Кърт Вонегът
Цветница (4)

3
Когато изгубих невинността си

Ето как изглежда моята история от собствената ми гледна точка:

Напуснах Индианаполис, където прадедите ми бяха подготвили толкова много удобства и привилегии за мен, тъй като тези удобства и привилегии в крайна сметка почиваха на пари, а парите вече ги нямаше.

Можех да остана, ако бях постъпил като баща си — да се оженя за една от най-богатите жени в града. Само че аз се ожених за бедна жена. Можех да остана, ако баща ми не ми беше казал следното: стани какъвто искаш, само не архитект. Той и по-големият ми брат, който беше станал химик, искаха да уча химия. Нямаше да имам нищо против да съм архитект, при това архитект в Индианаполис. Щях да бъда трето поколение индианаполски архитект. Няма много такива.

Само че баща ми беше изпълнен с толкова гняв и мъка от липсата на работа по време на Голямата депресия, че успя да ме убеди колко нещастен ще бъда и аз, ако следвам архитектура.

* * *

Затова през 1940 година постъпих в Университета „Корнел“ като студент по химия. В гимназията бях редактор на „Шортридж Дейли Еко“, един от двата училищни всекидневника в страната по онова време, така че лесно станах част и от екипа на „Корнел Дейли Сън“.

Децата, които сега правят „Сън“, ме поканиха да говоря на годишния им банкет в Итака, Ню Йорк, на 3 май 1980 година. Между другото, корпорацията „Сън“, съвсем отделна от университета, ще бъде на сто години, когато тази книга бъде публикувана през 1981 година.

Изкуфелият бивш студент, който вече не пие, каза следното, сред потракването на кубчетата лед:

„Добър вечер, драги американци.

Мисля, че тази вечер трябваше да поканите някой по-сантиментален оратор. Поводът определено е сантиментален, а аз проявявам сантименталност само към верните кучета понякога, но нищо повече.

Най-видният жив писател, работил за «Сън», разбира се, е Елуин Брукс Уайт от випуск 1921-ва. Той ще стане на осемдесет и една години на единайсети юли тази година. Можете да му изпратите поздравителна картичка. Умът му е кристално бистър и той проявява сантименталност не само към кучетата, но и към «Корнел».

Самият аз харесвах само две неща тук — «Сън» и конната артилерия. Да, по мое време тук имаше конна артилерия. Май ще трябва да ви кажа на колко години съм. През ноември ще стана на петдесет и осем. Може и на мен да изпратите картичка. Изобщо не запрягахме конете в лафетите, защото знаехме, че така няма да уплашим Хитлер. Затова само ги оседлавахме, преструвахме се, че воюваме с индианците, и яздехме по цял следобед.

Не е виновен «Корнел», че не харесвах това място, в случай че някой секретар на студентска организация или някой капелан се готви да избухне в плач. Виновен беше баща ми. Той каза, че трябва да стана химик като брат ми, а не да си губя времето и парите му за предмети, които той смяташе за излишни глупости — литература, история, философия. Нямах талант за наука. А най-лошото беше, че всичките ми братя от студентското братство бяха инженери.

Може би щях да обожавам тази дупка, ако ми бяха позволили да уча и обсъждам нещата, които са ми приятни. И още нещо — нямаше да стана писател.

Накрая се оказах с предупреждение за изключване поради слаб успех. По онова време учех ускорено заради войната. С преподавателя ми по органична химия работехме заедно в биохимичната лаборатория. Беше си луд за връзване.

И тогава един ден легнах с пневмония. Това е много кротка болест. Наричали са пневмонията «приятелката на старците». Може да е приятелка и на младежите. Чувстваш само, че ти се спи и ти е време да си идеш. Доколкото ми е известно, не умрях, но напуснах «Корнел» и досега не се бях връщал.

Добър вечер, драги корнелци. Тук съм, за да поздравя «Корнел Дейли Сън» за неговата стогодишнина. Да поставим това събитие в историческа перспектива — «Сън» е четирийсет години по-млад от саксофона и шейсет години по-възрастен от електрическата китара.

За мен това беше едно семейство, в което имаше и жени. Веднъж седмично позволявахме на момичетата да правят женска страница, но така и не се запознах с нито едно от тях. Винаги изглеждаха много ядосани от нещо. Не успях да разбера от какво. Сигурно е било нещо в женското общежитие.

Съжалявам вас, днешните сътрудници на «Сън», че нямате велики водачи, за които да пишете — Рузвелт, Чърчил, Чан Кайшъ и Сталин, от страна на добродетелта, и Хитлер, Мусолини и император Хирохито, от страна на греха.

О, да, предстои ни нова световна война и още една голяма депресия, но къде са водачите сега? Около нас се мотаят някакви обикновени хора, които си бъркат в задника.

Ето какво трябва да направим, ако искаме да възвърнем блясъка на онези, които ни водят към катастрофи, извеждат ни от катастрофите и после пак ни водят към катастрофи — трябва да забраним телевизията и да дадем пример на децата си, като всяка седмица боготворим големия екран в киносалоните.

Трябва да гледаме движещи се и говорещи образи на нашите водачи само веднъж седмично в кинопрегледите. Само така ще можем отново да смесим в главите си водачите с кинозвездите.

През първата ми година тук не знаех и не ме интересуваше къде свършва животът на Джинджър Роджърс и къде започва животът на генерал Дъглас Макартър. Старши сенатор от Калифорния беше Мики Маус, който се отличи като бомбардировач в Тихия океан по време на Втората световна война. Командир Маус пусна една бомба право в комина на един японски боен кораб. Капитан на кораба беше Чарли Чан. Леле как се ядоса.

Срамота е, че тук има толкова много хора, които никога не са виждали Дж. Едгар Хувър на големия екран. Това беше човек, висок четиринайсет фута, когото никой не можеше да подкупи. Представете си човек, който толкова обича страната си, че не може да бъде подкупен, освен с някои дребни дърводелски работи в дома му. Няма как да се възхищаваш на такава честност без магията на големия екран.

Добър вестник ли беше «Сън» по мое време? Не знам и се страхувам да разбера. Помня, че веднъж изписах малкото име на Етъл Баримор като «Етил», при това в заглавие.

Докато се подготвях за това събитие, миналата седмица обядвах с най-добрия главен редактор, с когото съм работил тук. Това е Милър Харис, който е с една година по-възрастен от мен. Много ще ми е неприятно да съм стар като него. Нямам нищо против да съм стар колкото Е. Б. Уайт, ако можех да бъда Е. Б. Уайт. Милър Харис сега е президент на «Ийгъл Шъртмейкърс». Веднъж си поръчах една риза от него и той ми изпрати сметка за сто четирийсет и четири долара.

По време на обяда ми каза, че по наше време «Сън» без съмнение е бил най-добрият студентски вестник в Съединените щати. Хубаво би било това да беше вярно. За ризите «Ийгъл» знам, че са най-хубавите ризи на света.

Спомням си, че през втората ми година тук бях потресен, когато един пътешественик каза, че «Корнел» бил четирийсет и деветият най-добър университет в света. Надявах се да сме поне някъде в двайсетицата. Не си давах сметка, че дори следването в университет от периферията също ще ме направи писател.

Оказва се, че така се ставало писател — постоянно се чувстваш някак в периферията, някак леко несигурен. Страшно много време изгубих тук в купуване на сиви бархетни ризи. Така и не успях да уцеля точния нюанс.

Накрая изобщо се отказах от сивите бархетни ризи и постъпих в Чикагския университет, четирийсет и осмият най-добър университет в света.

Познавах ли Томас Пинчън? Не. Познавах ли Владимир Набоков? Не. Познавах и познавам Милър Харис, президента на «Ийгъл Шъртмейкърс».

Е, изпитвам по-голяма сантименталност към това събитие, отколкото казах в началото. Ние, химиците, също сме сантиментални. Емоционалният ни живот често бива злепоставян, може би заради атомната и водородната бомба и заради начина, по който изписваме «Етъл».

Тук, в «Сън», намерих семейство, защото в противен случай още в първи курс щях да поканя пневмонията в гръдния си кош. Онези от вас, които са били така любезни да прочетат някоя моя книга, която и да е, знаят колко се възхищавам на големите семейства, независимо дали са истински, или измислени, които са основните защитници на душевното здраве.

Още по-любопитно е, че аз, изявеният враг на заболяването, наречено самота, си спомням като най-щастливото време в Итака часовете, в които бях сам.

Най-щастлив бях тук, когато бях съвсем сам — много късно вечер, когато крачех нагоре по хълма, след като бях помогнал да се «затвори» поредният брой на «Сън».

Всички други университетски люде, преподаватели и студенти, спяха. Цял ден си бяха играли игрички с онова, което знаеха за истинския живот. Бяха повтаряли прочути доводи и експерименти, бяха си задавали един другиму трудните въпроси, които истинският живот непрекъснато ще задава.

Ние от «Сън» вече бяхме в центъра на истинския живот. Боже мой, и още как! Току-що бяхме оформили, написали и отпечатали поредния сутрешен вестник за една много интелигентна американска общност, която никак не беше малка — да, при това не по времето на президента Хардинг, а през годините 1940, 1941 и 1942, когато свършваше Голямата депресия и започваше Втората световна война.

Аз съм агностик, както някои от вас може би са се досетили от моите писания. Трябва да ви кажа обаче, че докато се мъкнех съвсем самичък нагоре по хълма късно през нощта, знаех, че всемогъщият Бог ме харесва.“

* * *

Изкарвам си прехраната като писател в Ню Йорк, столицата на света, и доколкото ми е известно, не съм единственият човек от Индианаполис, който членува в Американската академия и институт за изкуство и литература. До миналата година бяхме двама. Другият беше Джанет Фланър, която, под псевдонима „Жьоне“, повече от трийсет години беше кореспондент на „Ню Йоркър“ в Париж. През последните години си общувах с нея и веднъж й подарих една книга с посвещение: „Индианаполис има нужда от теб!“.

Тя го прочете и ми каза:

— Нищо не знаеш.

Познавала е и баща ми на младини — преди да отлети на изток, за да не се завърне повече у дома. Семейството й в Индианаполис беше най-известно с погребалните бюра, притежавани от роднините й.

Джанет Фланър беше най-умелият и чаровен литературен стилист, излизал от Индианаполис до този момент, и освен това най-много се приближаваше до гражданин на планетата. Тя не беше местен писател. Но не беше и обикалящ света селяндур като Ърни Пайл, друг писател от Индиана.

Затова, когато тя почина тук, в Ню Йорк, исках да съм сигурен, че родният й град ще научи. Обадих се в редакцията на „Индианаполис Стар“, сутрешен вестник, който тъкмо затваряше. Никой в тази редакция не я беше чувал. Нито пък се заинтересуваха особено, когато им разказах всичко за нея.

След това обаче успях да събудя интереса им и да ги накарам да публикуват некролог на първа страница, който беше преписан от некролога в „Ню Йорк Таймс“ същата сутрин.

Как стана ли? Казах им, че е роднина на собствениците на погребалните бюра.

* * *

Когато почина, и за мен ще публикуват некролог в някой индианаполски вестник, защото съм роднина на хора, които навремето имаха верига железарии. Веригата беше съсипана от големите супермаркети след Втората световна война. Тя имаше и производствен отдел, който правеше брави за врати, а той пък беше погълнат от един конгломерат. Във всеки случай е по-добре от погребалния бизнес.

Докато бях в гимназията, лятно време работех в основния магазин на „Вонегът Хардуер Къмпани“. Управлявах един товарен асансьор. Приготвях пакети в стаята за доставки и прочее. Харесвах стоките, които продавахме. Всички бяха много истински и практични.

Едва онзи ден установих каква сантименталност проявявам все още към железарския бизнес, след като някоя си Гунила Боетиус от шведския вестник „Афтонбладет“ ме помоли да напиша срещу хиляда крони кратко есе на тема „Когато изгубих невинността си“.

На 9 май 1980 година написах следното писмо:

Драга Гунила Боетиус,

Благодаря Ви за писмото от 25 април, което получих едва тази сутрин.

Ентусиазмът да се намери технологично лечение на почти всички видове човешко недоволство беше единствената религия на моето семейство по време на Голямата депресия, когато за пръв път ми се случи да опозная добре това семейство. Тази религия ме устройваше, а един от клоновете на семейството притежаваше най-голямата железария в Индианаполис, Индиана. Все още не вярвам, че не е трябвало да боготворя хитроумните приспособления и части, които се продаваха там, и всеки път, когато се чувствам изгубен в този свят, намирам утеха в някоя железария. Там медитирам. Не купувам нищо. Чукът е моят Иисус, а моята Дева Мария е трионът.

Разбрах колко е проклета тази моя религия, когато пуснаха атомната бомба над Хирошима. Датата на това събитие може да се намери в почти всеки справочник. Колко дълбока е била моята невинност? Само шест месеца по-рано, като пленен американски пехотинец, бях в Дрезден, когато градът беше изпепелен до основи от съвсем целенасочена огнена буря. Тогава все още бях невинен. Защо ли? Защото технологията, създала тази огнена буря, ми беше добре позната. Разбирах я напълно, затова с лекота можех да си представя как същата изобретателност и решимост ще са от полза за човечеството, след края на войната. Можех дори да помогна. Все пак нито в бомбите, нито в самолетите няма нещо, което на практика да не може да се купи от една малка железария.

Що се отнася до огъня, всеки знае какво се прави с нежелан огън. Залива се с вода.

Бомбардировката на Хирошима обаче ме накара да прозра, че вярата в технологията, също като другите големи световни религии, трябва да идва от душата на човека. Мога да се обзаложа на хилядата крони, които ми предложихте за този материал, че всеки един от разказите за изгубена невинност, които получавате, съдържа в себе си не само някое поразително откритие за човешкия дух, но и колко болен може да е той.

Колко е болен духът, озарен от блясъка на Хирошима? И не съм съгласен, че този дух е само американски. Това е духът на всяка високо индустриална нация в света, независимо дали е във война, или в мир. Колко е болен? Толкова болен, че повече не му се живее. Кой друг дух би създал нова физика, основана на кошмари, би оставил в ръцете на някакви си политици толкова „дестабилизирана“ планета, ако използваме израза на ЦРУ, че и най-краткият миг на глупост веднага гарантира края на света?

Смята се, че е хубаво човек да изгуби невинността си. Не съм ги чел, но май така пише в моите романи, значи трябва да е вярно. Аз например сега знам какво точно се случва, така че мога да планирам по-умело и да съм подготвен за изненади. Моралът ми обаче е доста нисък, така че вероятно не съм по-силен, отколкото бях преди. След Хирошима увеличих ампеража си, но понижих волтажа, така че в крайна сметка съм със същото количество ватове, образно казано.

Ужасно е да осъзнаеш, че сигурно за повечето хора около теб животът в служба на машините е толкова мъчителен и досаден, че не биха имали нищо против, дори да имат деца, той да бъде изключен като електрическа крушка по всяко време. Колко от Вашите читатели не биха се съгласили, че популярността на филма „Д-р Стрейнджлав“ се дължи на щастливия му край?

* * *

Естествено, канят ме на всевъзможни сбирки на неолудити и понякога ме молят да кажа няколко думи. Ето какво казах между рокендрол изпълненията по време на един антиядрен митинг във Вашингтон на 6 май 1979 година:

„Срамувам се. Всички се срамуваме. Ние, американците, толкова несръчно управлявахме съдбата си пред погледа на света, че сега трябва да се пазим от собственото си правителство и собствената си индустрия.

Да не го направим, би било равносилно на самоубийство. Открихме чисто нов начин за самоубийство — семейно, в стила на Джим Джоунс, милиони наведнъж. Какъв е този метод ли? Да не говорим и да не правим нищо за онова, което някои от нашите бизнесмени и военни вършат с най-нестабилните вещества и най-упоритите отрови, които могат да се намерят във Вселената.

Хората, които си играят с такива химикали, са страшно тъпи!

Те са и много зли. Нима не е зло да мълчат по въпроса колко отвратителни са ядрените оръжия и атомните електроцентрали?!

А от всички тъпи и зли хора кой застрашава живота на Земята с лека ръка? Според мен това са онези, които лъжат за ядрената индустрия или карат служителите си да лъжат убедително, срещу пари. Говоря за определени адвокати и говорители, всичките пиар специалисти. Така наречената професия пиар, американско изобретение, днес е напълно дискредитирана.

Лъжите за ядрената енергия, които ни се поднасят, са хитроумно сътворени като шедьовър на Бенвенуто Челини. Казвам ви, че са много по-добре изградени, отколкото самите атомни електроцентрали.

Трябва да ви кажа, че авторите на тези лъжи са малки мръсни маймунчета. Мразя ги. Може би си мислят, че са сладки. Не са сладки. Те смърдят. Ако ги оставим, ще убият всичко живо на тази прекрасна синьо-зелена планета с техните опровержения на онова, за което говорим тук — с техните зли и глупави лъжи.“