Майкъл Добс
Къща от карти (38)

Глава тридесет и осма

Много е благородно да изявиш желание да поведеш войската, но така врагът ще се цели първо в теб. По-добре да си няколко стъпки по-назад, да си дадеш време и да минеш напред, прикривайки се зад камарите от трупове.

Понеделник, 22 ноември

Три статуи красят лобито пред главния вход на залата на Камарата на общините — големи бронзови фигури на Чърчил, Атлий и Лойд Джордж. Върховете на обувките на статуите са излъскани от пръстите на множеството депутати, пожелали да се докоснат до тяхното величие. В лобито има две дебели дъбови врати, които го отделят от залата и по които церемониалмайсторът по традиция чука, за да призове депутатите за началото на парламентарния сезон. Вратите са в средата на полуразрушена каменна арка, която още носи белезите от срутването на залата при бомбардировката през 1941. Когато отново я построили, Чърчил поискал да оставят разкривената и обгоряла арка. „Да ни напомня.“

В това лоби депутатите се отбиват и за да си вземат съобщенията.

— Здравейте, г-н Кендрик.

Той вдигна поглед от множеството хартиени листове и видя Мати до него. Усмихна се.

— А вие сте…

— Мати Сторин.

— Да, разбира се.

Той се огледа наоколо, преди очите му да се върнат на лицето й.

— И какво мога да направя за теб, Мати?

— Бих искала да ви задам няколко въпроса, ако нямате нищо против.

— С удоволствие. Но не мога сега, за съжаление — каза той и погледна часовника си. — Какво ще кажеш да пием чай? В моя офис? В четири и половина? Тогава ще имам много време за теб.

Кендрик беше от редовите членове на опозиционната партия, от задните скамейки в Долната камара, а офисът му беше малка самостоятелна стая в сградите „Норман шоу“ — фасадите с червени тухли, станали известни от безброй стари черно-бели филми за Скотланд Ярд, щаба на градската полиция. Силите на закона отдавна се бяха преместили в сивата бетонна крепост на улица „Виктория“, а администраторите от Парламента с радост завзеха освободеното, макар и разнебитено място през улицата от основните сгради на Парламента, за да си осигурят така нужното допълнително офис — пространство. Кендрик скочи иззад бюрото, когато тя влезе.

— Мати, ела в дома ми и влез в личното ми пространство. Има толкова чар, колкото килия на монах, нали?

— Няма откъде да знам. Не се събирам с монаси — отвърна тя.

Той й помогна да свали палтото си, изгледа я по-скоро естетски, отколкото хищно — вълненият пуловер беше целенасочено тесен, полата точно толкова къса, че да се виждат коленете й. Тя имаше нужда от вниманието му и го получаваше.

— Чай или…? — попита той, като повдигна вежда.

— Или — каза тя.

Той извади бутилка „Шардоне“ от малък хладилник в ъгъла и свали две чаши от библиотечката. Тя седна на малкото канапе, докато той наливаше.

— За дома — каза тя и вдигна чашата си.

— Това изобщо не е домът ми и никога не искам да бъде — изръмжа той. — Как изобщо се очаква от нас да ръководим една западаща империя от такива килери, един бог знае. Но ще пия за твое здраве.

— Не може да ви е чак толкова неприятно. Борили сте се с години да влезете тук.

— Неблагодарно копеле съм, нали? — каза той и пусна една прелестна усмивка.

— А и бързо успяхте да се прочуете.

— Ласкателства, а? И крака. Явно искаш нещо от мен.

Той я погледна с нетрепващ, разбиращ поглед. Беше неин ред да се усмихне.

— Г-н Кендрик…

— Ох, дявол да го вземе, вече минахме етапа с г-н Кендрик, надявам се.

— Стивън, работя по материал за работата на парламента и как политиката може да бъде пълна с изненади. А когато става дума за изненади, твоята беше една от най-големите.

Кендрик се изсмя.

— Още не мога да повярвам как репутацията ми се изгради на базата на един… как да го кажа? Чист късмет? Хазарт? Изстрел в тъмното?

— Искаш да ми кажеш, че не си знаел предварително, че схемата с болниците остава на заден план, че просто си познал? — попита тя с недоверие.

— Не ми ли вярваш?

— Нека ти отговоря така: аз съм един усмихнат циник.

— Стига поне да си усмихната, Мати… — той й наля още една чаша. — Нека ти отговоря така: не бях напълно сигурен, рискувах.

— А какво знаеше?

— Неофициално?

— Много неофициално, ако искаш.

— Досега не съм разказвал цялата история на никого… — той се загледа в краката й. Мати търкаше глезените си един в друг, сякаш я боляха пищялите. — Но ми харесват методите ти на разпит. А и едва ли има нещо лошо в това да ти кажа малко от предисторията.

Той се замисли за момент колко далече можеше да отиде.

— Открих, че правителството, или по-скоро щабът на партията, планира масирана кампания, за да промотира новия план за болниците. Работили здраво, изхарчили доста пари за подготовката, както си е редно за такава мащабна програма. Но в последния момент спират цялото скапано нещо. Просто му дърпат шалтера. Помислих малко и колкото повече го мислех, толкова повече единственото обяснение, което се връзваше, беше, че не дърпат шалтера на промоционалната кампания, а на самата програма. И затова реших да предизвикам министър-председателя — и той падна в капана! Аз самият бях страшно изненадан.

— Не помня по това време да е имало обсъждане на някаква промоционална кампания.

— Искали са да има елемент на изненада. Мисля, че е била планирана съвсем тайно.

— Явно имаш тайни източници.

— И точно такива ще си останат, дори за теб. Тайна! Не бих казал такова нещо дори на бившата си.

— Ти си…?

— Разведен. И много свободен.

Мати подозираше, че той предлага сделка, но колкото и привлекателен да беше, тя не би платила такава цена. Животът й вече беше достатъчно сложен.

— Знам колко са ценни източниците — каза тя, като върна разговора на темата — но може ли поне малко да ме насочиш? Информацията може да е изтекла само от две места — партията или правителството, нали така…?

— Проницателна и с хубави глезени.

— След изборите започна вражда между щаба и Даунинг стрийт. Ти каза, че кампанията е била по инициатива на партията, така че е логично да подозирам, че информацията е дошла от щаба на партията.

— Много си добра, Мати. Но не си го чула от мен, нали? И няма да ти кажа нищо повече за източника си.

Тонът му беше загубил игривостта си; беше станал служебен и предпазлив.

— Не се тревожи. С мен тайната на Роджър е в добри ръце.

Кендрик беше по средата на глътка вино. Изплю я обратно в чашата. Очите му, когато срещнаха нейните, бяха от хладна стомана.

— Да не мислиш, че съм толкова повърхностен, че да предам един стар приятел само защото си развяваш циците пред мен?

Стар приятел? Парчетата от тази част на пъзела започваха да се напасват.

— Знам, че е бил Роджър. Не е нужно да го потвърждаваш. И не съм тръгнала да водя разследване. Той си има достатъчно проблеми и без това. Няма да пиша за това.

— Тогава за какво си тук?

— Информация. Да разбера повече.

— А точно започвах да те харесвам. Мисля, че е време да си тръгваш, Мати.

 

 

Мъжете от „Мирър“ бяха там и по обяд, и вечерта, четяха, бъркаха си в носа и гледаха. Чакаха Ърл в гнусната си кола почти четиридесет и осем часа без прекъсване, следяха всяко потрепване на перде, снимаха всеки, който минава, включително пощальона и млекаря. И жена му, разбира се. Той намери само трохичка утеха във факта, че тя излезе рано, за да посети сестра си. Тя беше мила и заслепена жена, беше приела, че журналистите дебнат пред входната й врата заради кампанията — което по някакъв начин си беше така.

Ърл не знаеше към кого да се обърне, нямаше с кого да сподели нещастието си или от кого да потърси мъдър съвет. Той беше самотник, искрен и дори благочестив мъж, но беше направил една грешка, за която знаеше, че един ден ще си плати.

Бяха се изморили да чакат. Почукаха на вратата му.

— Извинявайте, че ви притесняваме, г-н Ърл. Симъндс и Питърс, нали ни помните? Само един бърз въпрос, който редакторът ни иска да зададем. От колко време го познавате?

Набутаха още една снимка в лицето му. Отново Саймън, но тази снимка не беше от митинга, а беше правена във фотографско студио, той беше облечен от глава до пети в черни кожени дрехи, прорязани от метални ципове. Якето му беше разкопчано и откриваше слабото му тяло с широки рамене, а дясната му ръка влачеше дълъг камшик.

— Махнете се. Махнете се. Моля ви, махнете се!

Той се разкрещя толкова силно, че съседите излязоха да видят какво става.

— Ако сега не е удобно, ще дойдем по-късно, сър.

Те тихомълком се прибраха в колата и продължиха да наблюдават.