Майкъл Добс
Къща от карти (41)

Глава четиридесет и първа

Какво казва един политик, когато в крайна сметка застане пред св. Петър? Оплаква се от нередовни бюлетини? Обяснява как само ако изборният ден е бил малко по-дълъг, всичко е щяло да бъде различно?

Аз имам друг план. Смятам да го погледна в очите и да кажа на старото копеле, че е уволнено.

Беше й се обадил по-късно същата вечер.

— Мати, би ли искала да дойдеш?

— Франсис, много бих искала, наистина, но няма ли да има тълпи от репортери пред къщата ти?

— Ела късно. Ще са си тръгнали.

— А… г-жа Ъркарт? Не бих искала да я притеснявам.

— Вече замина за провинцията за няколко дни.

Беше почти полунощ, когато тя се вмъкна тихо през входната врата на Кеймбридж стрийт, като се увери, че никой не ги гледа. Чувстваше се нервна, но и изпълнена с очакване.

Той свали палтото й много бавно, като я разгледа внимателно. Тя се почувства неудобно и изведнъж го целуна по бузата.

— Извинявай — тя се изчерви. — Аз просто… Поздравления. Малко непрофесионално от моя страна.

— Може и така да се каже, Мати. Но не се оплаквам.

Той се засмя.

След малко вече седяха с уиски в ръце в интимната, почти конспиративна атмосфера на кабинета му.

— Мати, чувам, че си била доста непослушна.

— Какво си чул? — попита тя с тревога.

— Едно от нещата е, че си разстроила Гревил Престън.

— А, това ли? Страхувам се, че е така.

— Страхуваш се?

— Грев не би публикувал нищо мое. В изгнание съм. В дълга почивка.

— Това си има своите плюсове.

— Не и когато целият свят се променя, а аз не съм част от всичко това. Не и когато… — тя се поколеба.

— Когато какво, Мати? Виждам, че нещо те тормози.

— Когато става нещо наистина нередно.

— Ами така е в политиката.

— Не, не само в политиката. Много по-лошо.

— Кажи ми, ако искаш. Представи си, че съм твой баща изповедник.

— Не, не мога да си те представя така, Франсис.

— Мислех, че ти напомням за баща ти.

— Само със силата си.

Бузите й леко поруменяха, което я накара да изглежда свенлива; той се усмихна. А за Мати стаята изведнъж се изпълни с цветове — кристалното синьо на очите му, кехлибарът на уискито, дълбоките тъмни краски на меката мебел, лилавото на персийския килим. Тя чуваше как бие сърцето й в тихата утроба на стаята. Подаде чашата си и той я напълни отново. Тя знаеше, че е започнала нещо, идвайки тук, и че трябва да го довърши.

— Мисля, че някой целенасочено атакува Колингридж.

— Изумен съм.

— Изтичането на информация, проучването. Мисля, че и адресът в Падингтън е нагласена работа, което значи…

— Какво значи?

— Че и сделката с акциите е била нагласена.

Ъркарт изглеждаше стреснат, все едно някой го е ощипал по бузата.

— Но защо?

— За да падне министър-председателят, разбира се! — възкликна тя, учудена, че той толкова бавно възприема това, което сега за нея беше напълно ясно.

— Но… но… кой, Мати? Кой?

— Роджър О’Нийл е част от всичко това.

— Роджър О’Нийл? — Ъркарт избухна в подигравателен смях. — Но какво, за бога, може да спечели той от нещо такова?

— Не знам! — тя удари с юмрук по кожения диван, ядът й започваше да кипи.

Ъркарт стана от креслото си и седна до нея. Взе ръката й, бавно разтвори пръстите й един по един, разтърка дланта й с палец.

— Разстроена си.

— Разбира се, че съм разстроена. Аз съм журналист, който е напипал най-добрата история на века, а никой не иска да я публикува.

— Може би си твърде разстроена, за да разсъждаваш трезво.

— Какво имаш предвид? — попита тя оскърбено.

— Роджър О’Нийл — повтори той с презрителен тон. — Този човек не може да контролира дори собствените си навици, камо ли да жонглира с толкова много части от един сложен заговор.

— Забелязах.

— И…? — той я провокира, окуражи я.

— Сигурно действа заедно с някого. По-важна фигура, по-силна. Някой, който има полза от смяна на властта.

Той кимна в знак на съгласие.

— Трябва да има още някой, който дърпа конците на О’Нийл.

Той я тласкаше по опасна пътека, но също така знаеше, че тя и сама ще стигне там рано или късно. По-добре да я води за ръка.

— Значи търсим мистериозен човек с възможности и мотив. Някой, който е в позиция да контролира О’Нийл. И с достъп до секретна информация.

Той я погледна с нарастващо възхищение. Не само че беше красива, но и веднъж тръгнала, се оправяше по пътеката с изумително умение. Тя ахна, като стигна края на следата, и изведнъж видя гледката, която се разкри.

— Някой, който е водил задкулисна битка с министър-председателя.

— Има много такива.

— Не! Не! Не разбираш ли? Има само един човек, който се вписва по всички критерии.

Тя се задъхваше от откривателско вълнение.

— Само един. Теди Уилямс.

Той се облегна на дивана, челюстта му увисна.

— Боже, мили. Това е ужасно.

Беше неин ред да стисне ръката му.

— Сега разбираш ли защо съм толкова разстроена? Това е невероятна история, но Грев не иска да припари до нея.

— Защо?

— Защото не мога да я докажа. Нямам солидни доказателства. И съм в капан. Просто не знам какво да правя, Франсис.

— Това е една от причините да те поканя тази вечер, Мати. Минаваш през труден период. И мисля, че мога да ти помогна.

— Наистина ли?

— Трябва ти нещо друго, което да предложиш на Престън, нещо, на което няма да може да устои.

— Какво например?

— Вътрешна история за кампанията на Ъркарт. Кой знае, може дори да спечеля. И ако стане така, тези, които имат специален достъп, ще бъдат в много добра позиция във вестникарския свят. А аз те уверявам, Мати, че ако спечеля, ти ще имаш много специален достъп.

— Сериозно ли, Франсис? Би направил това за мен?

— Разбира се.

— Но защо?

— Защото така! — очите му се развеселиха за момент, после отново станаха сериозни, впиха се дълбоко в нейните. — Защото си наистина брилянтна в работата си, Мати. Защото си изящно красива. Разрешаваш ли ми да изкажа такова мнение?

Тя се усмихна кокетно.

— Ти имаш пълното право да го кажеш. Но аз не бих могла да коментирам.

— И защото те харесвам, Мати. Много.

— Благодаря ти, Франсис.

Тя се наведе напред и го целуна, този път не по бузата, а по устните. После се отдръпна.

— Съжалявам, не трябваше да го правя.

Той не помръдна, стабилен като скала. Тя го целуна отново.

 

 

Доста по-късно същата вечер, много след един часа, когато Мати се беше отправила към дома си, Ъркарт излезе от къщата и се върна в офиса си в Камарата. Секретарката вече беше изхвърлила пепелниците, прибрала чашите и оправила възглавниците на канапето. Когато си беше тръгнал, партито все още беше шумно, но сега цареше мъртвешка тишина. Той затвори вратата зад себе си, заключи внимателно. Отиде до шкаф с четири чекмеджета със здрава конструкция и шифрова ключалка. Завъртя я наляво-надясно четири пъти, докато се чу тихо изщракване. Той се наведе и отвори най-долното чекмедже.

То изскърца, като се отваряше. Беше натъпкано с папки, всяка с името на различен депутат, всяка съдържаща информация, която можеше да съсипе репутации, а в някои случаи дори да вкара в затвора. Беше взел папките от сейфа на отдела. Отне му почти три години да събере всички тези тайни, всички тези издънки на колегите му и сега те стояха заключени в офиса му.

Той коленичи на пода, докато прехвърляше папките. Намери това, което търсеше: плик с въздушни мехурчета, вече запечатан и надписан. Остави го настрана, после затвори чекмеджето и заключи шкафа, като провери, както винаги, дали ключалката е хванала стабилно.

Не се прибра направо вкъщи. Вместо това отиде до една от моторизираните куриерски фирми, които приемаха пратки двадесет и четири часа в денонощието и които процъфтяваха в долнопробните мазета на Сохо. Остави плика и плати в брой за доставката. Разбира се, щеше да е по-лесно просто да го изпрати от Камарата на общините, където разполагаха с една от най-ефикасните пощенски услуги в страната. Но той не искаше да има пощенско клеймо на Камарата точно върху този плик.