Робърт Галбрейт
Зовът на кукувицата (15)

7

Около двайсет и пет годишен мъж си проправяше път в малкото кафене. Беше нисък, слаб и впечатляващо красив.

— Здравей, Дерик — каза той и двамата с охранителя си размениха поздрав, като чукнаха кокалчета, преди Коловас-Джоунс да се настани до Уилсън.

Младежът бе шедьовър, неразгадаем коктейл от раси — с бронзова кожа, скули като издялани с длето, леко орлов нос, тъмнолешникови очи с черни мигли, права коса, отметната назад. Невероятната му външност бе уравновесена от консервативната му риза и вратовръзка и от скромната усмивка, с която сякаш се стремеше да обезоръжи другите мъже и да предвари неприязънта им.

— Къде остави колата? — попита Дерик.

— На Илектрик Лейн — посочи с палец през рамо Коловас-Джоунс. — Имам към двайсет минути. До четири трябва да съм се върнал в Уест Енд. Приятно ми е — протегна той ръка на Страйк, който я разтърси. — Коловас-Джоунс. А вие сте…?

— Корморан Страйк. Дерик каза, че имаш…

— Да, да — прекъсна го Коловас-Джоунс. — Не знам дали е от значение, сигурно не, но полицаите не ги беше грижа. А аз искам да съм спокоен, че съм го казал на някого. Не твърдя, че не е било самоубийство — добави, — просто желанието ми е този въпрос да се изясни. Миличка, едно кафе, моля те — обърна се към келнерката на средна възраст, която остана невъзмутима и не се поддаде на чара му.

— Какво те тревожи? — попита Страйк.

— Аз я возех постоянно, нали така? — впусна се Коловас-Джоунс в разказа си по начин, от който на Страйк му стана ясно, че го е репетирал. — Тя винаги искаше с мен.

— Беше ли тя в контакт с фирмата ти?

— Да. Ами…

— Връзката става чрез рецепцията — намеси се Дерик. — Това е една от услугите, които предоставяме. Ако на някого му трябва кола, звъним на „Екзекарс“, фирмата на Кийрън.

— Да, но тя винаги искаше мен — повтори натъртено Коловас-Джоунс.

— Значи се разбирахте с нея?

— Да, погаждахме се — потвърди Коловас-Джоунс. — Не казвам, че бяхме близки, но отношенията ни бяха приятелски, отвъд тези между шофьор и клиент.

— Колко отвъд?

— Не, нищо от този род — ухили се Коловас-Джоунс. — Нямаше такова нещо.

Ала Страйк забеляза, че на шофьора никак не му стана неприятно, задето бе изказано предположение от този род.

— Возих я цяла година. Приказвахме си надълго и нашироко. Имахме много общо. С подобен произход сме.

— В какъв смисъл?

— От смесени раси сме — уточни Коловас-Джоунс. — В моето семейство отношенията бяха доста сложни, та разбирах какво й е. А след като беше станала прочута, не познаваше много хора като нея самата. Нямаше с кого да си поговори искрено.

— Това, че е от смесени раси, беше проблем за нея, така ли?

— А как мислите, лесно ли е било на чернокожа да израсне в бяло семейство?

— И ти ли си имал подобно детство?

— Баща ми е наполовина ямаец, наполовина уелсец, а майка ми е наполовина англичанка, наполовина гъркиня. Лула все повтаряше, че ми завижда — подхвърли той и се поизправи на стола си. — Казваше: „Ти поне знаеш откъде произхождаш, та макар да е от цял свят“. А за рождения ми ден ми направи подарък — обяви той сякаш с чувството, че не е впечатлил Страйк достатъчно. — Сако „Ги Соме“, дето струва поне деветстотин лири.

От Страйк очевидно се очакваше реакция, затова той кимна, като се чудеше дали Коловас-Джоунс не е дошъл само за да раздува колко близък е бил с Лула Ландри. Удовлетворен, шофьорът продължи:

— Та така в деня, когато умря… По-точно сутринта в деня преди смъртта й аз я закарах до дома на майка й. И тя не беше щастлива. Никога не й беше приятно да посещава майка си.

— Защо?

— Защото жената направо не е наред — отсече Коловас-Джоунс. — Един път ги возих и двете, май беше на рождения ден на майката. Тръпки да те побият от тази лейди Ивет. Постоянно се обръщаше към Лула с „прескъпа, любима моя“, чак прекалено и неестествено, не е ли така? Та така в този ден майка й тъкмо беше изписана от болницата и нямаше как посещението да е забавно. Лула никак не гореше от нетърпение да я види. Беше напрегната, каквато не я бях виждал преди. А после й казах, че вечерта не мога да я возя, защото вече съм ангажиран за Дийби Мак, което още повече й развали настроението.

— Защо?

— Защото обичаше аз да я карам — възкликна Коловас-Джоунс, сякаш Страйк страдаше от тъпота. — Помагах й да се отървава от папараците, бях й нещо като бодигард на влизане и излизане от разни места.

Само с леко потрепване на лицевите си мускули Уилсън успя да покаже на какво мнение е по темата за потенциала на Коловас-Джоунс като бодигард.

— Не можеше ли да се смениш с друг шофьор и да возиш нея вместо Мак?

— Можех, но не исках — призна Коловас-Джоунс. — Голям фен съм на Дийби, държах да се запозная с него. Тъкмо това подразни Лула. Та така, закарах я аз до къщата на майка й и останах да я чакам там — забързано продължи той. — Ето за кое исках да ви разправя. Когато излезе, тя беше много странна. Не бях я виждал такава. Поиска ми писалка и започна да драска нещо върху синя хартия. Нищо не казваше, само пишеше. После я закарах до „Вашти“, защото имаше среща с приятелка за обяд…

— Какво е „Вашти“? Коя приятелка?

— „Вашти“ е магазин, викат му бутик. В него има кафене, много модно заведение. А приятелката… — Коловас-Джоунс защрака с пръсти и се намръщи. — Беше момичето, с което се сприятелила, докато лежала в клиника за душевноболни. Как й беше името, дявол я взел? Често ги возех двете. Господи… Руби? Рокси? Ракел? Нещо такова. Тя живееше в приюта „Сейнт Елмо“ в Хамърсмит, бездомна беше. Лула влезе в магазина, още на път за майка й ми беше казала, че ще обядва там, но остана не повече от четвърт час, след което излезе сама и поръча да я откарам у дома й. Малко странно, нали? А Ракел или както й беше там името, ще се сетя, не беше с нея. Обикновено откарвахме Ракел, когато бяха заедно. И синьото листче го нямаше. А Лула изобщо не ми каза и дума по пътя на връщане.

— Спомена ли пред полицията за синьото листче?

— Да, но те не обърнаха внимание. Казаха, че сигурно е било списък за пазаруване.

— Спомняш ли си как точно изглеждаше?

— Ами синя хартия. Като от комплектите за писма за въздушна поща. — Той погледна часовника си. — След десет минути трябва да тръгвам.

— Значи тогава за последен път видя Лула?

— Да, тогава.

Той се зае да чопли нокътя си.

— Каква беше първата ти мисъл, като чу, че е умряла?

— Не знам — отвърна Коловас-Джоунс и загриза кожичката на нокътя. — Бях шокиран. Не очакваш да се случи нещо такова, когато си видял човека само часове преди това. По вестниците твърдяха, че бил Дъфийлд, защото се скарали в нощния клуб. Честно казано, и аз си помислих, че може да е бил той. Мръсник.

— Познаваше го, така ли?

— Возих ги заедно няколко пъти — отвърна Коловас-Джоунс. Ноздрите му потрепнаха и устните му се свиха, сякаш бе доловил лоша миризма.

— Какво беше мнението ти за него?

— За мен беше един талантлив използвач. — С неочаквана имитаторска дарба той изрече с равен и провлачен глас: — „Ще ни трябва ли той по-късно, Лулс? Най-добре да чака, нали?“ — После добави с нескрит гняв: — Нито веднъж не се обърна направо към мен. Невежо влечуго.

Дерик вметна полугласно:

— Кийрън е актьор.

— Имам само дребни роли дотук — поясни Коловас-Джоунс.

После направи кратко експозе на телевизионните сериали, в които се бе появявал, при което по преценка на Страйк демонстрира явно желание да бъде смятан за нещо повече от това, което сам той мислеше, че е; да му бъде приписано онова непредсказуемо, опасно и преобразяващо качество: славата. Да вози толкова често къпещи се в нея и да не я прихване от тях вероятно му се струваше дразнещо и дори вбесяващо, помисли си Страйк.

— Кийрън ходи на прослушване при Фреди Бестигуи — съобщи Уилсън. — Нали така беше?

— Да — измърмори Коловас-Джоунс и липсата на ентусиазъм в гласа му ясно говореше за резултата.

— Как се случи? — попита Страйк.

— По обичайния начин — отвърна Коловас-Джоунс с нотка на надменност. — Чрез агента ми.

— И нищо ли не излезе?

— Решиха да поемат в друга посока — каза Коловас-Джоунс. — Махнаха ролята.

— И тъй откъде взе Дийби Мак онази вечер? От Хийтроу ли?

— Да, от пети терминал — кимна Коловас-Джоунс и очевидно върнат към грубата реалност, погледна часовника си. — Трябва да тръгвам вече.

— Може ли да повървя с теб до колата ти? — попита Страйк.

Уилсън също изрази готовност да ги придружи. Страйк плати сметката и тримата излязоха от заведението. Навън Страйк предложи цигари на спътниците си. Уилсън отказа. Коловас-Джоунс си взе.

Недалеч, на ъгъла с Илектрик Лейн, беше паркиран сребрист мерцедес.

— Къде закара Дийби, когато пристигна? — попита Страйк Коловас-Джоунс, докато вървяха към колата.

— Искаше клуб и го закарах в „Барак“.

— В колко часа?

— Знам ли… Към единайсет и половина, дванайсет без петнайсет. Беше превъзбуден и каза, че не иска да ляга да спи.

— Защо в „Барак“?

— В петък в „Барак“ е най-добрата хип-хоп вечер в Лондон — обясни Коловас-Джоунс с лек смях, сякаш това беше общоизвестен факт. — И трябва да му беше харесало, защото чак в три часа излезе оттам.

— Закара го до Кентигърн Гардънс и заварихте полицията или…?

— Вече бях чул по радиото в колата какво се е случило — отвърна Коловас-Джоунс. — Казах на Дийби, когато се качи при мен. От антуража му се раззвъняха по телефоните да будят хората от звукозаписната компания, за да уредят нещо друго. Взеха му апартамент в Клариджис и го закарах там. Прибрах се у дома чак в пет часа. Пуснах си „Скай“ и изгледах репортажа. Не можех да повярвам.

— Питах се кой ли е уведомил папараците, причакващи Дийби пред номер осемнайсет, че той ще се забави с часове. Някой им е подал сигнал и те са се изтеглили от улицата, преди Лула да падне.

— Така ли? Ами не знам — отговори Коловас-Джоунс.

После леко ускори крачка, стигна до колата преди другите двама и я отключи.

— Мак не носеше ли цял куп багаж със себе си? Той в колата при теб ли остана?

— Не, беше изпратен от звукозаписната компания дни по-рано. Дийби слезе от самолета само с една ръчна чанта… и с десетина души охрана.

— Значи не само твоята кола са пратили за него?

— Бяха четири коли. Но самият Дийби се качи при мен.

— Къде го чакаше, докато той беше в клуба?

— Ами просто паркирах колата и чаках — отвърна Коловас-Джоунс. — Съвсем близо до Гласхаус стрийт.

— С другите три коли ли? Заедно ли бяхте?

— Не се намират толкова места за паркиране едно до друго насред Лондон, приятел — обясни Коловас-Джоунс. — Не знам къде са паркирали другите. — Като все още държеше шофьорската врата отворена, той погледна Уилсън, а после отново се обърна към Страйк: — Какво значение има това?

— Просто ми е интересно как е, когато си с клиент.

— Дяволски тягостно е — отсече Коловас-Джоунс с внезапна нотка на раздразнение. — Работата ми като шофьор се състои предимно в чакане.

— Още ли е у теб дистанционното за вратите на подземния гараж, което Лула ти е дала? — попита Страйк.

— Какво? — рече Коловас-Джоунс, макар че Страйк можеше да се закълне, че шофьорът го е чул. Враждебността му вече бе неприкрита и се простираше не само върху Страйк, а и върху Уилсън, който бе слушал без коментар след забележката си, че Коловас-Джоунс е актьор.

— Още ли е у теб…

— Да, у мен е. Все още возя господин Бестигуи, нали така? — тросна се Коловас-Джоунс. — Трябва да тръгвам. До скоро, Дерик.

Той хвърли недопушената цигара на пътя и се качи в колата.

— Ако си спомниш още нещо, например името на приятелката, с която Лула се е срещнала във „Вашти“, би ли ми се обадил?

Той подаде визитка на Коловас-Джоунс. Шофьорът, който вече поставяше колана си, я взе, без да я погледне.

— Закъснявам вече.

Уилсън вдигна ръка за довиждане. Коловас-Джоунс затръшна вратата, включи двигателя и намръщен изкара колата на заден ход от паркомястото.

— Малко е заплеснат по звездите — обясни Уилсън, когато колата потегли. Беше един вид извинение за младежа. — Обичаше да я вози. Все гледа да се уреди да кара знаменитости. Надяваше се Бестигуи да го вземе в някоя продукция за две години. Много беше разочарован, когато не получи ролята.

— А каква беше тя?

— На наркопласьор. Голям филм, няма що.

Тръгнаха заедно по посока на метростанцията „Брикстън“ и отминаха група чернокожи ученички в униформи със сини плисирани поли. Дългата коса с вплетени мъниста на едно от момичетата отново накара Страйк да се замисли за сестра си Луси.

— Бестигуи още живее на номер осемнайсет, нали? — попита Страйк.

— О, да — отвърна Уилсън.

— Ами другите два апартамента?

— Апартамент две са го наели един украински стоков брокер и жена му. Някакъв руснак се интересува от апартамент три, но още не е дал оферта.

— Има ли възможност… — подхвана Страйк, когато насреща им се изпречи дребен брадат мъж с качулка, подобен на пророк от Стария завет, и им се изплези — … да вляза и да поразгледам вътре някой път?

— Да, добре — отговори Уилсън след пауза, през която крадешком хвърли поглед към краката на Страйк. — Само че ще трябва да стане, когато Бестигуи го няма. Много свадлив човек е, а аз държа да си запазя работата.