Кърт Вонегът
Цветница (9)

8
Марк Твен

Медитирал съм със съзнанието на Марк Твен. Започнах да го правя като дете. Все още го правя. Когато бях малък, много ме окуражаваше мисълта, че този континент е пълен с толкова интересни и прекрасни неща, че няма нужда да се възхищавам на хора от другаде. Трябваше да подражавам на другите американци. Сега се отнасям със смесени чувства към такъв съвет. Невинаги е било удобно или привлекателно да се държа като чист американец, какъвто съм.

Тъй като съм едновременно хуморист и сериозен писател, бях поканен да говоря на стогодишнината от завършването на чудатата къща на Марк Твен в Хартфорд, Кънектикът. Церемонията се състоя на 30 април 1979 година. Специално в моя чест на билярдната маса на Марк Твен на третия етаж бяха подредени топки. Щяха да ми позволят да ги разбия с личния стик на Марк Твен. Аз отказах. Не се осмелявах да дам на духа на Марк Твен възможността да ми каже, например изстрелвайки бялата топка право в ъгловия джоб, без да докосне нищо по пътя си, какво мисли за мене.

Официалните ми бележки за Марк Твен бяха следните:

„Всеки американски писател смята, че тази къща е обитавана от призраци. Косата ми може да побелее преди края на тази много кратка реч.

Ще цитирам един предишен обитател на тази къща: «Когато срещна добре обрисуван герой в художествената литература или биографията, обикновено изпитвам топъл личен интерес към него по причина, че го познавам отпреди — срещал съм го по реката».

Твърдя, че това е дълбоко християнско твърдение, отзвук от блаженствата. То е построено — както много шеги, впрочем — от обезоръжаващо прозаично начало и неочаквано предизвикателен завършек.

Ще го повторя, защото ние несъмнено сме тук да се повтаряме. Влюбените не правят почти нищо друго, освен да се повтарят.

«Когато срещна добре обрисуван герой в художествената литература или биографията, обикновено изпитвам топъл личен интерес към него по причина, че го познавам отпреди — срещал съм го по реката.»

Според мен три думи правят това свещена шега. Те са «топъл», «личен» и «реката». Реката, разбира се, е животът — и не само за речните лоцмани, но даже и за хората в пустинята, за хората, които никога не са виждали вода в толкова дълга и тясна форма. Марк Твен казва това, което Христос е казвал по толкова много начини: че не може да не обича някого в живота.

Разбира се, аз се отнасям скептично към божествеността на Христос и с насмешка към идеята, че има Бог, който се грижи за това как се чувстваме и какво правим. Отгледан съм по този начин — насред това, което провинциалистите от изток си представят като Библейски пояс. Скептицизмът ми беше затвърден от Марк Твен в годините, през които се формирах като личност, както и от други добри хора. Оттогава съм завещал на моите деца тази липса на вяра и любовта си към литературата в нейна подкрепа.

Изкушавам се по този повод да изразя с няколко думи идеала, който родителите ми, Твен и останалите са отстоявали преди мен и който сега предавам нататък. Този идеал, постигнат от малцина, е следният: «Живей така, че да можеш да кажеш на Бог в деня на Страшния съд: „Бях много добър човек, макар че не вярвах в Теб“». Между другото, в тази реч думата «Бог» и всички местоимения, отнасящи се за Него, са изписани с главна буква.

Ние, религиозните скептици, бихме искали да се перчим малко на небето, обяснявайки на останалите, прекарвали много време да треперят в църквите тук долу: «Не ме интересуваше дали доставях удоволствие на Бог, или Го гневях — никога не ми е влизал в сметките».

Религиозните скептици често стават много жлъчни накрая, също и Марк Твен. Нямам намерение сега да гадаем защо е станал толкова жлъчен. Знам защо аз ще стана жлъчен. Най-накрая ще разбера, че през цялото време съм бил прав — няма да видя Бог, няма нито рай, нито Страшен съд.

Използвах думата «сметки». Тя е роднина на онзи елегантен глагол от Мисури, «смятам». По времето на Твен и в граничните райони човек, който смятал едно или друго, искал лъжите му да бъдат уважавани, тъй като до тях се достигало посредством аритметика. Искал да признаете, че аритметиката, логиката на неговите лъжи, е вярна.

Знам един дебелашки виц, който не е подходящ за разказване в смесена компания във викторианска къща като тази. Мога обаче да ви кажа финала, без да обидя някого. Ето го: «Не си сваляй шапката. Можем да се окажем на мили оттук». Всеки писател, започващ някаква история, може да си каже: «Не си сваляй шапката. Можем да се окажем на мили оттук».

Това е тайната на добрия разказвач — да лъже, но аритметиката да е вярна. Разказвачът, също като всеки друг ентусиазиран лъжец, се отправя на непредсказуемо приключение. Първата му лъжа, неговото въведение, ще породи още много лъжи. Разказвачът трябва да избира между тях, да търси онези, които са най-правдоподобни, които поддържат аритметиката вярна. Така историята се създава сама.

Най-бурното разказваческо приключение, със сметки от Мисури, е «Един янки в двора на крал Артур». То е написано в този свещено абсурден паметник, също както «Приключенията на Том Сойер», «Скитник в чужбина», «Принцът и просякът», «Животът по Мисисипи», от която цитирах, и световният шедьовър «Хъкълбери Фин». Най-продуктивните години на Твен са прекарани тук — откогато е навършил трийсет и девет години до достигането на моята възраст, петдесет и шест. Той е бил на моите години, когато е заминал оттук да живее в Европа, в Рединг и в Ню Йорк, най-големите му произведения вече са били зад гърба му.

Ето докъде бил стигнал по реката на живота, когато си е тръгнал оттук. Вече не е могъл да си позволи да живее тук. Никак не го е бивало в бизнеса.

За «Един янки в двора на крал Артур» — неговото въведение, неговата първа лъжа обещава голяма веселба. Какво по-комично от това да върнеш в Ранното средновековие един оптимист и технократ от деветнайсети веки? Подобно въведение със сигурност е ключ към сандък с ужасно смешни шеги и ситуации. Когато е взел този лъскав ключ, Марк Твен може би си е казал: «Не си сваляй шапката. Можем да се окажем на мили оттук».

Ще ви припомня къде се е оказал той, със или без шапката си. Този янки и неговата малка групичка електротехници, механици и какви ли не още били нападнати от хиляди английски воини, въоръжени с мечове, копия и брадви. Нашият янки укрепил позициите си с няколко реда електрически огради и ров. Той имал и няколко предшественика на съвременните картечници, които се наричали Гатлингови картечници.

Много е смешно, че хиляди от първите нападатели били убити от електрически ток. Десет хиляди от най-великите рицари на Англия чакали в резерва. Ето че идват; цитирам и ви каня да се посмеете с мен, докато чета:

«Тринайсетте Гатлингови картечници започнаха да повръщат смърт върху обречените десет хиляди. Те се спряха, удържаха за момент позициите си срещу този опустошителен потоп от огън, след което се разпръснаха, обърнати към рова и понесени към него като слама от вятъра. Една четвърт от войската изобщо не успя да стигне до издигнатия ръб на укреплението; три четвърти го достигнаха и се хвърлиха долу, към смъртта от удавяне.

Десет кратки минути след като открихме огън, въоръжената съпротива беше напълно унищожена, кампанията беше приключила, ние, петдесет и четиримата, бяхме господари на Англия! Около нас лежаха мъртви двайсет и пет хиляди мъже.»

Край на цитата.

Колко смешен финал.

Марк Твен починал през 1910 година, на седемдесет и пет годишна възраст и четири години преди началото на Първата световна война. Чувал съм да казват, че той предрекъл тази война и всички останали след нея в «Един янки в двора на крал Артур». Не го е направил Твен. Направило го е неговото въведение.

Колко отвратен ли е бил този човек на изкуството, че невинните му шеги за технологията и суеверията неумолимо са го отвели до отвратителен край. Внезапно и ужасяващо, онова, което изглеждало толкова ясно в книгата дотук, вече изобщо не било ясно — кой е добър, кой е лош, кой е мъдър, кой е наивен. Питам ви, кой е по-подлуден от суеверия и жажда за кръв, хората с мечовете или хората с Гатлинговите картечници?

Ще ви кажа, че фаталното въведение на «Един янки в двора на крал Артур» си остава главното въведение на западната цивилизация и все повече на световната цивилизация, накратко казано: най-здравомислещите, най-приятните хора, използващи най-високите технологии, ще наложат здравомислие в целия свят.

Да ви прочета ли края на «Един янки в двора на крал Артур» още веднъж?

Няма нужда.

Да се върнем към обикновеното разказвачество, което не е навредило на никого: въведението оформя всяка история, да, но авторът трябва да осигури езика и тона.

Струва ми се очевидно, като на американец, пишещ сто години след построяването на тази къща, че нямаше да се прочуем като нация с гъвкав, забавен и често красив собствен език, ако не беше геният на Марк Твен. Само един гений би могъл толкова елегантно да създаде погрешно впечатление за речта ни, за остроумието ни, за здравия ни разум и за почтеността си пред нас самите и пред останалия свят.

Самият той беше най-пленителният американец в сърцето на всяка от неговите истории. Лесно можем да простим това, защото той успява да внуши, че читателят е същият като него и може да му е брат. Най-поразително прави това в образите на младия речен лоцман и Хъкълбери Фин. Прави го толкова добре, че и последният новопристигнал по тези брегове, най-вероятно виетнамски бежанец, може, четейки го, да започне да си въобразява, че притежава частица от особения чар на Марк Твен.

Това е чудо. Този тип чудеса си имат име и то е митове.

Представете си, ако обичате, какво мнение щяхме да имаме за себе си и какво мнение за нас щяха да имат другите, ако не бяха митовете за нас, създадени от Марк Твен. След това можете да започнете да пресмятате дълга ни към този човек.

Един човек. Един-единствен човек.

Кръстих първородния си син на него.

Благодаря ви за вниманието.“