Майкъл Добс
Къща от карти (30)

Глава тридесета

Няма беля, в която един политик не би се вкарал и която един журналист не би раздухал. Истеричното преувеличение е запазена марка и на двете професии.

Сряда, 3 ноември

През следващата седмица Мати опита няколко пъти да се свърже с Кевин Спенс. Въпреки уверенията на секретарката му, от която бликаше любезност, той така и не върна обажданията й. Този път тя изчака работното време да свърши, след което се очаква секретарката да си е тръгнала, и отново се обади в офиса му. Човекът от нощната охрана директно я свърза.

— Г-це Сторин, не, разбира се, че не ви отбягвам — излъга Спенс. — Бях много зает. Трудни времена са.

— Кевин, пак имам нужда от помощта ти.

Имаше пауза. Той беше по-смел и по-концентриран, като не се налагаше да я гледа в очите.

— Помня последния път, като ти помогнах. Каза, че пишеш статия за проучванията на общественото мнение. Вместо това материалът ви оклевети министър-председателя. А сега вече го няма.

Той говореше с тиха тъга.

— Винаги се държеше добре с мен, беше мил човек. Мисля, че ти и останалите журналисти бяхте несправедливо жестоки.

— Кевин, не аз съм написала този материал, давам ти думата си. Отнеха ми текста, името ми дори не беше под статията. Бях още по-ядосана и от теб.

— Съжалявам, но не съм чак толкова наивен. Лека нощ, г-це Сторин.

Той щеше да затвори.

— Кевин, дай ми само минутка. Моля те! Има нещо странно в оставката на г-н Колингридж.

Той още беше на линията.

— Аз лично не вярвам на това, което се говори за него и за брат му. Искам да изчистя името му.

— Не виждам как мога да ти помогна — каза Спенс с недоверчив тон. — Така или иначе никой извън пресцентъра не трябва да има контакт с медиите по време на изборната кампания за нов лидер. Стриктно нареждане на председателя.

— Кевин, залогът е много висок в случая. Не става дума просто за лидерството в партията или дори дали ще спечелите следващите избори. Има нещо много по-лично — дали Хенри Колингридж ще остане в историята като измамник, или ще му бъде даден шанс истината да излезе наяве. Не му ли дължим поне това?

Още една пауза, после той каза внимателно:

— Щом смяташ, че мога да помогна, какво точно искаш от мен?

— Нещо много просто. Разбираш ли от компютърната система в щаба на партията?

— Да, разбира се. Постоянно я ползвам.

— Мисля, че някой е бърникал в компютърната ви система.

— Какво? Това е невъзможно. Имаме най-строгата система за сигурност. Никой отвън няма достъп.

— Не отвън, Кевин. Някой отвътре.

Този път тишината от другата страна на линията продължи по-дълго.

— Помисли, Кевин. Данните от проучването ти изтекоха отвътре. Няма друго обяснение. И за малко да те накиснат теб.

Тя чу как Спенс тихо изруга. Явно се бореше със съмненията си.

— Виж, в момента съм до Камарата на общините. Мога да дойда при теб след по-малко от десет минути. Сигурна съм, че по това време в сградата е много тихо. Никой няма да ни види, Кевин. Тръгвам.

— Мини през паркинга — прошепна той. — За бога, не влизай през главния вход.

Тя беше при него след по-малко от седем минути.

Седнаха в малкия му офис на последния етаж, обградени от наклонени кули от папки, разхвърляни по всяка възможна повърхност, включително по пода. Зеленикавото сияние на екрана осветяваше бюрото му и те седяха пред него близо един до друг. Тя беше разкопчала едно копче на блузата си; той бе забелязал. Мати реши, че после ще се самопорицава.

— Кевин, Чарлз Колингридж си е поръчвал печатни материали на партията и е поискал да му бъдат доставяни на адреса в Падингтън, нали така?

— Правилно. Проверих веднага като чух и се оказа точно така. Виж.

Той защрака по клавиатурата и на екрана се появи уличаващото доказателство: „Чарлз Колингридж. 216 Прейд стрийт, Падингтън, Лондон W2 — 001А/ 01.0091“.

— Какви са тези кодове накрая?

— Първото просто означава, че се е абонирал за всички материали. Второто показва кога изтича абонаментът. По този начин разбираме какъв му е статутът — дали иска всичко, или само основните публикации, дали е член на някой специален клуб, такива работи. Всяка от маркетинговите ни програми има различен референтен номер. Показва и метода му на плащане, също и дали закъснява с някое плащане.

— В неговия случай?

— Платено е накуп в началото на годината.

— Въпреки че е алкохолик без никакви пари, който не може да прочете дори работното време на кръчмите.

Спенс се размърда нервно на стола си.

— Тази информация може ли да се види от всеки монитор в сградата?

— Да. Това не се смята за кой знае колко конфиденциална информация.

— Добре. Кажи ми следното — тя се наведе малко напред, дишаше дълбоко; мъжете бяха толкова жалки, този номер минаваше всеки път. — Ако ти например искаш да ме абонираш за всички ваши печатни материали, можеш ли да го направиш? Да вкараш данните ми от този терминал?

— Ами… да — Спенс започваше да се досеща накъде бие тя. — Смяташ, че данните за абонамента на Чарлз Колингридж са били подменени или напълно измислени. Може да се направи. Виж.

Пръстите му полетяха по клавиатурата като на концертиращ пианист и след няколко секунди на екрана се появи пълна информация за абонамент на: „Мики Маус, 99 Дисниленд, Маями“.

— Само че това не е достатъчно, Мати. Не може да го направиш с дата от началото на годината, защото… Колко съм глупав! Ами да! — избухна той и отново заудря с пръсти по клавиатурата. — Ако наистина знаеш какво правиш, което важи за много малко хора в тази сграда, можеш да влезеш в главната поддиректория…

Думите му почти не се чуваха от щракането на клавишите.

— Виждаш ли, тук имам достъп до финансовите данни. И мога да проверя точната дата кога е платен абонаментът, дали е с чек, или с кредитна карта, кога е започнал абонаментът…

Мониторът блесна от многото текст.

— Само трябва да имаш нужната парола и… леле-мале!

Отблъсна се от екрана, сякаш той го беше обидил. После започна пак.

— Мати, няма да повярваш…

— Каквото и да е, може и да повярвам.

— Според счетоводните справки Чарлз Колингридж никога не е плащал за абонамента — нито този месец, нито никога. Данните му са само в списъка за разпращане на материалите, но не и в списъка за плащане.

— Кевин, можеш ли да ми кажеш кога за пръв път се е появило името му в списъка за разпращане? — попита тя много меко.

Още няколко натискания на клавиши, този път внимателно, церемониално.

— Боже. Точно преди две седмици.

— Нека пак повторим, Кевин. Искам да съм сигурна, че разбирам правилно. Някой в тази сграда, който не е от счетоводството и който не разбира много от компютри, е променил списъка, за да добави името на Чарлз Колингридж за пръв път преди две седмици.

Той кимна. Лицето му беше пребледняло.

— Можеш ли да ми кажеш кой е променил файла или от кой терминал е променен?

— Не. Би могло да се направи от всеки компютър в сградата. Тази компютърна система ни има доверие…

Той поклати глава, сякаш се бе провалил на най-важния тест в живота си.

— Не се безпокой, Кевин, ти беше страхотен.

Тя се обърна от екрана към него и се наведе малко напред.

— Хванахме следата. Но сега е много важно на никого да не казваш и думичка за това. Искам да хвана този, който го е направил, а ако знае, че го търсим, ще си покрие следите. Моля те, нали ще ми помогнеш да опазим това в тайна, докато имаме повече информация, за да продължим?

Погледът му срещна нейния.

— Че кой, за бога, би ми повярвал, дори да кажа нещо? — промърмори той.