Робърт Галбрейт
Зовът на кукувицата (2)

1

Макар в двайсет и петте години живот на Робин Елакот да бе имало драматични моменти и произшествия, тя никога преди не се бе събуждала с убеждението, че ще помни предстоящия ден, докато е жива.

Малко след полунощ дългогодишният й приятел Матю й бе направил предложение под статуята на Ерос на Пикадили Съркъс. Във възбудата на облекчението си, след като тя го бе приела, той призна, че се канел да й поиска ръката в тайландския ресторант, където бяха вечеряли, но го отказала мълчаливата двойка до тях, подслушвала целия им разговор. Ето защо бе предложил разходка по притъмнелите улици въпреки възраженията на Робин, че и двамата трябва да стават рано, и когато най-сетне вдъхновението го бе обладало, той я бе повел, изумена, към стълбите на статуята. Там, под напора на студения вятър, обърнал гръб на всякаква дискретност (по най-неприсъщ за природата му начин), коленичил, той й бе направил предложение пред трима сгушени на стълбите несретници, които се черпеха от бутилка, май пълна с метилов алкохол.

По мнението на Робин това бе възможно най-перфектното предложение в историята на брачните връзки. Той дори извади от джоба си пръстен, който тя сега носеше — сапфир с два диаманта, прилягащ й идеално — и през цялото пътуване все поглеждаше как стои на ръката й, отпусната в скута. Двамата с Матю вече си имаха своята забавна семейна история, от ония, които се разказват на децата — за това как планът му (тя беше възхитена, че той го е планувал) се бил провалил и го бе довел до спонтанни действия. Очарована бе от присъствието на бездомниците, от наличието на луна, от жеста на смутения и уплашен Матю да падне на колене, от Ерос, от мръсния стар Пикадили, от черното такси, което бяха взели за към дома в Клапъм. Беше почти на крачка да заобича цял Лондон, който до този момент, през месеца, докато живя в него, не бе успяла да хареса. Дори бледите свадливи пътници около нея във вагона на метрото бяха позлатени от сиянието на пръстена и когато тя излезе под светлината на студения мартенски ден на станция „Тотнъм Корт Роуд“, погали платинената халка с палец и усети експлозия от щастие при мисълта, че в обедната почивка ще може да си купи булчински списания.

Мъжки погледи се спираха върху нея, докато си проправяше път през ремонтните работи в горния край на Оксфорд стрийт и правеше справка с листче хартия в дясната си ръка. По всички стандарти Робин беше хубаво момиче: високо и със заоблени форми, с дълга вълниста червеникаворуса коса, която се развяваше, докато тя крачеше енергично със заруменели от вятъра бледи страни. Това бе първият ден от едноседмичното й назначение като секретарка. Още откакто бе дошла да живее с Матю в Лондон, работеше по заместване, но това нямаше да продължи дълго — вече имаше уговорени „истински“, както ги наричаше, интервюта за работа.

Най-голямото предизвикателство при тези неособено вдъхновяващи временни служби често бе откриването на офисите. След малкия град в Йоркшър, който бе напуснала, Лондон й изглеждаше огромен, сложен и непроницаем. Матю я бе инструктирал да не ходи с нос, забит в пътеводителя, тъй като би приличала на туристка и би изпаднала в ситуация да е уязвима, затова тя често разчиташе на нескопосаните карти, направени на ръка от служител в Агенцията за кадри по заместване. Никак не беше убедена, че това повече я оприличава на коренячка лондончанка.

Металните релси и сините пластмасови ограждения около участъците в ремонт й пречеха да види накъде трябва да върви, защото закриваха отличителните пунктове, отбелязани на листчето от собствената й ръка. Тя пресече разбитата улица пред висока административна сграда, означена на самоделната й карта като „Сентър Пойнт“, която с гъстата си решетка от еднакви квадратни прозорци напомняше гигантска бетонна вафла, и пое в приблизителна посока към Денмарк стрийт.

Откри я почти случайно, докато вървеше по тясна алея, именуваща се „Денмарк Плейс“, и излезе на къса улица с колоритни витрини, пълни с китари, кийбордове и всевъзможни музикални атрибути. Червено-бели ограждения маркираха поредната отворена дупка на пътя, работници във флуоресцентни якета я поздравиха с похотливи подсвирквания, които Робин се престори, че не чува.

Направи справка с часовника си. След като си беше дала обичайния аванс от време, в случай че се изгуби, се оказа, че е подранила с четвърт час. Безличната, боядисана в черно входна врата към офиса, който търсеше, беше вляво от заведението „12 Бар Кафе“. Името на обитателя беше написано на разръфано листче, прикрепено с тиксо към звънеца за втория етаж. В обикновен ден, без чисто новия пръстен, блестящ на ръката й, това можеше да й се стори обезкуражаващо, ала днес и мърлявата хартийка, и лющещата се боя на вратата също като бездомниците от снощи бяха просто живописен детайл в прекрасното й приключение. Тя отново погледна часовника си (сапфирът проблесна и сърцето й подскочи; щеше да вижда този искрящ камък през целия си живот) и в прилив на еуфория реши да се яви по-рано и да се покаже ентусиазирана за служба, която нямаше съвършено никакво значение за нея.

Тъкмо беше посегнала към звънеца, когато черната врата се отвори рязко и на улицата изскочи жена. За една странно статична секунда двете се погледнаха право в очите, стягайки се за предстоящото сблъскване. Сетивата на Робин бяха необичайно изострени в тази вълшебна сутрин; уловеното за миг пребеляло лице й направи такова впечатление, че малко по-късно, след като бяха успели да избегнат сблъсъка помежду си на сантиметри и тъмнокосата жена забързано се скри зад ъгъла, тя бе убедена, че идеално би могла да нарисува портрета й по памет. Не само изключителната красота на лицето се запечата в съзнанието й, а и изражението — някак въодушевено въпреки мъртвешката бледност.

Робин задържа вратата, преди да се хлопне и да скрие мрачното стълбище. То беше старомодно, метално и се извиваше спираловидно около също така архаичната клетка на асансьора с мрежа. Съсредоточена върху усилието да не завре някой от високите си токове в решетестите стъпала, тя се изкачи до първата площадка, отмина врата, върху която имаше ламиниран и поставен в рамка постер с надпис „Графичен дизайн Крауди“, и продължи нагоре. Едва когато стигна до стъклената врата на втория етаж, Робин за пръв път осъзна в какъв бизнес беше изпратена като секретарка. Никой от агенцията не я беше уведомил. Името от листчето на външния звънец бе гравирано върху стъклото — „К. Б. Страйк“ — а под него пишеше „Частен детектив“.

Робин остана неподвижна и с леко зяпнала уста, в почуда, която никой от познатите й не би могъл да разбере. Тя не бе споделяла нито с една жива душа (нито дори с Матю) тайната си детинска мечта, лелеяна открай време. И това да се случи тъкмо днес, в този от всички други дни! Беше като намигване от Бога (и това също някак се отнасяше към магията на деня, към Матю и пръстена, макар, обективно погледнато, да не съществуваше никаква връзка).

Като се наслаждаваше на момента, тя се приближи много бавно до вратата с гравирания надпис. Протегна лявата си ръка (сапфирът сега беше тъмен на слабата светлина) към дръжката, но преди да я докосне, стъклената врата също като долната рязко се отвори пред нея.

Този път нямаше сблъскване за една бройка. Един забързан и невиждащ разчорлен мъж връхлетя върху нея с всичките си сто килограма. Изгубила равновесие, Робин полетя назад, чантата й хвръкна във въздуха, а ръцете й се размахаха като вятърна мелница към смъртоносната пропаст на стълбището.