Майкъл Добс
Къща от карти (4)

Глава четвърта

Тълпата е вулгарна. Винаги играй с тълпата, възхвалявай обикновения човек и го карай да се чувства като принц.

Без да чакат първия резултат, в рекламната агенция на партията тържеството вече кипеше. С увереността на позитивно мислещите хора служителите на „Мерил Грант и Джоунс“ АД се бяха натъпкали от почти три часа в приемната на агенцията, за да станат свидетели на живата история и на всяка бръчка по нея чрез картината на двата огромни телевизионни екрана. Шампанското се лееше, прокарваше по хранопроводите безкраен запас от мазна пица и „Биг Мак“, а прогнозите за драстично намалено мнозинство само подтикваха купонджиите към още по-трескаво усърдие. Дори в този ранен час беше ясно, че двете декоративни смокинови дръвчета, които красяха приемната в продължение на няколко години, няма да оцелеят тази нощ; същото изглеждаше вероятно и за няколко млади секретарки. По-старите кримки си мереха глътката, но сякаш нямаше особено основание да се демонстрира прекомерна сдържаност. Мъжете от рекламата не разбират от сдържаност. Така де, клиентът сам даваше страховит пример.

Като много други авантюристични преселници от Дъблин, Роджър О’Нийл беше известен с бърз ум, неустоима способност да преувеличава и неутолимата решимост да се бърка във всичко. Така обсебваща беше енергията му и така разнообразни интересите му, че никой не можеше да каже със сигурност с какво точно се беше занимавал, преди да се присъедини към партията — беше нещо, свързано с връзки с обществеността или пък телевизия, май така бяха чували, а имаше и слухове за проблеми с данъчните служби или пък с ирландските служители на реда. Но той се беше появил точно навреме, когато длъжността директор „Връзки с обществеността“ беше свободна и я запълни с чар и способност, подхранвани с безкрайни запаси от силните френски цигари „Голоаз“ и коктейли водка с тоник.

Като младеж той беше много обещаващ флай-халф^[1] на игрището за ръгби, но този талант никога нямаше да намери развитие, защото силно индивидуалният му стил го правеше неподходящ за отборни спортове. „Когато той играе — оплакваше се треньорът — имам два отбора на терена: Роджър и четиринайсет други играчи. Майната му.“ И така, Роджър надлежно беше пращан на майната си в много области на живота, докато късметът не му се усмихна и не го заведе на Смит Скуеър. На четиридесет години той развяваше непокорни кичури тъмна коса, която сега беше забележимо прошарена, а мускулният му тонус отдавна бе изчезнал, но О’Нийл отказваше да приеме доказателствата за средната възраст и ги криеше с внимателно подбран гардероб, носен с преднамерена небрежност, като гледаше дизайнерските етикети да стърчат колкото може повече. Непримиримият му подход и следите от ирландски акцент невинаги го правеха любимец на грандовете в партията: „Само пърди, а няма дупе“, каза един от тях на висок глас по негов адрес, но пък за други необикновената му жизненост беше просто неустоима.

Трънливият му път стана много по-лек, когато към него се присъедини секретарката му. Пенелъпи Гай: „Здравейте, аз съм Пени“. Почти метър и осемдесет висока, с вълнуващ подбор на облеклото и опустошителна фигура. Имаше и друго, с което се открояваше в тълпата на Уестминстър. Тя беше черна. Не просто с тъмна кожа, а кожа с полирания оттенък на полунощ, който караше очите й да блестят, а усмивката й да изпълва цялата стая. Имаше университетска диплома по история на изкуствата, стенографираше 120 думи в минута и беше безмилостно практична. Беше предизвикала неизбежните клюки, разбира се, когато се появи в началото с О’Нийл, но добрата й работа бе накарала всеки Тома Неверни да замълчи, ако не и да го спечели на нейна страна, макар все още да имаше много съмняващи се.

Тя беше също така тотално дискретна. „Имам си личен живот“, обясняваше, като я попитат. „И смятам да си остане личен.“

Тази вечер в „Мерил Грант и Джоунс“ — или „Грънт и Гроунс“^[2], както Пени предпочиташе да ги нарича, тя без усилие се беше превърнала в център на внимание за няколко червендалести медийни специалисти плюс заместник творческия директор на агенцията, докато едновременно успяваше да се увери, че чашата и цигарите на О’Нийл са винаги на разположение, но в умерени дажби. Тя не искаше той да прекалява, не и точно тази вечер. За момента той се беше вкопчил в изпълнителния директор на агенцията.

— Бъдещето започва оттук, Джереми. Да не спираме да мислим за това. Имаме нужда от този маркетингов анализ възможно най-скоро. С него трябва да покажем колко ефективни са били усилията ни, колко успешни са били рекламите, какво въздействие са имали, как сме ударили целевите групи. Ако спечелим, искам всички да знаят, че го дължат на нас. Ако загубим, бог да ни е на помощ… — изведнъж той се разтресе от силна кихавица. — Мамка му! Извинявай. Проклета сенна хрема. Но ако загубим, искам да бъда в състояние да покажа на целия скапан свят, че все пак сме били другите в комуникационната игра и издънката си е само на политиците.

Приведе се напред, така че челата им почти се докосваха.

— Знаеш какво е необходимо, Джереми. От това зависи нашата репутация, не само тази на политиците, така че не го прецаквай. Уверете се, че анализът ще е готов до събота сутринта, най-късно. Искам го в неделните вестници и искам те да му отделят толкова внимание, колкото на голия задник на някоя актриса.

— А си мислех, че аз съм по творческата част — отвърна Джереми, отпивайки още шампанско. — Само че не ни даваш много време.

О’Нийл снижи глас, приведе се още по-близо, така че рекламистът можеше да усети киселия френски тютюн в дъха му.

— Ако не можете да се оправите с цифрите, измислете си ги, мамка му. Всички ще са твърде изтощени, за да ги гледат внимателно, и ако сме първите и най-шумните, всичко ще бъде наред — той млъкна само за да издуха носа си, което по никакъв начин не облекчи видимия дискомфорт на другия. — И не забравяйте цветята. Искам още рано сутринта да изпратите огромен букет на съпругата на премиера на Даунинг стрийт. Във формата на гигантско „С“^[3]. Уверете се, че ще ги получи веднага след като се събуди.

— От твое име, разбира се.

— Ще има да мрънкоти, ако не пристигнат, защото вече й казах, че съм ги пратил. Искам камерите на телевизията да снимат букета, като го доставят.

— И да се знае от кого е — добави другият.

— Заедно сме в играта, Джереми.

Да, ама само твоето име ще е на картичката, почти добави Джереми, но се спря. Имаше граници за искреността. Вече беше свикнал със задъханите монолози на клиента си, както и с необичайните инструкции и процедури по отчетността, изисквани от О’Нийл. Политическата партия не беше като другите клиенти: играеше по различни и понякога опасни правила. Но работата им през последните две години създаде на Джереми и младата му агенция достатъчно публичност, за да приглуши таените съмнения. И все пак, докато чакаха нервно резултата, един тих страх го обзе, като се чудеше какво ли ще стане, ако загубят. Въпреки уверенията на О’Нийл, че заедно са в играта, той не се съмняваше, че агенцията ще бъде изкупителната жертва. Всичко изглеждаше различно, когато започнаха работа и проучванията предвиждаха лесна победа, но спокойствието му започна да се изпарява след последните прогнози. Той работеше в индустрия, водена от имиджа, в която репутациите увяхваха като вчерашни цветя.

О’Нийл продължи да бръщолеви, разпенен, неудържим, докато вниманието им не бе приковано от високата над метър и осемдесет фигура на сър Алистър, който сега беше наклонил главата си на една страна. Нещо му говореха в слушалката в ухото му.

— А сега, вярвам, че сме готови за първия резултат за вечерта. Доколкото разбирам, в Торбей отново бият всички рекорди по преброяване на гласовете. Само четиридесет и три минути след като урните бяха запечатани, виждам, че завеждащият секцията се връща с резултатите и кандидатите се събират, за да ги чуят. Включваме се на живо…

 

 

Заседателната зала в Торбей. Викторианска, пренаселена, влажна, отчайващо задушна, пращяща от напрежение. Вързопи с преброени бюлетини, подредени върху семпли маси, празни черни ламаринени урни, хвърлени на камара настрана. В единия край на сцената, зад катедрите със зюмбюли, декоративни палми, гербове и знаци на кметството, се бяха събрали кандидатите. Очакваше се обявяването на първия резултат, но сцената повече напомняше селска пантомима, отколкото изборен ден: обещанието за национално медийно покритие беше привлякло повече от обичайния брой ексцентрични местни кандидати, които сега правеха всичко възможно, за да грабнат момента, да уловят вниманието на камерите, като размахваха балони и шапки с ярки цветове.

Кандидатът на местната зелена партия, облечен от глава до пети в крещящо жълто трико, беше застанал до класически облечения кандидат на торите и размахваше пластмасов слънчоглед, толкова нелеп, колкото и голям. Кандидатът на торите, чиито костюм и коса бяха пригладени за събитието, се опита да се премести вляво, за да избегне срама, но успя само да се блъсне в мъжа от Националния фронт, който вече провокираше малък бунт в тълпата, като размахваше стиснат юмрук на ръка, осеяна с татуировки. Кандидатът на торите отчаяно се опитваше да се държи подобаващо, но не беше сигурен какво пише в инструкциите за такива ситуации, затова се върна неохотно зад слънчогледа. Междувременно млада жена, която представяше партията „Да опазим морето ни чисто“ и беше облечена с рокля от синьо-зелен шифон, ходеше наляво-надясно пред останалите, а зад нея се вееха няколко метра плат, издуващи се като морски вълни.

Кметът се изкашля в микрофона.

— Благодаря ви, дами и господа. Като завеждащ секцията в избирателен район Торбей заявявам, че подадените гласове в изборния ден са, както следва…

— Това са резултатите от цветния Торбей — върна се гробовният глас на сър Алистър. — Правителството запазва първата си позиция тази вечер, но с намалено мнозинство и загуба на осем пункта, според компютъра. Какво означава това, Питър?

Кадърът на екрана се смени с фигурата на редовния академичен коментатор за канала. Човек с очила, прегърбена стойка, със сако от туид оксфордски тип, се появи в националния ефир.

— Означава, че прогнозите от проучванията са били горе-долу верни, Алистър.