Майкъл Добс
Къща от карти (32)

Глава тридесет и втора

Политиците са като застаряващите автори или възрастните жени. Опасният етап в живота им идва, когато вече не им е достатъчно уважението на приятелите им, а имат нужда от вниманието на цяла аудитория.

Неделя, 14 ноември — понеделник, 15 ноември

Имайки предвид последствията от унищожителната статия в „Кроникъл“ относно проучването и от оставката на Колингридж, Ъркарт писа до всички свои колеги от парламентарната група в качеството си на Камшик:

В процеса на изборната кампания без съмнение ще бъдете търсени от журналисти и социолози, за да изкажете мнение кой кандидат бихте подкрепили. Призовавам ви да не отговаряте на такива въпроси. В най-добрия случай такива проучвания само ще попречат на провеждането на едно тайно гласуване. В най-лошия случай ще бъдат използвани за злонамерени спекулации. Можем да минем и без сензационни заглавия и преувеличени коментари. Най-добре за интересите на партията ще бъде, ако откажете да сътрудничите в такива дейности.

По-голямата част с радост приеха съвета му, макар че поне за една трета от депутатите се знаеше, че не могат да държат устата си затворена дори ако се отнася за държавна тайна. В резултат не повече от 40 процента от всичките 337 депутати от управляващата партия с право на глас отговориха на телефонните обаждания на социолозите, работещи за два неделни вестника. Това създаде впечатление, че парламентарната група все още е далеч от единно мнение. Още повече че мненията на тези, които все пак отговориха, също не съвпадаха. Самюъл водеше, но с толкова малка преднина, че социолозите я определиха като „статистически незначителна“. Ултън, Макензи и Ърл го следваха близо в този ред, а останалите четирима кандидати, които също успяха да подадат глава над парапета, бяха значително назад.

Всякакви заключения от тези резултати, само четири дни преди крайния срок за подаване на кандидатури, биха били необосновани, но това не попречи на тези, които пишеха заглавията.

„САМЮЪЛ ГУБИ РАННАТА СИ ПРЕДНИНА“, гърмеше неделното издание на вестник „Мейл“. Вестник „Обзървър“ също не се посвени да обяви: „СМУТ В ПАРТИЯТА. ПРОУЧВАНИЯ ПОКАЗВАТ НЕСИГУРНОСТ“.

Неизбежно се изсипаха редакционни коментари, които критикуваха както качествата на кандидатите, така и на техните кампании. „Страната ни има право да очаква повече от управляващите от този спаринг, който вече сме свикнали да гледаме“, даваше тон вестник „Съндей експрес“. „Може би ставаме свидетели как управляващата партия най-после се изчерпва откъм идеи и лидерство след толкова време на власт.“

Броят на „Кроникъл“ на следващата сутрин си беше поставил за цел да предложи решение на всичко. Само три дни преди крайния срок за подаване на кандидатури, вестникът загърби конвенциите и за пръв път в историята си публикува редакционен коментар на първа страница. Тиражът бе увеличен и на адресите на всички депутати от управляващата партия в Лондон бе доставен по един екземпляр. Нищо не можеше да ги спре гледната им точка да стигне до кулоарите на Уестминстър.

Този вестник последователно подкрепяше правителството не заради слепи предразсъдъци, а защото смятахме, че то служи на националния интерес по-добре от другите алтернативи. По времето на Тачър нашите убеждения се оправдаваха от постигнатия прогрес, но в последните няколко месеца започна да се усеща, че Хенри Колингридж не е най-добрият лидер за настоящия момент. Затова подкрепихме решението му да подаде оставка.

Но липсата на решителност от страна на сегашните претенденти ни поставя пред заплахата да се върнем към едни стари времена на слабост и неувереност, които се надявахме, че са вече зад гърба ни.

Вместо стабилната ръка, от която имаме нужда, за да се консолидират икономическият и социалният напредък от последните години, ни се предлага избор между младежка неопитност, спекулации с околната среда и неуместни изблици на расова нетърпимост. Това не е добър избор. Имаме нужда от лидер, който да покаже зрялост, достойнство и доказана способност да работи добре с всички свои колеги.

Има поне една фигура от висшите редове на партията, която се радва на всички тези качества и която в последните седмици може би единствена запази почтеността в правителството, като показа, че е възможно да бъдат оставени настрана личните амбиции за благото и общия интерес на партията.

Този човек обяви, че няма намерение да се стреми да бъде избран за лидер на партията, но все още има време да промени мнението си преди крайния срок в четвъртък. Вярваме, че ще бъде в интерес на партията, ако Франсис Ъркарт — Камшика се кандидатира. Вярваме, че ще бъде в интерес на цялата страна, ако бъде избран.

Това послание беше като спасителна лодка, пореща вълните на бурно море. До момента, в който Ъркарт се показа от дома си на улица „Кеймбридж“ в 8:10 сутринта, отвън се беше събрала и го чакаше нетърпелива медийна тълпа. Той бе изчакал точния момент, който да позволи на всички радио- и телевизионни сутрешни предавания да го включат на живо. Привлечени от новинарското меле, много минувачи и пътуващи от близката гара „Виктория“ се бяха събрали, за да открият причината за стълпотворението, и в телевизионните кадри всичко това изглеждаше като тълпа от обикновени хора — „реални хора“, както ги бе описал един водещ — които проявяват значителен интерес към мъжа, който сега стъпваше на прага си.

Журналистите се разкрещяха, Ъркарт махна с ръка, за да ги усмири. В ръката си държеше сутрешния брой на „Кроникъл“. Усмихна се, в израза му се четеше любопитство, но и спокойствие.

— Дами и господа, като Камшик бих искал да ви благодаря, че сте се събрали тук заради общ интерес към предстоящата законодателна програма на правителството. Но нещо ми подсказва, че имате други неща наум.

Лека закачка; смехът от страна на журналистите показа, че я оценяват.

Ъркарт държеше юздите.

— Прочетох с голяма доза изненада и обясним интерес тазсутрешното издание на „Кроникъл“.

Той вдигна броя към камерите.

— За мен е чест, че изказват такова високо мнение за моите способности, мнение много по-милостиво от моята собствена преценка, уверявам ви. Както знаете, заявих ясно, че нямам намерение да се кандидатирам и че е в интерес на партията един човек на моя пост да стои настрана от това състезание.

Той прочисти гърлото си; те чакаха в тишина, с моливи, опрени в тефтерите, с микрофони, протегнати напред до скъсване на кабела.

— Като цяло все още мисля така. Обаче статията в „Кроникъл“ поставя важни въпроси, които трябва да бъдат взети под внимание. Знам, че ще ми простите, ако не взема моментално и прибързано решение тук, на улицата. Не бих направил такова нещо дори за вас, дами и господа. Искам да прекарам малко време в консултации с мои колеги, да претегля мненията. Също така смятам да проведа сериозен и дълъг разговор със съпругата ми, чиято гледна точка може да се окаже най-важна. Ще преспя с всичко това и утре ще ви кажа до какво решение съм стигнал. Страхувам се, че това е всичко дотогава. До утре!

С едно финално махване с ръката, все още стискаща вестника, който задържа няколко секунди, за да уважи крещящите фотографи, Ъркарт се оттегли в къщата и затвори вратата след себе си.

 

 

Мати започваше да се чуди дали не беше прибързала, като си тръгна с гръм и трясък от кабинета на Престън. Беше прекарала един самотен уикенд, опитвайки се да набележи вестници, за които би работила, но бързо откри, че тези, които харесва, на пръв поглед нямат свободни позиции за политически репортери. Беше провела много разговори, но малко от тях доведоха до реални срещи. Също така беше открила, че се разпространява слух, че си е тръгнала разплакана от офиса на Престън, след като той поставил под въпрос нейните качества, а емоционалните женски истерии като цяло не се харесваха на алфа-мъжкарите от журналистическия свят. Не повлия добре на настроението й и фактът, че Банката на Англия вдигна лихвените проценти, с цел да защити британската лира от спекулации в този период на несигурност. Лихвите по ипотеките ги последваха само след часове. Мати имаше ипотека, и то тежка. Беше й трудно да я плаща дори когато получаваше заплата. Сега хиените скоро щяха да почукат на вратата.

Този следобед отиде до Камарата на общините, за да потърси Ъркарт. Името му беше навсякъде, основното ястие на деня, но той се оказваше неоткриваем и не отговаряше на обажданията й. По чиста случайност почти се блъсна в него, като слизаше по едно от извитите стълбища на централното лоби. Той се изкачваше с широки крачки по мраморните стъпала с жизнеността на младеж и тя бе толкова изненадана, че почти се подхлъзна. Той се пресегна, хвана я под ръка, върна равновесието й, дръпна я леко настрана.

— Я, Мати, колко приятно.

— Опитвах се да се свържа с теб.

— Знам. Аз те отбягвах — той се засмя на собствената си жестока откровеност. — Не се обиждай, крия се от всички. Покривам се. За момента.

— Ще се кандидатираш ли? Аз мисля, че трябва.

— Наистина не бих могъл да коментирам, Мати, знаеш това, дори пред теб не мога.

— Тази вечер? Може ли да дойда?

Очите им се срещнаха. И двамата знаеха, че не става дума само за професионално виждане. Чак сега той пусна ръката й.

— Г-жа Ъркарт ще е там. Трябва да прекарам малко време с нея.

— Разбира се.

— Също така подозирам, че отпред ще има десетки фотографи, чакащи да хванат кой влиза и кой излиза.

— Да, извинявай, колко глупаво от моя страна.

— По-добре да тръгвам, Мати.

— Надявам се… — тя прехапа устни.

— Да? Какво се надяваш, Мати?

— Надявам се да спечелиш.

— Но аз още не съм се кандидатирал дори.

— Ще го направиш, Франсис.

— Откъде можеш да знаеш?

— Нека го наречем женска интуиция.

Отново този дълъг, проникващ поглед, но този път не беше чисто професионален.

— Аз съм голям почитател на тези качества, Мати.

Тя отвърна на погледа му.

— Но трябва да вървя. Ще чакам с нетърпение да се видим пак.

И той изчезна.

Приливът идваше бързо и дървената платформа, която беше част от кея на Чаринг крос, се люлееше нагоре-надолу от течението. Беше ранна вечер, но мракът вече се сгъстяваше; хладният бриз, който беше започнал пътуването си някъде в Северно море и беше минал нагоре по устието на реката, сега се увиваше около глезените й. Мати пристегна палтото си и пъхна ръце в джобовете. С облекчение видя задаващото се частно речно такси на „Кроникъл“. То прекарваше служителите от печатницата надолу по реката към по-централните части на столицата. С него Мати ходеше от редакцията до Уестминстър. Сега Крайевски бе поискал да се видят, за да й предаде нещо.

— Грев казва, че трябва да се върнеш — каза Крайевски, като слизаше по малкото подвижно мостче на лодката.

— Аз напуснах.

— Той знае това. Цялата скапана редакция те чу. Чудехме се как издържаха пантите на вратата му.

Тонът му беше лек, опитваше се да бъде забавен.

— Така де, твърди, че иска да се върнеш дори ако ще е само за да изработиш тримесечното си предизвестие.

— Предпочитам да умирам от студ тук — каза тя, обърна се и тръгна.

— Точно така ще стане, ако не работиш, Мати — той я хвана за ръкава, за да я спре. — Изкарай тези три месеца.

— В отдел „За жената“! — Тя изсумтя с презрение.

— Използвай вестника като база да намериш нещо друго. Грев каза, че няма проблем с това.

— Той иска да ме контролира.

— Аз искам да те виждам.

Думите му увиснаха помежду им.

— Както ти искаш, Мати. Да го караме бавно, да видим какво ще стане. Освен ако не можеш да ме понасяш, разбира се.

— Не, Джони, не е това.

— Тогава какво…?

Тя тръгна отново, но този път бавно. Разходиха се по бреговата алея, опасваща виещите се объркващи завои на реката с облените в светлина фасади на Фестивалния център и сградите на Парламента на другия бряг.

— А какво мислиш за всичко това с Ъркарт? — попита той накрая, мъчейки се да намери някаква обща тема.

— Изключително. И вълнуващо.

— Като месия на бял кон, който идва да ни спаси.

— Месиите не яздят коне, глупчо, а магарета.

Двамата се засмяха, атмосферата се разведри. Той се приближи, тя го хвана под ръка и те нагазиха в натрупани от вятъра листа под чинарите.

— Защо вестникът пусна такъв материал — попита тя.

— Не знам. Грев просто дойде късно вчера и без да каже нищо, обърна цялото издание надолу с главата и извади редакционния коментар за първа страница от задния си джоб. Без предупреждение, без обяснение. Но май доста интерес предизвика. Може пък да е уцелил все пак.

Мати поклати глава.

— Не мисля, че заслугата е на Грев. За да позиционираш вестника по такъв начин, се искат топки, а на него оная му работа се е свила чак навътре. Не, това може да идва само от едно място: от кабинета на нашия — твоя! — любим работодател. Последния път като се намеси, се опитваше да детронира Колингридж; сега се опитва да даде короната на някой друг.

— Но защо? И защо Ъркарт? Изглежда като някакъв самотник, аристократ, патриций, старомодник, не мислиш ли?

— От типа силни, мълчаливи мъже.

— Но не е част от отбора, няма голям фен клуб.

— Може би това е идеята, Джони. Не се набива на очи. Никой не го мрази достатъчно, за да агитира против него, не и както правят със Самюъл.

Тя се обърна към него, дъхът й правеше спирали от мъгла във вечерния въздух.

— Знаеш ли, той може да се вмъкне през центъра, докато другите се избиват един друг. Ландлес може и да е избрал победител.

— Значи мислиш, че той ще се кандидатира?

— Сигурна съм.

— Как можеш да бъдеш сигурна?

— Аз съм политически репортер. Най-добрият. Но…

— Студеничко е вън от палатката, нали?

— Загубих работата си, Джони, не любопитството си. Мисля, че се случва нещо по-голямо, отколкото някой може да си представи. По-голямо от Ландлес, много по-голямо от съсухрения пенис на редактора ни. Твърде голямо и за „Кроникъл“.

— Какво имаш предвид?

— Удуърд и Бърнстийн^[1]?

— Те все пак имаха вестник, който да печата материалите им, Мати.

— Написаха и книга.

— Ти ще пишеш книга?

— Може би.

— Това ли да кажа на Грев?

— Само ако мислиш, че наистина ще го ядоса.