Майкъл Добс
Къща от карти (33)

Глава тридесет и трета

Колкото по-нагоре се качва котката по дървото, толкова по-отвисоко ще падне. Така е и с политиците, само че те не падат на краката си.

Вторник, 16 ноември

Ще го направи. Няма да го направи. Новините на следващия ден бяха подвластни на въпроса дали Ъркарт ще се кандидатира. Медиите толкова се бяха надъхали, че щяха да бъдат много разочаровани, ако не го направи, но до ранния следобед той все още се покриваше.

Това важеше и за Роджър О’Нийл. Предния ден Мати се беше обадила в щаба на партията, за да поиска официална информация относно компютърната система, абонаментите за печатни материали и счетоводните процедури, само за да открие, че Спенс е бил напълно прав за това, че контактът с медиите е забранен на целия персонал, докато трае кампанията. Можеше да говори само с пресцентъра, но явно никой там нямаше време или желание да говори с нея.

— Да разбирам ли, че правите проверка на разходите ни — предположи гласът от телефона. — За печатни материали? В момента сме лекичко затрупани до ушите с един избори, Мати. Обади се след няколко седмици.

Тя опита да се свърже с кабинета на О’Нийл и я прехвърлиха към Пени Гай.

— Здрасти, Мати Сторин е от „Кроникъл“ — каза тя и почувства само леко парване от лъжата си. — Виждахме се няколко пъти на конференцията, помниш ли?

— Да, Мати. Как мога да помогна?

— Чудех се, знам, че е без предупреждение и така нататък, но се чудех дали може да дойда утре сутрин по някое време да се видя набързо с Роджър.

— О, Мати, съжалявам, но той обича да държи сутрините си свободни, за да наваксва с документацията за вътрешните срещи.

Това беше лъжа, която все по-често й се налагаше да използва, откакто графикът на О’Нийл започна да става все по-впечатляващо непредвидим. Тези дни той рядко идваше в офиса преди един на обяд.

— Ох, много се надявах…

— За какво става въпрос?

— Имам някои идеи и искам да ги обсъдя с него. Относно изведнъж появилия се интерес на Чарлз Колингридж към политически материали. И адреса на Прейд стрийт.

Имаше пауза и някакъв шум, сякаш Пени се разсея или изпусна слушалката.

— Ще ти звънна обратно — каза тя и прекъсна връзката.

 

 

Пени беше очаквала притеснението, породено у нея от обаждането на Мати, да се превърне във вулкан от паника, когато се обади на О’Нийл, но той беше изненадващо самоуверен.

— Тя не знае нищо, Пен — настоя той. — Така или иначе чух, че е забъркала някакви каши във вестника. Не е проблем.

— Но какво знае тя все пак, Родж?

— Откъде да знам, мамка му? Викни я да видим.

— Родж?

— Да не мислиш, че съм загубил чара си, Пен? Тя е просто някакво момиче!

Тя се опита да каже, че идеята е глупава, че трябва да е внимателен, но той не искаше и да чуе. Не искаше да чува и за сутрешни срещи, затова Мати бе поканена за следващия следобед.

Пени обичаше О’Нийл, но чувствата й го правеха твърде близък за нея. Тя мислеше, че той е стресиран, че работи прекалено много, че страда; не виждаше изпържващите мозъка ефекти на кокаина. Той държеше О’Нийл хиперактивен в малките часове на нощта, не го оставяше да заспи, докато каскада от успокоителни лека-полека надвият кокаина и го пратят в забвение, от което рядко се връщаше преди обед, а понякога и по-късно. Затова тя се чувстваше все по-объркана и засрамена, докато Мати седеше и чакаше О’Нийл. Той беше обещал да дойде навреме, но часовникът на стената цъкаше безмилостно, а способностите на Пени да измисля нови и нови оправдания изчезваха под вътрешната й озадаченост от неговото перчене пред хората и отчаянието насаме, необяснимото му поведение и нерационалните му изблици. Тя донесе още една чаша кафе на Мати.

— Ще му звънна у тях — предложи тя. — Може да му се е наложило да се прибере, ако е забравил нещо или не се чувства добре…

Тя влезе в кабинета му, за да се обади, без Мати да слуша. Седна на ъгъла на бюрото му, вдигна телефона и набра номера. С известно неудобство му обясни, шепнейки, че Мати го чака вече повече от половин час и… Извън полезрението на Мати лицето й бавно започна да се напряга от тревога, докато слушаше. Опита се да го прекъсне, но нямаше смисъл. Устната й започна да трепери; тя я прехапа силно, докато не можеше повече да издържи. Пусна слушалката и излезе от кабинета, минавайки разплакана покрай Мати.

Първият инстинкт на Мати беше да изтича след разстроената Пени; вторият и по-силният беше да разбере какво я е разстроило. Слушалката още висеше от бюрото и леко се люлееше на кабела. Допря я до ухото си.

Гласът, които все още идваше от телефона, не приличаше на гласа на Роджър О’Нийл. Думите бяха несвързани, неразбираеми, провлачени, сякаш идваха от кукла, батериите на която свършват. Имаше пъшкания, стенания, дълги паузи, плач — шантавата музика, идваща от човек в емоционална агония, който се разкъсва на парчета. Тя постави слушалката внимателно на вилката.

 

 

Мати откри Пени в тоалетната, хълцаща в хартиена кърпа. Сложи ръка на рамото й, за да я успокои. Пени се обърна стреснато, сякаш я бяха зашлевили, очите й бяха червени и подути.

— От колко време е така, Пени?

— Нищо не мога да кажа! — промълви тя на един дъх, а объркването й беше примесено с мъчителна болка.

— Виж, Пени, очевидно той е много зле. Няма да пиша за нищо от това, за бога. Мисля, че той има нужда от помощ. Мисля, че ти имаш нужда от прегръдка.

Мати протегна ръце и Пени се хвърли към тях, сякаш беше най-самотната жена на планетата. Тя остана така, вкопчена в ръцете на Мати, докато не й останаха повече сълзи. Когато се възстанови достатъчно, за да се отдръпне, двете с Мати излязоха да се разходят в близките градини на Виктория, да се ободрят от хладния въздух, идващ от Темза, а и тук можеха да говорят, без да ги прекъсват. Пени нямаше повече сили да се преструва. Тя помоли Мати да й обещае, че нищо от случилото се няма да бъде публикувано, и когато Мати се съгласи, пороят се отприщи. Разказа й как оставката на министър-председателя е хвърлила в смут О’Нийл, как той винаги е бил леко „емоционално екстравагантен“, но как става все по-зле.

— Мисля, че оставката наистина го доведе до нервна криза.

— Но защо, Пени? Едва ли са били чак толкова близки?

— Той си мислеше, че е близък с цялото семейство Колингридж. Постоянно изпращаше цветя или снимки в рамка на г-жа Колингридж, правеше им малки услуги, когато можеше. Много му харесваше това цялото нещо.

Мати въздъхна, пое дълбоко студения въздух; същият този вятър бе водил дядо й в пътуването през морето. Какво ли би казал той за това, което тя прави? Почувства се виновна; знаеше, че не говори с Пени само от приятелски чувства, но нали и дядо й беше оставил всички приятели зад себе си, дори семейството си, заради това, което е смятал за верния път. И тя като него трябваше да продължи.

— Роджър се е замесил в нещо, нали? И двете го чухме преди малко, Пени. Нещо става с него, нещо го яде отвътре.

— Аз… мисля, че се обвинява твърде много за тези акции.

— Акции? Имаш предвид акциите на „Ринокс“? — Мати я притисна, като се опитваше да скрие, че се изчервява от вълнение.

— Чарли Колингридж го помолил да му регистрира адрес, за да получава някакви лични писма там. С Роджър отидохме в Падингтън с такси и той ме прати да попълня данните. Знаех, че нещо го мъчи. Мисля, че е усещал, че нещо не е наред. А като разбра за какво е ползван адресът и колко проблеми е причинил, направо започна да се разпада.

— Защо Чарли Колингридж е поискал Роджър да регистрира адреса, а не го е направил сам?

— Нямам представа. Беше просто тъпа услуга, която Родж се съгласи да направи за него. Може би Чарли е бил гузен, като е знаел за какво ще го ползва. За злоупотреба с акции.

Бяха се облегнали на парапета и се взираха в огромната сива маса на реката. Една чайка кацна до тях и ги загледа със заплашителни жълти очи, търсещи храна. Мати също се вторачи в нея и птицата плесна с криле и отлетя с крясъци на разочарование.

— Сигурна съм, че е било нещо такова — продължи Пени — нещо, от което Чарли се е срамувал. Той се възползва от нас. Роджър просто влезе в офиса един ден, беше развеселен и каза, че трябва да свършим една малка работа, но е много тайна и трябва да си мълча. Да си мълча сякаш духам на архиепископ, така каза. Нали го знаеш Родж. Мъчи се да е ирландски поет. Смята, че думите му се удават.

— Тоест ти не си виждала лично Чарли Колингридж?

— Не. Никога не съм го срещала. Родж обича лично да се занимава с важните хора.

— Но си сигурна, че е бил Чарли Колингридж?

— Разбира се, Родж така каза. А и кой друг може да е?

Един порив на ноемврийския вятър подгони листата около тях и те се отъркаха в глезените им като плъхове. Пени потръпна.

— О, боже, всичко е такава ужасна бъркотия.

— Пени, успокой се! Всичко ще се оправи. Тези неща се нагласят от само себе си.

Мати хвана Пени под ръка и двете продължиха разходката си.

— Защо не си вземеш няколко дни отпуска? Роджър може да се оправи и без теб за малко.

— Може ли? Понякога се чудя.

— Не може да е чак толкова безпомощен. Нали знае как да си направи чай и да ползва офисния компютър?

— Той пие само кафе и пише на клавиатурата само с един пръст.

— Бавно, но сигурно.

— Не, просто бавно.

Мати се сети, че този, който е подправил компютърния файл, далеч не е бил експерт. О’Нийл далеч не беше експерт. Не че това задължително го уличаваше, но имаше някаква логика. Твърде много неща сочеха към О’Нийл.

Бяха стигнали Смит Скуеър и сега бяха в сянката на църквата.

— Знаеш ли, че още ползват газови лампи на този площад — каза Мати, като посочи орнаментираната улична лампа над главите им.

— Така ли? — Пени погледна нагоре и поклати изненадано глава. — Вървя по този площад всеки ден и не бях забелязала. Имаш набито око.

— Старая се.

Вече бяха пред сградата на щаба. Пени пусна една дълга въздишка, като се замисли, че трябва да се върне вътре при всичко, което я чакаше. Тя стисна ръката на Мати.

— Знаеш ли, обичам го. Това е проблемът.

— Любовта не бива никога да е проблем.

— А тъкмо започвах да си мисля, че си толкова мъдра! — засмя се Пени, силите й се възвръщаха. — Благодаря ти, че ме изслуша. Много е хубаво човек да може просто да поговори с някого.

— Обади ми се. По всяко време. И се пази.

— Ти също.

Мати извървя бавно няколкостотин метра обратно към Камарата на общините, нехаейки за студа, стоплена от мисли, които бяха възпламенени от нетърпение, а една от тях гореше по-ярко от всичко друго. Защо, по дяволите, Роджър О’Нийл беше натопил Чарлз и Хенри Колингридж?