на Професора изникна в съзнанието й.

Бързо обаче си спомни своята мантра.

Сара.

„Целта. Съсредоточи се върху целта си.“

Сара.

„Това е просто една случайна миризма — каза си, — която възбужда мрачните спомени.“ Въпреки това не можа съвсем да се абстрахира от нея. Влезе в кухнята и отвори хладилника. Беше почти празен: кутия кафе, масло, лимон, станал твърд като гьон. В чекмеджето имаше глава лук. Не беше от най-пресните, но не беше и изгнила. От единия край стърчаха зелени листа. Зловещо! Тя си спомни рошавата коса на Джоузеф, лъщяща, мазна. Намери нож, не много остър, но достатъчно, за да среже лука, ако натиска силно. След като го направи на купчинка кръгчета, намери олио в шкафа и сипа в един прашен тиган, без да си прави труда да го бърше. Запали котлона, изпържи лучените кръгчета и листа, като бъркаше разсеяно във формата на осморка с дървена лъжица.

Замириса апетитно и скоро ароматът на пържено замаскира миризмата, която я притесняваше. Мислите й за смърт отминаха.

Даниел Риърдън се показа на вратата на кухнята. Тя почувства погледа му. Обърна се, видя красивото му лице и отново изпита влечение към него. Спомни си петъчната вечер преди два дни. Струваше й се, сякаш е било преди година, преди цяла вечност.

— Гладен ли си?

— Може би. Но не искам да ям. Само да подишам свеж въздух.

— С тази миризма на лук?

Той се засмя. Имаше прекрасен смях, точно като актьора, на когото толкова много приличаше.

— Всяка вечер, когато сме заедно, със Сара готвим — каза Габриела и гласът й потрепери. — Е, не съвсем всяка, но повечето вечери. Тя много обича да разбърква. Страшно я бива. Понякога се шегуваме, че…

Внезапно замълча, вдиша дълбоко, извърна се. Докосна гърдите си и присви очи от болка. Даниел се приближи, извади кърпичка и бавно избърса кръвта от ъгълчето на устата й. После я прегърна. Погали с ръка гърба й, спря за миг пръсти над закопчалката на сутиена й под дебелия пуловер, продължи надолу към кръста й. Притисна я до себе си. Тя се стегна и изстена леко. Даниел изви главата й назад и въпреки кръвта я целуна силно по устата. Тя изохка, намръщи се и той я пусна.

— Извинявай — прошепна.

— Няма за какво.

Той отново притисна лицето си до нейното, притисна тялото й към себе си. Сетне рязко отстъпи назад, сякаш се насили да го направи. Тя изключи котлона и двамата се върнаха в дневната.

Габриела огледа апартамента. Беше стерилен, с атмосфера на овехтял лукс, сякаш е бил собственост на богаташи, които са обеднели или са се пенсионирали. Безцветните мебели са били първа класа преди петнайсет години, но сега бяха изцапани и очукани. Възглавничките на дивана и креслата бяха изтъркани от твърде много задници; килимът — от твърде много подметки.

Грозно, да.

Но беше тихо. И сигурно място.

Безопасно…

Украсата бе предимно в морски стил. Картини на кораби в бурно море, а също моряшки сувенири, фенери, риболовни такъми.

Габриела погледна дървеното табло с възли на стената.

— Твои ли са?

— Да. Лично съм ги връзвал. Хоби ми е. — Той погледна късите въженца, сплетени в различни морски възли, общо двайсетина. — Всеки си има име.

Друга стена бе посветена на фотографията. Той проследи погледа й към снимките и отбеляза скромно:

— Не са толкова хубави, колкото твоите.

— Имаш фотографии на Едуард Уестън, Имоджин Кънингам, Стиглиц.

— Репродукции са. Не са оригинали.

— Все пак браво. Качествени неща. И особено, че си избрал точно тези снимки. Уестън е революционен фотограф. Кънингам също, макар че според мен има нужда от малко повече изразителност.

— А тук има нещо, което ще хареса на дъщеря ти.

Даниел посочи стар камшик за езда и шпори, закачени на едната стена.

Неизличимият образ на Сара изплува в съзнанието й.

Сара…

Габриела се досети, че той ще засегне по-сериозна тема. Оказа се права.

— Мак, ще помоля едни хора да ни помогнат.

Кимна към айпада, от който явно изпращаше или получаваше имейли.

— Да ни помогнат ли?

— Те са добри хора. И имаме нужда от тях.

— Не мога да те моля за такава услуга.

— Не си ме молила. — Даниел се усмихна. — Освен това съм ти много задължен. Ти си тази, която измисли Принстънското решение. Не знам какво щеше да стане, ако те нямаше. Щеше да бъде кошмарно.

— Сигурна съм, че щеше да се справиш.

— Не. Ти ми спаси живота.

Тя се усмихна скромно, после попита:

— Какви са тези хора, за които говориш?

— Двама души, с които работя от години. Умни. Трябват ни умни хора. — Даниел се вгледа в очите й. — Нищо няма да й се случи, Мак. Обещавам ти. Сара ще се върне жива и здрава.

„Обещавам. Каква странна дума — помисли си Габриела. — Дума, на която не можеш да имаш доверие. Или не трябва.“

Като самата дума „доверие“.

„Не бъди цинична“ — смъмри се мислено.

Това обаче беше трудно. Габриела бе циничка по душа. Беше се научила да бъде такава заради Професора.

Отново си спомни безжизненото му лице, восъчнобледо, заобиколено от сатен. Материята, която тя вече ненавиждаше.

— Скоро ще се появят. — Даниел присви очи, погледна я. — За какво си мислиш? Нещо важно е. Личи си.

— Не — тихо отговори тя.

— Не, не мислиш или не, не искаш да ми кажеш? Сигурно е второто, защото ти не си способна да стоиш, без да мислиш за нещо. Невъзможно е.

Тя се опита да намери подходящите думи, за да не прозвучи глупаво. Не беше лесно.

— Твърде много хора ти обръщат гръб, когато се случи нещо лошо. Страхуват се, притесняват се от неудобството, не искат да се поставят в конфузна ситуация. Ти обаче си решил, че няма да допуснеш Джоузеф да се измъкне, и го правиш заради мен, за човек, когото познаваш само от два дни.

Според нея Даниел Риърдън не беше в състояние да се изчерви. Но явно се засрами от думите й.

— Ще ми създадеш комплекс — смъмри я. Огледа се и видя барчето. — Пие ми се нещо. А на теб? Вино? Нещо по-силно?

— Не. Само… не сега.

Той отвори бутилка каберне и наля от рубинената течност в една чаша. С една голяма глътка като че ли се отърси от неудобството от прекомерната й благодарност. Отпи още веднъж.

— Така — каза. — Трябва да помислим за следващите ни стъпки. Андрю и Сам скоро ще дойдат. Първо, мисля, че трябва да се занимаем с усложнението. Да се уверим, че е вкъщи.

Усложнението…

Тя се усмихна на тази дума. Извади телефона си и потърси номера на Франк Уолш в указателя си. Набра.

— Не вдига. — Изпрати му текстово съобщение. — Но съм сигурна, че списъкът е на сигурно място. Няма причина да не е.

Лицето на Даниел остана спокойно. Макар, разбира се, че си мислеше: „Без този списък дъщеря ти е мъртва. И мъжът, който ще я убие, този мръсник Джоузеф, ще тръгне да търси и теб.“

Нямаше нужда да си припомня, че Джоузеф ще тръгне да търси и него.

В този момент обаче телефонът й избръмча и тя погледна дисплея. Получи съобщение. Габриела се усмихна леко:

— От Франк е. Тази вечер няма да излиза. Всичко е наред.

— Значи едно нещо по-малко, за което да се тревожим. Не знам обаче какво да мисля, когато виждам, че номерът на господин Франк Уолш „Усложнението“ е в списъка ти с номера за бързо набиране. Предпочитам аз да съм на негово място.

— Мога да те сложа втори в списъка.

— Чак втори ли?

— Мама е първа.

— Добре, става.

Даниел се приближи до остъклена махагонова секция, съдържаща увеселителна техника — от около 1975 година, доколкото можа да прецени Габриела, макар че имаше и по-нови компоненти. Той включи радиото на една местна радиостанция. След няколко минути лоша музика и още по-лоши реклами дойде време за новините. Габриела се приближи до уредбата и рязко я изключи.

Остана няколко секунди втренчена в апарата.

— Не искам да слушам за това — обясни. — За това, което се случи днес — за нищо! Сигурно ще съобщят по новините. Само за това ще говорят! — Тонът й отново стана остър.

— Добре, добре…

Изщракването на ключалка откъм тъмното антре я стресна. Пантите отново изсвириха първите ноти на националния химн и двамата се спогледаха.

— Ехо? — чу се баритонов глас.

— В дневната сме. — Даниел кимна успокоително и прошепна на Габриела: — Кавалерията пристигна.