Майкъл Добс
Къща от карти (21)

Глава двадесет и първа

Лоялността е добра новина, но рядко е добър съветник.

Неделя, 17 октомври

Сцените с бягството на Чарлз Колингридж все още бяха водеща новина, когато „Седмичен обзор“ влезе в ефир. Предаването беше организирано набързо и имаше много проблеми. Апаратната смърдеше на пот и цигари, нямаше достатъчно време за предварителни разговори с гостите, а последната част от сценария за аутокюто на водещия все още се набираше, когато той поздрави зрителите в началото на предаването.

Не бяха успели да убедят нито един министър да участва; колкото по-усърдно опитваха, толкова по-гневни бяха отказите. Един от обичайните коментатори още не беше пристигнал в студиото. Звукорежисьорът отчаяно търсеше нови батерии, когато студио мениджърът вече отброяваше с пръсти секундите до ефир. На агенция „Галъп“ бе поръчано проучване предния ден и самият изпълнителен директор на компанията Гордън Хийлд щеше да представи резултатите. Беше ритал компютъра си цяла сутрин и изглеждаше малко зачервен. Не само заради прожекторите, а и заради резултатите от проучването. Още по-голям спад в рейтинга на министър-председателя. Да, значителен спад, призна Хийлд. Не, нямаше друг пример в историята за министър-председател, който да е толкова непопулярен след спечелени избори.

Мрачните прогнозни спекулации се подклаждаха от двама старши медийни анализатори, а един икономист рисуваше още по-апокалиптични картини, като предвиждаше смут във финансовите пазари през идните дни. Той беше прекъснат по средата на бръщолевенето си, когато водещият прехвърли вниманието към Питър Беърстед. При нормални обстоятелства щяха да са го записали предварително, но сега нямаше време и депутатът от Централноизточния район се включи на живо. В програмната схема на режисьора бяха предвидили не повече от две минути и петдесет секунди за него, но те не бяха взели предвид факта, че веднъж като набере скорост, уважаемият бъбрив и дребнав представител от Северен Лестър беше по-трудно да бъде удържан, отколкото разярен язовец.

— И така, г-н Беърстед, колко тежко е положението в партията според вас?

— Зависи.

— От какво?

— От това колко дълго трябва да търпим настоящия министър-председател.

— Значи стоите зад твърдението си от по-рано тази седмица, че министър-председателят трябва да премисли дали да остане на поста си?

— Не, не точно. Казвам, че трябва да подаде оставка. Той унищожава партията ни, а сега, изглежда, се е замесил и в семеен скандал. Това не може да продължава. Просто не може!

— Но смятате ли, че е вероятно той да подаде оставка? Все пак изборите бяха съвсем скоро. Има почти пет години до следващите. Това трябва да е огромно поле за наваксване на изгубеното.

— Няма — казвам ви, няма — да оцелеем още пет години с този министър-председател!

Депутатът беше изнервен, разпален, клатеше се на стола в студиото.

— Време е за свежи умове, а не за слаби сърца. Убеден съм, че партията трябва да вземе решение по въпроса. Ако той не иска да подаде оставка, тогава трябва да го накараме.

— Но как?

— Да изискаме предсрочни избори за нов лидер.

— Кой ще се кандидатира?

— Ами, ако трябва и аз ще го направя, ако няма кой друг.

— Вие ще излезете срещу Хенри Колингридж за лидерството в партията? — изплю водещият изненадано. — Но едва ли можете да спечелите?

— Разбира се, че не — отговори Беърстед почти презрително. — Но ще привлечем вниманието на големите в нашата джунгла. Всички те се измъчват с този премиер, но никой няма смелост да направи нещо. Ако те не искат, аз ще го направя. Ще поставя нещата открито.

Долната устна на водещия потрепна, като се чудеше кога е правилният момент да се намеси.

— Не искам да ви прекъсвам, но нека изясним нещо, г-н Беърстед. Вие твърдите, че министър-председателят трябва да подаде оставка, иначе вие ще се изправите срещу него за лидерството на партията?

— Така или иначе трябва да има вътрешни избори за нов лидер преди Коледа; такива са процедурите в партията. Това се прави винаги след общонационални избори. Обичайно това е не повече от една формалност, но този път ще бъде истинска битка. Моите колеги ще трябва да се решат.

Болезнено изражение изкриви лицето на водещия. Притискаше слушалката в ухото си, през която слушаше надвикването в апаратната. Режисьорът настояваше, че драматичното интервю трябва да продължи, майната му на графика; редакторът крещеше, че трябва да прекъснат, преди този глупак да промени мнението си и да провали сензационния материал. Един пепелник падна на пода, някой изпсува грубо.

— Прекъсваме за кратка реклама — обяви водещият.