Майкъл Добс
Къща от карти (36)

Глава тридесет и шеста

Навремето някой беше казал, че всички политически кариери завършват с провал. Точно затова политиците имат предница и задница. За да е по-лесно да ги трупаш един върху друг.

Петък, 19 ноември

Беше тежка седмица за Мати. Темпото в изборната кампания рязко се беше повишило, но тя плуваше зад лодката, назад от събитията. Нищо не излезе от няколкото интервюта за работа. Очевидно беше в черния списък на всички вестници от наскоро разширената империя на Ландлес, а никой от оставащите конкуренти не бързаше да го настройва против себе си. Беше й излязло име: тя е „труден характер“. А в петък сутринта лихвите по ипотеката й се повишиха.

Но най-лошото беше, че се чувстваше разочарована от себе си. Макар че беше събрала доста парчета от пъзела, все още не можеше да види картинката в тях. Нищо не пасваше. Резултатът беше тъпа, пулсираща болка в слепоочията й, която се задържа с дни, затова тя извади екипа за джогинг от гардероба и започна да набива крак по покритите с листа пътеки на Холанд парк с надеждата, че физическото натоварване, от което и без това отдавна имаше нужда, ще пречисти и тялото, и ума й. Вместо това сякаш само си причиняваше допълнителни болки; дробовете и краката й започнаха да се оплакват. Идеите, издръжливостта и времето й бяха на привършване. Първият вот беше само след четири дни, а тя се занимаваше да плаши катеричките в парка.

В замиращата вечерна светлина тя тичаше по виещите се алеи покрай кестени, които се извисяваха над нея грамадни и голи; надолу по Алеята на липите, където през деня врабчетата бяха кротки като домашни животни; покрай червените тухли на останките от старата къща „Холанд“, изгорена до основи преди половин век, обвита в мрачни спомени за стара слава. В дните преди Лондон да се разрасне до ненаситното градско чудовище, което поглъща всичко около себе си, къщата „Холанд“ е била седалище в покрайнините за Чарлз Джеймс Фокс, легендарния радикал от осемнадесети век, който е прекарал живота си в преследване на революционни каузи и планове за свалянето на министър-председателя. Всичко се оказало напразно в крайна сметка. Но кой ли е успявал там, където той се беше провалил?!

Тя обходи отново наум бойното поле, на което беше паднал Колингридж: изборната кампания, изтичането на информация, скандалите, всички личности, засмукани в тресавището, не само Колингридж и брат му Чарли, а и Уилямс, О’Нийл, Беърстед, Макензи, сър Джаспър Грейнджър и разбира се — Ландлес. Това беше. Всичко, с което разполагаше. Но накъде водеше всичко това? Докато се изкачваше по наклона към най-високата част на гористия парк и подметките й потъваха в размекнатата земя, тя претегли възможностите, за да види дали някоя няма да натежи.

„Колингридж не дава интервюта. Уилямс комуникира само чрез пресцентъра. О’Нийл не изглежда адекватен да даде отговор на каквото и да било, а Ландлес няма да спре да ме изслуша и на червен светофар. Остава…“ Тя спря рязко, като зарови обувки в мъртвите листа. „Ами да, вие, г-н Кендрик.“

Тя се затича отново, краката й олекнаха, като превали хълма и започна да се спуска по дългия наклон, който водеше към дома й. Чувстваше се малко по-добре. Беше преодоляла първоначалното задъхване.

 

 

Събота, 20 ноември

Когато Харолд Ърл изпълзя тихо от леглото, за да не събуди съпругата си, и влезе в банята, се чувстваше доволен от работата си през тази седмица. Беше обявен за един от петимата кандидати с „най-голям шанс“, после беше наблюдавал как влакчето на Самюъл губи инерция, а това на Макензи излиза от релсите. Ъркарт беше направил похвално включване наистина, но Ърл някак не можеше да си представи как той може да спечели: не беше на отговорен пост в Кабинета, нямаше опит в ръководството на някое от важните министерства, а в крайна сметка опитът беше решаващ. Особено опит като този на Ърл.

Той бе започнал изкачването си преди много години като личен парламентарен секретар на Маргарет Тачър, пост, който не предлагаше формална власт, но който предизвикваше възхищение у другите заради близостта му до ядрото на властта. След това издигането му в Кабинета беше главоломно и той вече имаше опит на няколко важни поста, включително като министър на образованието през последните две години от управлението на Колингридж, а като такъв носеше отговорност за значителните промени в училищата, предприемани от правителството. За разлика от някои свои предшественици, той бе успял да намери общ език с преподавателското съсловие, макар че имаше и такива, които го обвиняваха, че не умее да взема трудни решения и играе ролята на помирител.

Но не беше ли нужно точно помирение в настоящия момент за партията? Вътрешните борби по времето на Колингридж бяха оставили дълбоки рани, а загрубяващата кампания за негов наследник само сипваше още сол в тях. Ултън като че ли се връщаше в ранните си политически години на борба свободен стил, което не беше никак полезно за тона на кампанията, а като викаше на копието пръчка, само още повече настройваше против себе си по-традиционно мислещите в партията. Моментът беше подходящ за Ърл, и то много подходящ.

Днес, събота, беше важен ден. Митинг от поддръжници на партията в неговия избирателен район, ще развее знамето си, пълна зала с хора, които го подкрепят, много от тях щеше да поздрави по първо име — всичко това пред камерите, разбира се. И щеше да обяви голяма политическа инициатива. Той и неговите подчинени отдавна работеха по това и с още малко пришпорване щяха да са готови точно навреме. Правителството вече предлагаше професионална квалификация на тези, които завършват училище и не могат да намерят работа, но сега те щяха да им дадат възможност да завършат това обучение в друга страна от Европейския съюз, което предоставя допълнителни практически умения и езикови познания.

Ърл беше сигурен, че това ще се приеме добре. Речта му щеше да блести с фрази като нови хоризонти, шанс за младите, светло бъдеще и всякакви други клишета, които можеше да изстиска докрай.

И неговият coup de grace^[1]. Точно така щеше да го нарече, ще използва френския израз, много подходящо. Беше успял да накара бюрократите от Брюксел да платят за всичко това. Вече чуваше вълните от бурни ръкопляскания, които ще добутат лодката му до Даунинг стрийт.

Голяма тълпа от скандиращи поддръжници го чакаше пред кметството в Есекс, когато пристигна. Те вееха национални флагове и стари изборни плакати с негова снимка и надпис „Графът на Есекс^[2]“, които бяха извадени, за да придадат нужната атмосфера на събитието като част от изборно турне. Имаше дори духов оркестър, който засвири, когато той мина през вратите на залата и се запъти по пътеката към сцената, като се спираше да се здрависва с хора отляво и отдясно. Местният кмет го поведе към ниската дървена платформа, а операторите и осветителите се преместиха, за да хванат най-добрата гледна точка за камерите. Той се изкачи по стъпалата, целуна съпругата си, загледа се към множеството в залата, прикри очите си от ярките прожектори и помаха в отговор на аплаузите, докато кметът го представяше като „мъжът, който не се нуждае от представяне, не и пред вас, а скоро няма да се нуждае от представяне и в цялата страна!“. В този момент Харолд Ърл се чувстваше на прага на най-големия личен триумф в живота си.

И тогава го видя. Седеше на първия ред, сбутан между другите скандиращи, махаше към него и ръкопляскаше заедно с останалите. Саймън. Единственият човек на този свят, когото се беше надявал никога повече да не види и чуе.

Бяха се срещнали в един пътнически вагон, късно една вечер, когато Ърл се прибираше от митинг в северозападната част на страната. Бяха сами, Ърл беше пиян, а Саймън беше много, много дружелюбен. И красив. Събуди у Ърл едно чувство, което той се опитваше да забрави от университетските години насам. Докато влакът пореше нощта, той и Саймън бяха попаднали в един свят, далеч от светлините и отговорностите, които ги чакаха на гарата. Ърл беше извършил неща, които няколко години по-рано биха го вкарали в затвора, но и тогава бяха законни само между пълнолетни, действащи по собствена воля и определено не във вагон на британските железници на двадесет минути от Бирмингам.

Ърл с мъка беше слязъл от влака на гара Юстън в Лондон, беше бутнал две двадесетачки в ръката на Саймън и прекарал нощта в един от клубовете, на които беше член. Не бе могъл да понесе мисълта да се прибере вкъщи.

Не беше виждал Саймън през следващите шест месеца, докато един ден той не се появи изневиделица в централното лоби на Парламента, молещ служителите да повикат Ърл. Когато паникьосаният министър пристигна, се оказа, че младежът няма намерение да предизвиква публичен скандал, беше обяснил на служителите, че е познал Ърл от телевизията, и много дискретно поиска пари. Ърл му плати някакви „разходи“ за пътуването до Лондон и го отпрати с благопожелания.

След още няколко седмици Саймън пак се беше появил и Ърл вече знаеше, че няма да има отърване. Каза на Саймън да почака. После се усамоти в един ъгъл на парламентарната зала, прекара десет минути, загледан в сцената, която толкова много беше заобичал, с ясното съзнание, че този младеж отвън заплашва всичко, което цени в живота си. Като сам не намери отговор, някак си се озова в офиса на Камшика и си изля душата. Имаше един младеж в лобито, който го изнудваше заради една кратка и глупава авантюра, която се беше случила преди много месеци. Свършено беше с него.

— И сега педалчето ти трови живота — беше предположил Ъркарт, преди да се извини за неуместния епитет. — Не се тревожи, Харолд, и по-лоши неща са ставали във военно време, а да не говорим за стаите на разните му там комисии на горния етаж. Само ми покажи малкото лайненце.

Ъркарт беше удържал на думата си, всъщност беше се справил великолепно. Отиде, представи се на момчето и го увери, че ако не напусне сградата до пет минути, ще извика полицията да го арестува за изнудване.

— И не си мисли, че си първият — увери го Ъркарт. — Ще се учудиш колко често се случва. Просто в такива случаи арестът и последващият съдебен процес се провеждат със страшно малко публичност. Никой няма да разбере кого си се опитвал да изнудваш и много малко хора ще разберат дори за колко време са те тикнали зад решетките. Може би само бедната ти майка.

Без повече да чака, младежът беше стигнал до заключението, че е направил ужасна грешка и че трябва да се изпари от сградата и от живота на Харолд Ърл, и то много бързо, но Ъркарт беше взел предпазни мерки и все пак беше записал данните от шофьорската книжка на Саймън, в случай че продължи да създава проблеми.

А сега отново беше тук, свит на седалката на първия ред, готов да отправи незнайните си искания, от които трескавото въображение на Ърл само се измъчваше. Мъчението продължи по време на цялата реч, която завърши доста разочароващо за неговите поддръжници. Съдържанието беше на мястото си, принтирано с големи букви на малките листчета от рециклирана хартия, но страстта я нямаше. Той се препъваше по уморената проза на своите служители, капчици пот се стичаха от носа му, макар да беше студен ноемврийски ден, а умът му сякаш беше другаде, докато произнасяше фразите. Най-верните почитатели все пак ръкопляскаха и скандираха ентусиазирано, когато той приключи, но и това не помогна. Наложи се кметът почти да го влачи от платформата обратно към множеството в залата, за да се даде шанс на хората за последни ръкостискания и лични пожелания за успех на любимия син на Есекс. Докато го поздравяваха и тупаха по гърба, той беше завлечен все по-близо до младите, пронизващи, знаещи очи на Саймън. Все едно го дърпаха към портите на Ада. Но Саймън не предизвика сцени, не направи нищо, освен да стисне потната му ръка и да се усмихне, докато си играеше нервно с медальона, който се поклащаше натрапчиво около врата му. И после изчезна, просто още едно лице в тълпата.

 

 

Когато Ърл се прибра вкъщи, двама мъже стояха отпред на студа и чакаха.

— Добър вечер, г-н Ърл, г-жо Ърл. Симъндс и Питърс от вестник „Мирър“. Интересен митинг имахте днес. Имаме прес информацията, думите на речта, но ни трябва малко цвят за читателите. Например как реагира публиката. Имате ли нещо да кажете относно публиката, г-н Ърл?

Той бързо влезе вътре, без да каже и дума, като дръпна жена си след себе си и затръшна вратата зад гърба си. През пердето на прозореца видя как двамата отвън свиха рамене и се върнаха в служебното комби, паркирано от другата страна на улицата. Извадиха книги и един термос и се подготвиха за дълга нощ.