Майкъл Добс
Къща от карти (26)

Глава двадесет и шеста

Сянката на изневярата винаги трябва да дебне в тъмнината, иначе един брак започва да се вкисва.

— Мати, изненадан съм, че те виждам — каза Ъркарт, като отвори входната врата и я видя да стои под лампата. — Напоследък ме отбягваш.

— Знаете, че това не е вярно, г-н Ъркарт. Вие сте този, който ме отбягва. На практика бягахте от мен всеки път като се опитвах да ви доближа на конференцията.

— Ами, голямо тичане падна в Борнмът. А и ти си от „Кроникъл“. Трябва да призная, че нямаше да бъде… — той потърси правилната дума — прилично да ме видят да говоря с една от техните журналистки, особено някоя толкова, как да кажа, руса като теб.

Очите му святкаха весело и тя отново се поколеба, както й се беше случвало много пъти да хваща телефона, за да му се обади, но се беше отказвала. Не беше съвсем сигурна защо. Този мъж беше опасен, тя знаеше това, караше я да чувства неща, които не бива, но когато беше с него, тя тръпнеше от вълнение чак до палците на краката.

— Някой можеше да остане с грешно впечатление, ако ни види, сгушени в някой тъмен ъгъл, Мати — той продължи с по-сериозен тон. — А и тази ваша първа страница причини смъртоносни вреди на моя премиер.

— Този, който направи така, че информацията от проучването да изтече, причини вредата, не аз.

— Просто всичко това се случи в много лош момент. Но ето те пак тук. Да ми задаваш въпроси.

— Това ми е работата, г-н Ъркарт.

— Май е хладно за това време на годината — той хвърли поглед през улицата, сякаш за да провери времето навън, а също и дали някой не ги гледа. — Защо не влезеш вътре?

Той взе палтото й, сложи я да седне в един голям кожен стол в кабинета му, наля уиски и за двамата.

— Надявам се и това да не е неприлично — провокира го тя.

— За разлика от Борнмът, тук няма кой да ни зяпа.

— Г-жа Ъркарт…

— … е на опера с един приятел. Няма да се върне скоро. Може и чак утре да се върне.

И само с няколко думи той ги беше наметнал с плаща на конспирацията и на нея й се стори много удобно да се сгуши под него.

— Какъв ден само — каза тя, като отпи.

— Не всеки ден се случва да се появи комета в небето и да избухне така зрелищно.

— Може ли да говоря откровено с вас, г-н Ъркарт, дори нямам предвид кулоарни правила?

— Тогава по-добре ме наричай Франсис.

— Ще опитам… Франсис. Просто… Баща ми беше силен характер. Ясни сини очи, бистър ум. По някакъв начин ми напомняш на него.

— На баща ти? — каза той, леко стреснат.

— Имам нужда от съвета ти. Да разбера какво става.

— Бащински съвет?

— Не. Дори не като Камшик. Като… приятел? — Той се усмихна на думите й. — Съвпадение ли е всичко това?

— Кое дали е съвпадение?

— Три пъти изтича информация. Проучването. Някой го беше сложил пред вратата ми, разбираш ли?

— Невероятно.

— После акциите на „Ринокс“. Не мога да се отърва от чувството, че някой стои зад всичко това.

— Заговор за отстраняването на Хенри Колингридж? Но, Мати, как е възможно това?

— Знам, че сигурно звучи глупаво, но…

— В този занаят се случва да изтича информация, Мати. Някои политици просто не могат да минат покрай вратите на вестник „Гардиън“ например, без да им се прииска да си излеят душата.

— Не може да сринеш един министър-председател просто случайно.

— Мати, Хенри Колингридж не беше сринат от опонентите му, а от брат му, който явно се е бъзикал с някакви акции на „Ринокс“. Това е издънка, а не конспирация.

— Но, Франсис, аз съм се срещала с Чарлз Колингридж. Прекарах няколко часа с него на конференцията на партията. Той ми се стори приятен човек, но тежък пияница, който не изглежда да има двеста паунда, камо ли да събере десетки хиляди и да започне да спекулира с акции.

— Той е алкохолик.

— Дали би застрашил кариерата на брат си за няколко хиляди паунда печалба на борсата?

— Алкохолиците рядко са отговорни хора.

— Но Хенри Колингридж не е алкохолик. Наистина ли смяташ, че би паднал толкова ниско, че да захранва брат си с вътрешна информация, за да финансира пиянството му?

— Виждам логиката в думите ти. Но дали е по-правдоподобно да вярваме, че има някакъв заговор по високите етажи на властта, с цел да се създаде тотален хаос?

Тя стисна устни и смръщи чело.

— Не знам — призна тя и добави инатливо — но е възможно.

— Може и да си права. Ще го имам предвид — той допи питието си.

Моментът си беше отишъл. Той взе палтото й, изпрати я до вратата. Ръката му беше на бравата, но не отвори. Бяха близо един до друг.

— Виж, Мати, възможно е страховете ти да се окажат верни.

— Не ме е страх, Франсис — поправи го тя.

— Във всеки случай следващите няколко седмици ще бъдат бурни. Може ли да го направим пак, да обсъждаме тези идеи, каквито и обрати да открием, само ти и аз? Напълно поверително?

Тя се усмихна.

— Нали знаеш, че аз щях да те попитам същото.

— Г-жа Ъркарт не стои в Лондон през цялата седмица. Често пътува или се занимава с нейните си дейности. Вторник и сряда вечерта обичайно съм сам. Може да се отбиеш някой път.

Погледът му не трепваше, забиваше се в нея, караше я да се вълнува и да чувства лека опасност.

— Благодаря — каза меко тя. — Ще го направя.

Той отвори вратата. Тя беше вече на долното стъпало, когато се обърна.

— Ще се кандидатираш ли, Франсис?

— Аз? Но аз съм Камшик, дори не съм пълноправен член на Кабинета.

— Ти си силен, разбираш властта. И си леко опасен.

— Много мило от твоя страна, струва ми се. Но не, няма да се кандидатирам.

— Аз мисля, че трябва.

Тя слезе още едно стъпало, но той се провикна след нея.

— Разбирахте ли се с баща ти, Мати?

— Обичах го — каза тя, преди да изчезне в нощта.

 

 

Той се отпусна в стола с нова чаша уиски, в ума му прескачаха събитията от деня и от последния час. Мати Сторин беше необикновено умна и красива и беше дала да се разбере, че е навита. Но за какво точно? Възможностите изглеждаха толкова безкрайни, колкото и вълнуващи. Беше се унесъл в доволни размишления, когато телефонът звънна.

— Франки?

— Бен, чудесно е, че се обаждаш, макар и толкова късно.

Ландлес не обърна внимание на сарказма.

— Интересни времена, Франки, интересни. Нали така казват в Китай?

— Мисля, че го казват като проклятие.

— Предполагам, че старият Хенри Колингридж би се съгласил!

— И аз седя и си мисля същото.

— Франки, нямаш време да си седиш на задника. Играта започва. Готов ли си?

— За какво, Бен?

— Не бъди толкова… Как се казва?

— Тъп?

— Да, заврян в гъза си. Искам да ми кажеш каква ти е играта, Франки.

— За какво?

— Искаш ли да се кандидатираш? — Ландлес настоя нетърпеливо.

— За лидерството ли? Аз съм просто Камшика. Не се появявам на сцената, седя зад кулисите и подавам реплики на актьорите.

— Да бе, да. Ама искаш ли? Защото, ако е така, приятелю, мога да ти бъда много полезен.

— Аз? Министър-председател?

— Франки, играем нова игра, с по-големи топки. А твоите топки са почти толкова големи, колкото моите. Харесва ми какво правиш и как го правиш. Знаеш как да използваш властта. Така че — искаш ли да играеш?

Ъркарт не отговори веднага. Погледът му попадна на едно маслено платно, което висеше на стената му в орнаментирана позлатена рамка: един елен, вдигнал глава, приклещен от виещи хрътки. Стискаше ли му? Думите изплуваха бавно в съзнанието му. Изненадаха го.

— Много, много искам да играя.

За пръв път признаваше амбициите си пред другиго, но пред човек като Ландлес, който открито заявяваше всичко, което поиска, не се срамуваше.

— Това е добре, Франки. Даже страхотно! Нека започнем оттам. Ще ти кажа какво ще публикуваме в „Кроникъл“ утре. Анализ от нашия политически репортер Мати Сторин. Хубава блондинка с дълги крака и страхотни цици — сещаш ли се за коя говоря?

— Мисля, че да.

— Тя ще напише, че състезанието е отворено, че всеки е готов да се изцапа с кръвта на Колингридж, че предстои още много хаос.

— Смятам, че е права.

— Хаос. Обичам хаоса. Продава вестници. Ти на кого залагаш?

— Ами, да видим… Тези неща обикновено продължават само няколко седмици. Така че любимците на публиката, тези, дето постоянно ги дават по телевизията, те ще имат най-добрия старт. Най-важното е да си на вълната, ако си яхнал прилива, той ще те отведе у дома.

— Кой телевизионен любимец например?

— Пробвай с Майкъл Самюъл.

— Да, млад, принципен, прави впечатление, изглежда интелигентен — въобще не е по моя вкус. Иска да се меси във всичко, да промени света. Твърде съвестен и твърде неопитен.

— И какво предлагаш, Бен?

— Франки, приливът се обръща. В един момент плуваш към брега, после си в тръбите на канала, като си пусна водата в тоалетната.

Ъркарт чу как другият наля някакво питие в чаша и отпи голяма глътка, преди да продължи.

— Франки, ще ти кажа нещо. Днес следобед инструктирах малък и много дискретен екип от „Кроникъл“ да започнат да търсят всеки депутат от твоята партия, с когото могат да се свържат, и да питат за кого би гласувал. В сряда ще го публикуваме и уверено предвиждам, че младия Майки Самюъл ще има малка, но явна преднина пред останалите.

— Какво? Откъде знаеш това? Проучването още не е завършило — Ъркарт въздъхна разбиращо. — О, Бен, разсъждавам наивно, нали?

— Дзъън, Франки. Започваш да схващаш. Затова те харесвам. Знам какво ще пише в проучването, защото аз съм скапаният издател.

— Тоест ще нагласиш резултатите. Но защо буташ Самюъл?

— Първият, който ще отиде в тръбите на канала. Спокойно, и ти ще си някъде там, към края, но на много добра позиция за един Камшик. Но младият Майки ще е най-отпред, за да може всички останали да имат ясна мишена — човека, когото трябва да бият. Струва ми се, че до няколко седмици ще бъде изумен колко много лоши приятели има.

— А аз къде съм в този грандиозен план?

— Ти влизаш отзад, както казала актрисата на архиепископа. Компромисният кандидат. Докато всички останали копелета се давят един друг, ти се промъкваш тихо като човека, когото всички мразят най-малко.

— Когато всички дървета са повалени, дори храстът се издига високо.

— Какво?

— Нищо. Мога ли да ти имам доверие?

— Да ми имаш доверие? — Той звучеше ужасен. — Аз съм вестникар, Франсис.

Ъркарт избухна в мрачен смях. За пръв път големият предприемач го наричаше с истинското му име. Ландлес говореше сериозно.

— А няма ли да ме попиташ какво искам в замяна? — попита предприемачът.

— Мисля, че вече знам, Бен.

— Приятел. Приятел на Даунинг стрийт. Много добър приятел. Приятел като мен.