Метаданни
Данни
- Серия
- Бриджет Джоунс (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Mad About The Boy, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Надя Баева, 2014 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,3 (× 10гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Корекция и форматиране
- maskara(2019)
Издание:
Автор: Хелън Филдинг
Заглавие: Бриджет Джоунс: Луда по онова момче
Преводач: Надя Баева
Година на превод: 2014
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: ИК „Колибри“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2014
Тип: роман
Националност: британска
Печатница: „Симолини“
Редактор: Жечка Георгиева
Технически редактор: Симеон Айтов
Художник: Стефан Касъров
Коректор: Здравка Букова
ISBN: 978-619-150-337-7
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/7891
История
- —Добавяне
Ще се възвиси герой
Петък, 29 ноември 2013 г.
Ето какво се случи. Били имаше футболен мач в друго училище — „Ист Финчли“, на няколко километра разстояние. Беше ни казано, когато ги прибираме, да паркираме на улицата, тъй като вътре не се допускаха коли. Училището представляваше висока сграда от червени тухли с малък бетонен двор пред входа, а вляво беше спортното игрище, потънало на метър и трийсет сантиметра по-ниско ниво и оградено със солидна ограда от метални вериги. Момчетата тичаха из игрището и ритаха топката, а майките си бъбреха пред стълбите. Внезапно към сградата на училището с рев приближи беемве и закова, а бащата, чак идиотски изтупан тип, говореше по мобилния си телефон.
Господин Уолъкър отиде до колата.
— Извинете.
Бащата го игнорира и не спря да говори по телефона, а двигателят продължаваше да работи. Господин Уолъкър почука по стъклото.
— Вътре в училището не се допускат коли. Паркирайте на улицата, моля.
Стъклото се смъкна надолу.
— За някои от нас времето е пари, приятелю.
— Това е въпрос, свързан с безопасността.
— Ха. Безопасност. Ще се забавя две минути.
Господин Уолъкър се втренчи в него от упор.
— Преместете колата — изрече натъртено.
Все още с телефон, притиснат към ухото, бащата ядосано включи рязко на скорост и даде назад, без да поглежда, като извъртя волана със скърцане и се понесе на заден ход към игрището, при което се заби право в стоманения кол, поддържащ оградата.
Всички се обърнаха да погледнат и бащата със зачервено лице натисна газта, забравил да превключи от задна, така че отново блъсна кола. Раздаде се страховито пукане и колът започна да се накланя.
— Момчета! — ревна господин Уолъкър. — Дръпнете се от оградата! Живо!
Всичко сякаш ставаше като на забавен кадър. Момчетата се пръснаха с бяг, а в това време металният прът се килна и падна върху игрището, като повлече със себе си оградата с тежките й синджири и тя се стовари с ужасяващ трясък. В същото време колата се плъзна назад и докато предните колела още бяха върху бетонната настилка на двора, задните бяха наполовина надвиснали над игрището долу.
Всички замръзнаха вцепенени, освен господин Уолъкър, който скочи в дупката и викна:
— Звънете на 999! Натиснете предницата на колата! Момчета, наредете се в далечния край.
Смайващо, таткото с беемвето тръгна да отваря вратата си.
— А ти стой и не мърдай! — кресна господин Уолъкър, ала колата вече се плъзгаше още повече назад и колелата сега напълно висяха във въздуха.
Огледах момчетата в другия край на игрището. Били! Къде беше Били?
— Дръж Мейбъл! — казах на Николет и изтичах към игрището.
Господин Уолъкър беше долу, спокоен, и оглеждаше ситуацията. Насилих се да погледна.
Тежкият метален кол се беше заклещил диагонално с един край опрян на стената на долното ниво, а с другия на земята. Оградата от метални вериги висеше под ъгъл и образуваше нещо като ръбеста шатра. И там, блокирани под нея, бяха Били, Бикрам и Джеремая, обърнали ужасени личица към господин Уолъкър. Зад тях беше стената, оградата ги беше блокирала отпред и отстрани, а над главите им бе надвиснала задницата на голямата кола.
Ахнах сподавено и скочих долу.
— Всичко ще е наред — каза тихо господин Уолъкър. — Тук съм.
Той приклекна.
— И така, супергерои, удари часът да се представите достойно. Припълзете до стената и се свийте на топка. Прикрийте се.
Момчетата, сега повече възбудени, отколкото уплашени, се издърпаха назад и се сгушиха с ръце върху главичките.
— Така ви искам, бойци — похвали ги господин Уолъкър и се зае да вдига тежката ограда от земята. — А сега…
Внезапно с кошмарен скърцащ звук на метал в бетон беемвето се плъзна още назад и задницата му увисна опасно във въздуха.
Раздадоха се писъци от майките горе и вой на сирени.
— Стойте долепени до стената, момчета! — нареди господин Уолъкър, все така хладнокръвен. — Ще се справите чудесно!
Той пристъпи внимателно върху оградата и застана под колата. Вдигна ръце и ги изтласка с всички сили към шасито. Под ризата личеше как се напрягат бицепсите и мускулите на врата му.
— ДАЙТЕ ТЕЖЕСТ ВЪРХУ ПРЕДНИЦАТА! — извика към двора, а по челото му изби пот. — ДАМИ! НАТИСНЕТЕ КАПАКА!
Погледнах нагоре и видях учители и майки да се отърсват от шока и да се спускат като уплашени пилци към предния капак. Господин Уолъкър буташе отдолу и задницата на колата бавно се повдигна.
— Добре, момчета — каза, без да престава да тласка нагоре. — Пълзете надясно, надалеч от колата. После се проврете изпод тази ограда.
Изтичах до ръба на падналата ограда, към мен вече се бяха присъединили и други родители и учители. С дружни усилия се напънахме да повдигнем металните вериги, докато трите момчета пълзяха едно след друго. Били бе последен в редичката.
Вътре скочиха пожарникари, вдигнаха оградата и издърпаха Бикрам, чиято риза се закачи и разпори, после Джеремая. Били още беше вътре. Докато Джеремая се освобождаваше, посегнах напред и поставих ръце под тези на Били, почувствала у себе си силата на десет мъже. Захлипах от облекчение, когато Били изпълзя и пожарникарите издърпаха и двама ни навън от дупката.
— Този беше последният! Хайде! — викна господин Уолъкър, все още треперещ под тежестта на колата. Пожарникарите скочиха долу да му се притекат на помощ и тежестта им смаза оградата върху пространството, където само секунди по-рано се бяха намирали трите момчета.
— Къде е Мейбъл? — нададе драматичен крясък Били. — Трябва да я спасим!
Трите момчета се втурнаха през тълпата в двора, всяко гордо като Супермен в развятата си пелерина. Последвах ги, за да открия Мейбъл, застанала спокойно зад вече задъхващата се от преживяния ужас Николет.
Били се хвърли да прегръща Мейбъл и се развика:
— Спасих я! Аз спасих сестра си! Добре ли си, сестричке?
— Да — тържествено отвърна тя. — Ама господин Уолъкър как командва само.
Колкото и да не бе за вярване, сред цялата тази лудница таткото от беемвето отново отвори вратата си и този път взе, че излезе навън, като отупваше раздразнено палтото си, при което автомобилът започна да се плъзга назад.
— ПАДА! — викна отдолу господин Уолъкър. — БЯГАЙТЕ НАСТРАНИ, ХОРА!
Всички се втурнахме напред, за да видим как господин Уолъкър и пожарникарите отскочиха, докато беемвето се стовари долу върху стоманения прът, подрипна нагоре и се килна с грохот на едната си страна, лъскавите му калници се пропукаха, прозорците се пръснаха и кремавите кожени седалки се покриха със стъкла и парчета мазилка от стената.
— Количката ми! — писна таткото.
— Времето е пари, тъпако — отвърна господин Уолъкър и се ухили доволно.
Докато парамедиците се опитваха да го прегледат, Били обясняваше:
— Направо не можехме да мръднем, мамо. Не смеехме да побегнем, защото онзи стълб се клатеше точно над нас. Ама после бяхме супергерои, защото…
Междувременно наоколо ни бе настанал пълен хаос: родители тичаха безумно в кръг, летяха кичури за удължаване, огромни чанти лежаха забравени по земята.
Господин Уолъкър скочи на стълбите.
— Тишина! — кресна той. — Всички застанете на място! И така, момчета. След секунда ще се строите за проверка и преброяване. Но първо ме чуйте. Току-що преживяхте истинско приключение. Никой не пострада. Бяхте смели, бяхте спокойни и тримата — Бикрам, Джеремая и Били — истински супергерои. Довечера ще се приберете у дома и ще празнувате, защото доказахте, че когато дойде истински страшното — а и това ще стане, — ще знаете как да бъдете смели и хладнокръвни.
Родители и деца нададоха възторжени възгласи.
— Боже мой, жива да не бях — проплака Фарзия напълно в духа на собствените ми емоции.
Когато господин Уолъкър мина покрай мен, стрелна ме със самодоволен поглед, но някак умиляващ, в стил Били.
— Рисковете на професията, а? — подхвърлих.
— И по-страшно съм виждал — заяви весело той. — Поне от твоята коса нищо не хвръкна.
След преброяването Бикрам, Били и Джеремая бяха обкръжени от съучениците си. Тримата трябваше да отидат в болницата за преглед. Когато се качиха в линейките, следвани от травмираните си майки, сториха го със самочувствието на новопрочула се момчешка група от „Великобритания има талант“.
Мейбъл задряма в линейката и проспа всичките прегледи. Момчетата бяха добре, ако не се брояха няколкото драскотини. В болницата дойдоха бащите на Бикрам и Джеремая. Няколко минути след тях се появи и господин Уолъкър, ухилен и понесъл пликове от „Макдоналдс“ и преразказа до най-дребната подробност случилото се с децата, като отговори на всички въпроси на татковците и им обясни точно как и защо са се превърнали в истински екшън герои.
Джеремая и Бикрам си тръгнаха с родителите си, а господин Уолъкър ми подаде ключовете от колата ми.
— Добре ли си? — Отправи внимателен поглед към лицето ми и отсече: — Аз ще ви закарам у дома.
— Не, абсолютно нищо ми няма! — излъгах.
— Виж какво — с лека усмивка ми каза той, — високият ти професионализъм и имиджът ти на феминистка няма да бъдат накърнени, ако позволиш някой да ти помогне.
У дома, след като настаних децата на дивана, господин Уолъкър промълви тихо:
— От какво имаш нужда?
— От играчките, които гушкат на заспиване. Горе в леглата им са.
— Пухчо Втори?
— Да. И Първи, и Трети, Марио, Хорсио и Плюнка.
— Плюнка?
— Нейната кукла.
Когато той се върна с играчките, аз се опитвах да включа телевизора и се взирах в дистанционните.
— Да се пробвам ли аз?
И ето че Спъндж Боб оживя, а той ме отведе зад дивана.
И тогава вече се разплаках мълчаливо.
— Шшш — прошепна той и ме обгърна със силните си ръце. — Никой не пострада. Знаех, че всичко ще е наред.
Облегнах се на него, докато циврех и подсмърчах.
— Справяш се чудесно, Бриджет — каза той полугласно. — Ти си много добра майка, а и баща, по-добра от някой с осем души прислуга и апартамент в Монте Карло. Нищо че ми насополиви ризата.
Изпитах чувството, както като се отвори вратата на самолета, когато пристигаш на почивка и нахлува топъл въздух. Същото като онова да поседнеш след натоварен ден.
Тогава Мейбъл нададе вик:
— Мамо, „Спъндж Боб“ свърши!
Едновременно с това прозвуча звънецът на входната врата.
Беше Ребека.
— Току-що научихме за случилото се в училището — каза тя, докато трополеше надолу по стълбите. В косата й бе закрепена тъничка гирлянда с лампички за коледна елха. — Как стана? О! — възкликна, като видя господин Уолъкър. — Здравей, Скот.
— Здравей — отвърна той. — Радвам се да те видя. Украсата в косата ти е непривично скромна… но пак е ефектна.
Нахълтаха Фин, Олиандър и Джейк и къщата се изпълни с шум, шоколад, със скокльовци „Силваниан“, ексбоксове и търчащи дечурлига. Непрестанно се опитвах да говоря на Били, за да му помогна да осмисли случилото се, но той само казваше:
— Мамооо! Аз съм супергерой! Точка по въпроса.
Наблюдавах как господин Уолъкър разговаря с Джейк — и двамата високи, мъжествени, стари приятели, бащи. Ребека погледна към господин Уолъкър и после повдигна вежди към мен, но в този момент телефонът му иззвъня и веднага разбрах, че говори с Миранда.
— Трябва да тръгвам — изрече рязко той, когато прекъсна връзката. — Вие ще се погрижите за тях тази вечер, нали, Джейк?
Умърлушена го съпроводих до входната врата и там го засипах с бъбрене:
— Безкрайно съм признателна. Всъщност вие бяхте този, който сте супергероят. Който е. Който сте.
— Който е — каза той. — За мен беше удоволствие.
Заслиза по предните стълби, после се обърна и добави тихо:
— Супергероиня.
Сетне закрачи към главната улица, такситата и момичето с външност на слязла от страниците на списание. Гледах го тъжно и си мислех: „Супергероиня? Предпочитам да имах с кого да спя“.