Майкъл Добс
Къща от карти (5)

Глава пета

Политиката изисква жертви. Чужди жертви, разбира се. Каквото и да може да постигне човек, ако се жертва за родината, винаги може да постигне повече, ако остави други да се пожертват преди него. Най-важно е да прецениш момента, както обича да казва жена ми.

— Страхотно, Роджър, нали? Пак мнозинство. Не мога да ти опиша колко съм развълнуван. Облекчен. Доволен. Браво. Наистина браво!

Председателят на борда на директорите на една от големите търговски вериги, която също беше клиент на рекламната агенция, изливаше задъхания си ентусиазъм в лицето на О’Нийл, но без видим ефект. Индустриалецът с широка талия се забавляваше, потен и ухилен; вечерта се превръщаше в истинско парти на победата, независимо от факта, че правителството току-що бе загубило първите си две места за вечерта.

— Много любезно от твоя страна, Харолд. Да, мисля, че мнозинство с трийсет-четирийсет места ще е достатъчно. Но и ти трябва да си припишеш част от заслугата — отговори О’Нийл. — Миналия ден точно напомнях на министър-председателя, че вашата подкрепа е много повече от корпоративното дарение. Помня речта ти пред Общността на индустриалците през март. За бога, беше добра реч, прости ми лекото богохулство, но наистина им го наби в главите като послание. Сто процента си се обучавал професионално да правиш презентации, нали?

Без да чака отговор, О’Нийл продължи забързано.

— Викам му на Хенри, пардон, на министър-председателя, казвам му колко добра беше речта ти, че трябва да намерим повече платформи за изява за капитаните на индустрията, какъвто си ти. Да чуем гледната точка от рудниците.

— Нямаше нужда — отвърна „капитанът“ без дори следа от искреност.

Шампанското вече беше преборило обичайната му предпазливост и видения за хермелин и Горната камара на лордовете започнаха да изникват пред очите му.

— Виж, като свърши всичко това, може да излезем двамата на обяд. Някъде на по-тихо, а? Имам доста идеи, които може да му се сторят интересни, и бих се радвал да чуя мнението ти — очите му се ококориха в очакване. Отпи още една голяма глътка вино. — А като говорим за платформи за изява, твойта малка секретарка…

Преди тази идея да отиде твърде далеч, О’Нийл изригна в серия вулканични кихавици, от която се сви на две, очите му кървясаха и с това отряза всякаква надежда за продължение на разговора.

— Съжалявам — изломоти той, мъчейки се да се съвземе. — Сенна хрема. Все ме хваща отрано.

Като доказателство за това издуха носа си със звука на много тромпети и няколко каси на барабани. Моментът си беше отишъл и индустриалецът се отдръпна.

Правителството загуби още едно място, един заместник-министър, отговарящ за транспорта, неопитен човек, прекарал последните четири години, търчейки към сцената на всяка по-голяма магистрална катастрофа в страната, влачейки медиите след себе си. Той беше развил почти религиозното убеждение, че способността на човешкия род да търси самоунищожението си е неутолима; това, изглежда, не му помагаше особено сега да приеме своето собствено унищожение. Брадичката му щръкна напред, за да посрещне поражението, докато съпругата му избухна в сълзи.

— Още лоши новини за правителството — беше коментарът на сър Алистър. — Скоро ще видим как ги приема премиерът, като се включим на живо за неговия изборен резултат само след минути. През това време нека видим какво прогнозира компютърът сега?

Той натисна един бутон и се обърна към голям компютърен екран зад рамото му.

— По-скоро тридесет, отколкото четиридесет, както изглежда.

Започна дискусионно студио дали мнозинство от тридесет беше достатъчно, за да може едно правителство да издържи пълен мандат, но коментаторите бяха често прекъсвани, тъй като постоянно пристигаха следващите резултати. В приемната на агенцията, О’Нийл се извини на група разгорещени бизнесмени и се отправи към все по-голямата и все по-приказлива група ухажори, които се натискаха на Пени. Въпреки протестите им той я дръпна бързо настрана и прошепна нещо в ухото й. Междувременно червендалестото лице на сър Алистър се появи още веднъж, за да съобщи, че личният резултат на министър-председателя скоро ще бъде обявен. Почтително мълчание обгърна празнуващите. О’Нийл се завърна при капитаните на индустрията. Всички погледи бяха вперени в екрана. Никой не забеляза, че Пени взе чантата си и тихо се изниза.

От студиото съобщиха, че опозицията е успяла да вземе още малко места от правителството. Победата нямаше да е точно бляскава. След това дойде ред на Колингридж. Неговата поява породи викове на лоялно одобрение от страна на служителите на „Грънт и Гроунс“, повечето от които вече бяха изличили всякакви лични политически убеждения под приливната вълна на празничност. По дяволите, това са само някакви си избори.

Хенри Колингридж помаха от екрана, в който всички бяха вперили поглед, пресилената му усмивка предполагаше, че приема резултатите доста по-сериозно, отколкото аудиторията му.

Благодарствената му реч беше по-скоро формална, отколкото полемична, лицето му изглеждаше посивяло от изтощение под грима. За момент те наблюдаваха сериозно, почти трезво, как бързо слезе от платформата, за да започне дългото си пътуване от избирателния район обратно към Лондон. След това всички отново се заеха да празнуват.

Няколко минути по-късно един вик прониза атмосферата на партито.

— Г-н О’Нийл! Г-н О’Нийл! Обаждане за вас.

Човекът от охраната, който седеше на рецепцията, размахваше телефонната слушалка във въздуха и жестикулираше драматично.

— Кой е? — провикна се ОʼНийл през стаята.

— Какво? — попита гардът, като изглеждаше притеснен.

— Кой. Е. — устните на О’Нийл отчетливо оформиха буквите.

— Не ви чувам — гардът надвика гюрултията.

О’Нийл направи фуния с ръце пред устата си и още веднъж поиска да разбере кой го търси с глас, който би се чул и на игрището за ръгби.

— От офиса на министър-председателя — изписка притесненият гард, като не можеше да се овладее, а не знаеше дали трябва да привлича внимание.

Думите му имаха мълниеносен ефект. Стаята се изпълни с очаквателно шъткане. Пред О’Нийл внезапно се отвори пътека към телефонната слушалка. Той послушно закрачи напред, опитвайки се да се държи скромно и делово.

— Една от секретарките му. Ще ви свърже — каза гардът със страхопочитание, доволен, че се отървава от ужасната отговорност.

— Ало. Ало, да. Роджър е — кратка пауза. — Г-н министър-председател! Колко се радвам да ви чуя. Много, много ви поздравявам. Резултатите са наистина отлични при обстоятелствата. Старият ми баща казваше, че победата си е сладка независимо дали биеш с пет на нула, или с пет на четири…

Очите на О’Нийл обходиха стаята; всяко лице бе обърнато към него.

— Какво казвате? О, да. Да! Много мило от ваша страна. Точно в момента съм в рекламната агенция.

В стаята беше толкова тихо, че можеха да чуят плача на декоративните смокини.

— Мисля, че работата им беше чудесна, със сигурност нямаше да се справя без тяхната подкрепа… Нали може да им го кажа?

О’Нийл закри с ръка слушалката на телефона и се обърна към множеството, което беше обхванато от възторг.

— Министър-председателят ме помоли да ви благодаря от негово име за това, че помогнахте да направим една фантастична кампания. Казва, че е била решаваща.

Отново вдигна слушалката до ухото си и слуша още няколко секунди.

— И няма да искат пари обратно!

Стаята избухна в аплодисменти и викове на одобрение. О’Нийл задържа слушалката така, че да хване всеки звук.

— Да, г-н министър-председател. Искам да ви кажа, че съм много развълнуван, направо без думи, че се обаждате първо на мен, след като ви избраха… И аз ще се радвам да се видим. Да, ще дойда по-късно на Смит Скуеър… Разбира се, разбира се. Ще се видим там. И още веднъж поздравления.

Той постави внимателно слушалката обратно, изражението му беше озарено от честта, която му бе оказана. Обърна се към хората в стаята. Изведнъж лицето му се разтегли в широка усмивка и всички събрали се там започнаха да скандират, като един през друг се втурнаха да стиснат ръката му.

Все още го поздравяваха с припева на For Heʼs a Jolly Good Fellow^[1], докато на съседната улица Пени закачи телефона в колата обратно на вилката и започна да оправя червилото си в огледалото за обратно виждане.