Майкъл Добс
Къща от карти (34)

Глава тридесет и четвърта

Всеки политик си има принципи. Просто някои са на толкова рядка честота, че ще ти трябва най-голямата антена в света, за да ги хванеш.

Вторник, 16 ноември — сряда, 17 ноември

Ъркарт обяви намерението си да се кандидатира на пресконференция в Камарата на общините, като часът беше така съобразен, че да се хванат ранните вечерни новини и тиражите на вестниците за следващия ден. Това не беше изявление в центъра на улична блъсканица, а на фона на историческата атмосфера на двореца Уестминстър, с аристократични каменни камини, тъмна дъбова ламперия и усещане за неостаряващ авторитет. Лъхаше на достойнство, въздържаност, почти смиреност. Никой не би обвинил Самюъл, Ултън и останалите в такива неща. Мортима беше до него и той акцентира върху факта, че това е семейно решение. Ъркарт създаваше впечатление на човек, тласкан към властта леко против волята си, който поставя дълга към колегите и сънародниците си над собствените интереси. Това беше политически театър, разбира се, по внимателно подготвен сценарий, но той го изигра много добре.

На следващия ден, сряда сутринта, Ландлес също проведе пресконференция — пак театър, но със съвсем друга атмосфера. Той седеше в една от царствените зали за приеми на хотел „Риц“ до дълга маса, осеяна с микрофони, с лице към камерите и към въпросите на икономическите репортери. До него, сякаш смален до изпъкналото туловище, седеше Маркъс Фробишър, председателят на вестникарската мрежа на „Юнайтед нюзпейпърс“, на когото, макар и да беше индустриален магнат сам по себе си, очевидно беше отредена второстепенна роля на това събитие. Отстрани на голям видеоекран вървеше компилация от реклами на „Кроникъл“, пресечени с кадри на Ландлес, който поздравява работници, дърпа лостове, за да стартира печатницата, и като цяло ръководи империята си с топло и лично отношение. И ето го и самия него, усмихващ се за камерите.

— Добро утро, дами и господа — извика Ландлес, за да въведе ред в множеството, с глас, в който се усещаше много по-малко диалектът на работническите квартали на Лондон, отколкото беше обичайно за него в тесен кръг. — Благодаря на всички вас, че дойдохте толкова бързо. Поканихме ви тук, за да ви кажем, че предстои една от най-вълнуващите стъпки за британската медийна индустрия, откакто Джулиъс Ройтер създаде първата телеграфна агенция в Лондон преди повече от сто години.

Той дръпна един от микрофоните малко по-близо, за да остави няколко секунди, в които вълнението да обхване всички.

— Днес искаме да направим историческо съобщение. Решихме да създадем най-голямата вестникарска група във Великобритания, която ще даде платформа, за да направим страната ни отново световен лидер в информационните услуги.

Той завъртя усмивката си на всички страни, накрая към Фробишър.

— Вестникарската група на „Кроникъл“ направи оферта за изкупуването на всички акции на мрежата „Юнайтед нюзпейпърс“ на цена 1,4 милиарда паунда. Това е премия от 40 процента над пазарната цена в момента. И имам удоволствието да кажа, че бордът на директорите на „Юнайтед“ прие офертата с единодушно съгласие.

Отново усмивка. Усмихваше се и Фробишър, но Ландлес имаше магнетизъм и физическо присъствие, което привличаше цялото внимание към него и оставяше другите в сянка.

— Също така се договорихме по условията за бъдещото управление на общата група. Аз ще стана председател и изпълнителен директор на новата компания, а моят добър приятел и бивш конкурент, вече колега… — той протегна огромната си лапа и я сложи на рамото на Фробишър, като го стисна почти до врата — ще бъде нашият президент.

Няколко мъдри глави в залата закимаха разбиращо. Знаеха, че без съмнение Ландлес ще движи самостоятелно новосъздадената организация. Фробишър беше захвърлен по горните етажи, толкова високо, че единственото, което щеше да се вижда от него, щеше да бъде задникът му. Сега седеше там и се мъчеше да изглежда доволен.

— Това е огромна стъпка за британската вестникарска индустрия, а и за страната ни като цяло. Обединената организация ще контролира повече национални и местни заглавия, отколкото която и да било друга вестникарска група. Сливането на международните ни издания ни прави третата по големина група в света. Това ще бъде трамплин за нашата амбиция, която е чисто и просто да станем най-голямата вестникарска група на планетата. И то със седалище тук, във Великобритания — той сияеше, лицето му беше разполовено от огромна хищна усмивка. — Стана ли вълнуващо!

В последната реплика диалектът от Източен Лондон се беше завърнал и светкавиците на фотоапаратите проблеснаха като по негова команда. Той ги остави да се наснимат, преди пак да хване юздите.

— Знам, че всички ще се пръснете от въпроси, така че — да започваме!

Залата зажужа от вълнение и гора от ръце се вдигнаха, за да привлекат вниманието му.

— Мисля, че е редно първият въпрос да дойде от някого, който няма да работи за нашата група — пошегува се нахално Ландлес. — Има ли такива каръци тук?

Като театралничеше, той прикри с ръка очите си от ярката светлина и затърси подходяща жертва в залата. Всички се засмяха на самодоволството му.

— Г-н Ландлес — провикна се бизнес редакторът на „Съндей таймс“. — Правителството ясно показа през последните години, че според тях собствеността на британските вестници вече е концентрирана в ръцете на твърде малък брой хора. Показаха, че биха прибягнали до антимонополните закони, за да предотвратят бъдещи консолидации. Как, за бога, очаквате, че ще получите нужното одобрение от правителството?

Много глави в залата закимаха в знак на съгласие. Добър въпрос. Ландлес сякаш беше съгласен.

— Отличен коментар — каза той и разпери широко ръце, сякаш искаше да прегърне въпроса и да го удуши в ръцете си. — Прав сте, разбира се, че правителството ще трябва да вземе решение. Вестниците са част от световната информационна индустрия. Тя се развива и се променя всеки ден. Всички знаем това. До преди пет години всички вие работехте на стари пишещи машини и с печатници, които трябваше да са дадени на вторични суровини още когато кайзерът се предаде. Сега индустрията е модернизирана, децентрализирана, компютризирана.

— За жалост! — извика някой и в залата избухна в смях на носталгия по времената на разточителни алкохолни обеди във винения бар „Ел вино“ и продължителни стачки на печатарите, които им даваха седмици, понякога и месеци почивка, време, в което можеха да пишат книги или да строят лодки и да мечтаят, като през цялото време получават пълна работна заплата.

— Знаете, че това трябваше да се промени. И ще продължи да се променя, не може да стоим на едно място. Трябва да се борим с конкуренцията не само помежду си, а и със сателитната телевизия, местните радиостанции, сутрешните блокове по телевизията и останалите. Все повече хора ще искат информация 24 часа в денонощието, от всички части на света. Няма да купуват вестници, които идват часове след като новината се е случила и на всичкото отгоре цапат пръстите им с некачествено мастило. Ако ще оцеляваме, трябва да направим крачката от местното вестниче към това да бъдем доставчици на информация в глобален план. И затова трябва да обединяваме силите си.

Раменете му се свиха в огромен жест на неизбежност и се спуснаха като падаща лавина.

— Така че правителството ще трябва да реши. Дали да се прави на щраус, който заравя главата си, докато британската вестникарска индустрия фалира, както стана с автомобилната, и да остави да ни изкупят американците, японците или дори австралийците. Или ще бъдат визионери, които ще подкрепят най-добрите от британската индустрия? Изборът е прост. Да се свием и да западнем? Или да се изправим срещу останалия свят и да победим?

Канонада от светкавици го приветства, когато се отпусна в стола, докато журналистите, които все още си водеха записки на ръка, бързаха да запишат казаното. Този, който беше задал въпроса, се обърна към съседа си.

— Как мислиш? Дали ще му се размине на старото копеле?

— Логиката му относно индустрията е силна, няма съмнение, а и има нещо очарователно в едно момче, издигнало се от работническата класа, не мислиш ли? Но доколкото познавам нашия Бен, ми се струва, че няма да разчита само на убедителна логика и страстни аргументи. Той е от типа хора, които вече са подготвили всяка стъпка и са предвидили всеки възможен гаф. Мисля, че скоро ще разберем колко много политици му дължат услуги.

 

 

Оказваше се, че изглежда цял куп политици са длъжници на Ландлес. Крайният срок за подаване на кандидатури беше на следващия ден, а първият вот едва след седмица, но никой не искаше да рискува и да си навлече гнева на комбинираната мощ на групите на „Кроникъл“ и „Юнайтед“. Всички се втурнаха да подкрепят идеята и само за часове това се превърна в надпревара между претендентите, като всеки гледаше да не изостане. Ами човекът не само беше предприемач, а и патриот. Явно Ландлес отново беше открил правилния начин да погъделичка фантазиите на политиците. До късния следобед той вече спокойно ядеше обичайната си дебела пържола и подръпваше доволно тирантите си.

Разбира се, не всички се вързаха. Вестник „Индипендънт“ не можа да устои на изкушението да го нападне:

Изявлението на Ландлес избухна като граната по средата на състезанието за нов лидер — предполага се, че точно това е било неговото намерение. От скандала „Профумо“^[1] насам не сме ставали свидетели толкова много политици да бъдат хванати със свалени гащи. Това е не само недостойно, но и опасно състояние за един политик.

Не всички кандидати взеха участие в надпреварата да се мазнят на Ландлес. Самюъл беше предпазлив, уклончив — имаше твърде много рани от нож в гърба, за да си подава главата над парапета. Каза, че иска първо да разбере какво мислят работниците в двете организации, преди да вземе решение, и още преди пържолата на Ландлес да изстине, представители на профсъюзите се обявиха против плана за сливането. Те отбелязаха, че няма гаранции, че хората ще си запазят работата, и че не са забравили или простили нетактичната шега на Ландлес, че за всеки спечелен милион му се е налагало да уволни по десет хиляди души. Изправен пред съпротивата на профсъюзите, Самюъл осъзна, че вече би било абсурдно да подкрепи сделката, и потърси спасение в мълчанието.

Ъркарт също се открои от тълпата. Само час след пресконференцията той беше пред камерите с педантично подготвен анализ на глобалния информационен пазар и бъдещите тенденции. Техническата му експертиза засенчи всички негови съперници, но все пак той остана предпазлив.

— Въпреки че изпитвам най-дълбоко уважение към Бенджамин Ландлес, смятам, че би било погрешно от моя страна да вземам прибързани решения, преди да съм имал възможност да обмисля всички детайли. Мисля, че един политик трябва да бъде внимателен; създава се лош имидж за работата ни, ако всички бързаме да си купим благоразположението на редакционните колонки. За да избегна всякакви грешни интерпретации, няма да обявя моята гледна точка, преди да излязат изборните резултати. А дотогава, разбира се — добави скромно той — може да се окаже, че тя вече не представлява интерес.

„Само да можеше всички негови колеги да заемат достойна и принципна позиция като Ъркарт“, коментира „Индипендънт“ и го заля с хвалебствия. „Ъркарт задава държавнически тон в кампанията си, което го отделя от останалите. Със сигурност няма да навреди на шансовете му.“

Подобни коментари отекнаха и в други редакционни анализи и не на последно място в „Кроникъл“.

Ние окуражавахме Франсис Ъркарт да се кандидатира за лидер, заради уважението ни към независимото му мислене и личното му достойнство. С радост приехме факта, че той отговори на предизвикателството, и все още сме убедени, че препоръката ни е била правилна. Отказът му да прибързва с преценката си относно сливането „Кроникъл — Юнайтед“ е точно това, което бихме очаквали от него.

Все пак се надяваме, че след нужното разискване той ще подкрепи сливането, но нашето мнение за Ъркарт се основава на много повече от търговски интерес. Той е единственият кандидат за момента, който демонстрира едно жизненоважно качество, което липсва при много други — лидерство.

От кулоарите на Уестминстър можеха да се чуят звуците на ядосано затръшнати врати, когато амбициозни политици осъзнаха, че Ъркарт отново им е откраднал парада. Гледката от един мезонет над Хайд парк беше различна. Ландлес се взираше над короните на дърветата към света, който много скоро се надяваше да бъде негов.

— За твое здраве, Франки — промърмори той с нос в чашата си. — За наше.