Робърт Галбрейт
Зовът на кукувицата (31)

2

Това, че Шарлот прие мълчанието на Страйк, бе нещо безпрецедентно. Нямаше повече обаждания или съобщения; тя поддържаше позата на осъзнала, че последният им грозен и вулканичен скандал я е променил безвъзвратно, прогонил е любовта й и я е прочистил от беса й. Ала Страйк познаваше Шарлот толкова интимно, като микроб, живял в кръвта му петнайсет години; знаеше, че единствената й реакция на болката е да нарани виновника възможно най-дълбоко, без значение какво ще й струва това. Какво би се случило, ако той продължи да й отказва аудиенция? Беше единствената стратегия, която никога не бе изпробвал, и само тя му оставаше.

От време на време, когато гардът му падаше (късно вечер при самотата в походното легло), инфекцията отново изригваше: бликваха разкаяние и копнеж, той я виждаше красива, гола, шепнеща любовни думи; или с тих плач му казваше, че знае колко е лоша, сбъркана и невъзможна, но че е най-доброто и истинско нещо, случвало му се някога. И тогава фактът, че от нея го дели натискането на няколко бутона, се оказваше твърде крехка барикада срещу изкушението. Понякога се измъкваше от спалния чувал и се придвижваше на куц крак в тъмното до опустялото бюро на Робин, включваше лампата и с часове четеше документите по случая. Веднъж или два пъти звъня посред нощ на мобилния телефон на Рошел Онифаде, но тя така и не отговори.

В четвъртък сутринта Страйк се върна при зида край болницата „Сейнт Томас“ и чака три часа с надеждата да види Рошел отново, но тя не се появи. Накара Робин да позвъни в болницата, но този път те отказаха да коментират неявяването на Рошел и оказаха съпротива на всички опити да се узнае адресът й.

В петък сутринта Страйк отскочи до „Старбъкс“ и когато се върна, завари Сръчко да седи не на канапето до бюрото на Робин, а на самото бюро. Между устните си стискаше незапалена ръчно свита цигара и се бе навел към секретарката му, очевидно по-забавен, отколкото Страйк го бе виждал някога, защото Робин се смееше някак сдържано, както правят жените, когато са развеселени, но в същото време искат да покажат ясно, че крепостта е добре охранявана.

— Добро утро, Сръчко — каза Страйк, но възстрогият му поздрав не попари пламенния език на тялото на компютърния специалист, нито пък широката му усмивка.

— Как е, Фед? Връщам ти лаптопа.

— Чудесно. Двойно безкофеиново лате — обяви Страйк и постави чашата пред Робин. — Безплатно — добави той, когато тя посегна за портмонето си.

Бе трогателно упорита да пуска в кутията за дребни разходи сумата за разни дребни луксове. Робин не възрази пред госта им, а благодари на Страйк, завъртя стола си по часовниковата стрелка и обърна гръб на двамата мъже.

Проблясването на кибритена клечка отклони вниманието на Страйк от собственото му двойно еспресо към посетителя.

— В този офис не се пуши, Сръчко.

— Какво? Че ти пушиш като комин.

— Не и тук. Ела с мен.

Страйк поведе Сръчко в собствения си кабинет и затвори вратата.

— Тя е сгодена — обяви той, като седна на обичайното си място.

— Значи си хабя барута, а? Ясно. Кажи добра дума за мен, ако годежът се развали, тя е точно моят тип.

— Едва ли ти си нейният.

Сръчко се ухили и закима.

— Вече си се наредил на опашката значи.

— Не — отвърна Страйк. — Просто знам, че годеникът й е счетоводител, който играе ръгби. Типичен йоркширец, здравеняк с квадратна челюст.

Беше си създал изненадващо ясен образ за Матю, без да е виждал негова снимка.

— Знае ли човек, може да й се прище да се насочи към нещо по-пикантно — подхвърли Сръчко, остави лаптопа на Лула Ландри върху бюрото и се настани срещу Страйк. Носеше леко опърпана тениска и сандали на бос крак; беше най-топлият ден от годината дотук. — Разгледах подробно този боклук. Доколко те интересуват техническите подробности?

— Никак. Но искам да съм сигурен, че можеш да ги изясниш в съда.

За пръв път Сръчко изглеждаше истински заинтригуван.

— Ти сериозно ли?

— Напълно. Можеш ли да докажеш пред адвоката на защитата, че си разбираш от работата?

— Естествено, че мога.

— Тогава ми дай само важните данни.

Сръчко се поколеба за миг в опит да разгадае изражението на Страйк. Накрая заговори:

— Паролата е „Ейджиман“ и е въведена пет дни преди смъртта й.

— Кажи ми я по букви.

Сръчко го направи и за изненада на Страйк добави:

— Това е фамилия. Ганайска. Отваряла е началната страница на Института по ориенталски и африкански науки и там тя фигурира. Погледни.

Докато говореше, Сръчко чаткаше с гъвкавите си пръсти по клавишите и бързо извика началната страница, която бе споменал — беше в яркозелена рамка с отделни раздели за института, новини, учебен персонал, студенти, библиотека и така нататък.

— Когато е умряла обаче, страницата е изглеждала така.

С още малко пъргаво чаткане той извика почти идентична страница и бързото движение на курсора показа линк към некролога на някой си професор Дж. П. Ейджиман, заслужил професор по африканска политика.

— Запазила е тази версия на страницата — обясни Сръчко. — Интернет историята й показва, че е браузвала Амазон за книгите му през месеца преди смъртта си. По това време е търсила много литература за африканска история и политика.

— Има ли данни да е кандидатствала в института?

— Не и тук.

— Нещо друго интересно?

— Единственото друго, което забелязах, е, че голям файл със снимки е изтрит на седемнайсети март.

— Как разбра това?

— Има софтуер, който помага да възстановиш дори неща, за които хората мислят, че са изчезнали от харддиска — каза Сръчко. — Как мислиш, че залавят разните педофили?

— Ти върна ли го?

— Да, сложих го тук. — Той подаде на Страйк флаш устройство. — Предположих, че няма да искаш да го сложа на харддиска.

— Не… Значи снимките бяха…?

— Нищо скандално. Просто са изтрити. Както ти казах, средният потребител не осъзнава, че трябва повече да се потрудиш, а не само да натиснеш „изтриване“, ако действително искаш да скриеш нещо.

— Седемнайсети март — промълви Страйк.

— Да, празникът на свети Патрик.

— Десет седмици, след като е умряла.

— Може от полицията да са го изтрили — предположи Сръчко.

— Не са те — отвърна Страйк.

След като Сръчко си тръгна, той бързо отиде във външния офис и измести Робин пред компютъра, за да разгледа снимките, изтрити от лаптопа. Усети вълнението на Робин, когато й обясни какво е свършил Сръчко, и отвори съдържанието на флаш устройството.

Когато на екрана се появи първата снимка, за част от секундата Робин се уплаши, че ще видят нещо ужасно; свидетелство за криминално деяние или перверзия. Само беше чувала за криене на снимки онлайн в контекста на ужасни случаи, свързани с малтретиране. След няколко минути обаче Страйк изрази гласно собственото й мнение.

— Просто снимки от социален характер.

Думите му не издаваха разочарованието, което чувстваше Робин, и тя се засрами мъничко от себе си; нима бе искала да види нещо потресаващо? Страйк минаваше надолу по снимките: групички смеещи се момичета, колежки от модните подиуми, някоя и друга знаменитост. Имаше няколко снимки на Лула с Еван Дъфийлд, някои правени от тях самите с изнесен напред апарат, на които бяха очевидно дрогирани или пияни. Соме се явяваше на няколко пъти; до него Лула изглеждаше по-сдържана и официална. Имаше много снимки на Киара Портър и Лула, прегърнати по барове, танцуващи в клубове и кискащи се на канапето в нечий претъпкан от хора апартамент.

— Това е Рошел — каза внезапно Страйк, като посочи смръщеното лице, подаващо се под мишницата на Киара Портър на една групова снимка. На същата в края стоеше сияещият Кийрън Коловас-Джоунс.

— Направи ми услуга — каза Страйк, след като бяха прегледали набързо всичките двеста и дванайсет снимки. — Разгледай ги и се опитай да идентифицираш поне прочутите личности, за да започнем да анализираме кой може да е искал снимките да изчезнат от лаптопа й.

— Но тук няма нищо уличаващо — учуди се Робин.

— Трябва да има — отсече Страйк.

Той се върна във вътрешния кабинет, където се обади на Джон Бристоу (бил в среща и не можело да го безпокоят; „Моля предайте му при първа възможност да ми позвъни“), на Ерик Уордъл (гласова поща: „Имам въпрос за лаптопа на Лула Ландри“) и на Рошел Онифаде (ей така, за всеки случай, без шанс да остави съобщение: „Гласовата поща е запълнена“).

— Все още нямам успех с господин Бестигуи — съобщи Робин на Страйк, когато той излезе от вътрешния кабинет и я завари да издирва неидентифицирана брюнетка, снимана с Лула на плажа. — Отново му звънях сутринта, но той не ми връща обажданията. Опитах всичко, на всякакви се правих, настоявах, че не търпи отлагане… Какво смешно има?

— Чудех се защо всички тези хора, при които ходиш на интервюта, не ти предлагат работа — отвърна Страйк.

— О — промълви Робин и леко се изчерви. — Предложиха ми. Всичките. Приех онази в „Човешки ресурси“.

— О, ясно — рече Страйк. — Не си споменала. Поздравления.

— Прощавай, мислех, че съм ти казала — излъга Робин.

— Значи си тръгваш… кога?

— След две седмици.

— Аха. Матю сигурно е доволен, а?

— Да — отвърна тя малко слисана, — доволен е.

Сякаш Страйк знаеше, че Матю не одобрява, че тя работи за него, но това беше невъзможно, бе внимавала извънредно много да не издаде и чрез най-малък намек напрежението у дома.

Телефонът иззвъня и Робин го вдигна.

— Офисът на Корморан Страйк… Кой се обажда, моля?… Дерик Уилсън е — каза тя и му подаде слушалката.

— Здравей, Дерик.

— Господин Бестигуи замина за няколко дни — прозвуча гласът на Уилсън. — Ако искаш, ела да огледаш сградата…

— Там съм до половин час — отговори Страйк.

Изправи се, провери джобовете си за портфейла и ключовете и тогава забеляза, че Робин е малко умърлушена, макар да продължаваше да преглежда неуличаващите снимки.

— Искаш ли да дойдеш?

— Да! — рече зарадвана тя, грабна чантата си и изключи компютъра.