Джефри Дивър
Списъкът „Октомври“ (11) (Един роман на обратно със снимки от автора)

26.
Неделя, 11:35

15 минути по-рано

В окопите…

„Помисли, намери начина — каза си Хал Диксън. — Работиш в окопите. Импровизирай.“

Огледа улицата. Забеляза някого, който можеше да му помогне.

Диксън се приближи до уличния продавач, който отпъждаше с ръка дима от печените кестени и гевречета върху количката си. Димът се връщаше мигновено.

От миризмата на Диксън му се дояде, но той имаше работа да върши, затова го преодоля.

— Извинете, може ли да ми кажете нещо — обърна се към хилавия младеж с дънки и фланелка на „Мец“. — Преди малко от тук минаха мъж и жена.

Младежът изгледа намачкания сив костюм и яркожълтата риза на Диксън и вероятно си направи някои изводи за цветовата комбинация. Погледна потното лице на дебелака.

— Мъж и жена, а?

Диксън ги описа.

Продавачът изведнъж се разтревожи.

— Не съм видял нищо — измънка. — Нищичко. Не.

— Няма проблем. Аз съм дякон — опита се да го успокои Диксън.

— Кво…

— В църквата, презвитерианец — задъхано обясни смачканият тип. — В Ню Джърси. Дякон.

— Ъм — измънка продавачът, който вероятно беше мюсюлманин и нямаше представа какво е дякон, но може би уважаваше религиозните хора.

— Религия. Аз съм религиозен човек.

— Свещеник ли? — объркано попита продавачът и отново огледа старото сако и жълтата риза на Диксън.

— Не. Просто съм религиозен. Дяконът е светско лице.

— О!

Продавачът се огледа за някого, на когото може да продаде хотдог.

Грешка. Диксън уточни:

— Това е нещо като свещеник.

— О!

— Мирянин, който помага на свещеника. Все едно да помагам на имама.

— Имама?

— Вижте.

Диксън бръкна в джобчето на сакото си и извади от него малка, подвързана в черно Библия.

— О! — каза продавачът с известно уважение.

— Идвам от Медисън авеню — обясни Диксън, като посочи приблизителната посока, макар че продавачът вероятно знаеше къде е „Медисън“.

— Да.

— И там видях една жена да извършва престъпление, ужасно престъпление. Жената, която току-що описах.

— Престъпление?

— Точно така.

Продавачът докосна гърдите си с пръсти, може би един вид молитва. Диксън забеляза, че ръцете му са мръсни. Реши никога повече да не си купува хотдог от улична сергия.

— Тия сирени? — попита продавачът. — За това ли бяха?

— Да, сирените. Имаше много сирени.

Диксън взе една салфетка от държателя и избърса лицето си.

— Искате ли вода, отче? „Отче“ ли трябва да ви наричам? Така ли се казвате?

— Не, не съм духовник. И не искам вода. Дякон съм. Това е нещо като свещеник.

— Добре, но ако все пак поискате, само кажете. Бутилка вода. Или безалкохолно.

— Ето какво искам…

— Нямате телефон и искате да ползвате моя?

— Не, не. Трябва да разбера накъде отидоха — жената и онзи мъж, приятелят й, предполагам. Ще поговоря с тях, ще ги убедя да се предадат.

Продавачът примигна. Отново разгони пушека.

Диксън повтори:

— Тя трябва да се предаде на полицията. Аз ще й помогна. Но трябва да го направи сега. Ако избягат, полицаите могат да ги помислят за виновни и да ги застрелят. Те са паникьосани. Знам.

— Вие сте… как се наричаше това, ония хора във вашата Библия? Дето помагат на другите?

„Какво? Аха…“

— Самарянин — каза Диксън и пак обърса потта си. Под мишниците ризата му бе станала сивкавожълта.

— Да, точно така.

Моята Библия…

— Може би. Не знам. Мъжът и жената дойдоха насам.

— Да, тия двамата, за които говорите. — Продавачът като че ли се успокои. — Видях ги. Преди няколко минути. Направиха ми впечатление, защото вървяха бързо. И се държаха грубо.

Сърцето на Диксън затуптя по-силно.

— Накъде отидоха?

— Влязоха в онзи магазин. Виждате ли го?

— На ъгъла?

— До ъгъла. Магазинът за сувенири.

Беше на десет-петнайсет метра.

— Видяхте ли ги да излизат?

— Не, мисля, че все още са вътре. Но не гледах през цялото време. Може да са излезли.

— Благодаря. Мисля, че спасихте няколко човека.

Диксън тръгна да пресича улицата, но спря. Мъжът и жената излязоха от магазина. Носеха шапки и тя беше с друга чанта. Но очевидно бяха те. Огледаха улицата, забелязаха го и застинаха неподвижно за момент. После се отдалечиха в другата посока. Той забеляза, че жената накуцва.

Диксън тръгна след тях.

— Внимавайте… — извика продавачът след него с тон, сякаш щеше да добави „отче“, но навреме се сети, че Диксън не е свещеник. — Ако са извършили престъпление, може да не разберат, че искате да им помогнете. Може да са отчаяни, опасни.

— Аз съм чист пред бога — отговори задъхано Диксън.

После се затича, като потупа по гърдите си, за да се увери, че малката Библия няма да изпадне от джоба му.