Майкъл Добс
Къща от карти (16)

Глава шестнадесета

Какъв е смисълът да чертаеш граници в пясъка? Ще духне вятър и преди да се усетиш, ще трябва да започнеш отново.

Мати проклинаше редактора под носа си, докато се тътреше надолу по широкото стълбище на хотела. Влезе в помещението, където сервираха закуска. Беше още рано, само шепа ентусиасти наоколо. Седна сама на една маса, като се молеше никой да не я безпокои. Трябваше й малко време, за да се възстанови. Скри се в сепарето и отвори вестник с надеждата, че хората ще решат, че работи, а не че се бори с махмурлука.

Първата доза кофеин мина през организма й като камъче, правещо „жабки“ по водата, но втората чаша кафе помогна — малко. Кризата бавно отпусна хватката и Мати започна да възвръща интереса си към света. Погледът й обходи малката стая във викториански стил. В далечния ъгъл забеляза друг политически репортер, потънал в разговор с един министър — двамата бяха навели глави един към друг и шепнеха. На друга маса седяха един висшестоящ партиен служител и съпругата му, един телевизионен репортер, един от редакторите на неделните вестници и още двама, които не можа да си спомни откъде познава. Младият мъж на съседната маса със сигурност й беше непознат. Той седеше като Мати — сякаш се криеше от останалите в стаята.

На стола до него имаше камара от папки и хвърчащи листове, а около него витаеше аурата на академична разхвърляност. Един от хората, които правят проучвания за партията, реши тя не защото интелектът й вече функционираше, а защото видя папка на масата, между чаша с чай и чиния с препечени филийки, на която имаше голямо лого на партията и надпис К. Д. Спенс.

Професионалният й инстинкт започна да взема надмощие над махмурлука, подкрепен от постоянните бомбардировки кофеин; тя бръкна в чантата, която вечно беше с нея, и извади копие от вътрешния телефонен указател на партията, който беше измолила или откраднала в някакъв момент — не помнеше точно кога.

„Спенс. Кевин. Вътрешен 371. Проучване на общественото мнение.“

Погледна пак и видя същото име на папката пред него. Правеше нещата едно по едно. Вече се беше нагълтала с достатъчно тиня за тази сутрин. Не искаше пак да изглежда като глупачка, поне не преди обяд. Сарказмът на редактора беше подкопал вярата й в цифрите от подхвърленото проучване, но също така беше оставил у нея желанието да спаси нещичко от цялото фиаско. Може би поне имаше как да научи какви са истинските цифри. Потърси погледа на мъжа.

— Кевин Спенс, нали? От щаба? Аз съм Мати Сторин от вестник „Кроникъл“.

— О, знам коя сте — отговори той, смутен, но и приятно изненадан, че някой знае името му.

— Може ли да ти правя компания, докато си изпия кафето, Кевин? — попита тя и без да чака отговор, се премести на неговата маса.

Кевин Спенс беше на тридесет и две, но изглеждаше по-възрастен, неженен, едно от съществата, отдали живота си на партийната машина, със заплата от 10 200 паунда (без право на бонуси). Той беше стеснителен, късоглед, смотан — повдигна се наполовина от стола, защото не се сещаше дали е прието да ставаш прав, когато една млада дама се приближи до масата за закуска. Мати стисна ръката му, усмихна се и скоро той разказваше с ентусиазъм и в детайли за това какви проучвания е правил по време на изборите по искане на министър-председателя и Комисията по военно дело.

— През цялата кампания те говореха, че не се интересуват от проучвания — подаде му реплика тя — че общественото мнение ще се види…

— … „в деня на изборите“ — прекъсна я той, зарадван, че са на една вълна. — Да, това е наша малка вътрешна игра. Работата ми зависи от това тези хора да вземат проучванията на сериозно. Макар че, между нас казано, г-це Сторин…

— Мати.

— Някои от тях ги приемат твърде на сериозно.

— Как така, Кевин?

— Винаги има допустима грешка. Или се случва да има сгрешено проучване точно когато не трябва! От време на време се промъкват такива, в които примерно е сгрешена представителната извадка или въпросът е формулиран лошо.

— Като това, което току-що видях ли? — отбеляза Мати със свито сърце, още я болеше от срама, преживян тази сутрин.

— Какво имате предвид? — попита Спенс, като изведнъж стана предпазлив и върна чашата с чай в чинийката.

Мати се вгледа в него и видя, че приятелски настроеният мъж сега беше заел служебна поза, ръцете — сключени върху покривката. Той леко започна да се изчервява от врата към скулите, а очите му загубиха приветливия си блясък. Спенс не беше трениран политик и не притежаваше умението да прикрива емоциите си. Объркването му си личеше, но защо ли толкова се притесни? Мати си каза, че ще си даде зор за последно. Едва ли скапаните цифри можеха да се окажат верни, но защо пък да не ги размаха във въздуха и да види дали някой няма да си ги припознае? Вече се беше изложила тази сутрин, направи няколко циркови номера, още един едва ли щеше чак толкова да накърни професионалната й гордост.

— Доколкото съм запозната, Кевин, последните цифри са доста разочароващи за вас. Особено тези на министър-председателя.

— Не знам за какво говорите — ръцете му още бяха сключени като за молитва; или пък се мъчеше да скрие, че треперят?

Тогава, сякаш да отвлече вниманието й, той се пресегна към чашата, но успя само да я разлее и отчаяно се захвана да попива течността със салфетка. Междувременно Мати бръкна отново в чантата и извади мистериозния документ, сложи го на покривката и започна да изглажда намачкания лист. Чак сега забеляза инициалите К. Д. С. най-отдолу на страницата. Сега вече се изпари и последната утайка от махмурлука.

— Това не са ли твоите цифри, Кевин?

Спенс се опита да отблъсне листа от себе си, сякаш съдържаше някаква опасна зараза.

— Откъде, за бога, взехте това? — той отчаяно се огледа наоколо, за да види дали някой ги гледа.

Мати взе листа и зачете.

— Проучване на общественото мнение номер 40…

— Моля ви, г-це Сторин!

Той не беше свикнал с преструвките, беше твърде прозрачен, за да е в безопасност, и го знаеше. Не виждаше изход от тази дилема и реши, че единственото спасение е да се остави на милостта на събеседничката си. Примоли й се с приглушен глас:

— Не трябва да ме виждат, че говоря с вас. Това е строго секретно.

— Ама, Кевин, това е само лист хартия.

Очите му отново се стрелнаха из стаята.

— Не знаете какво ми е. Ако тези цифри излязат на бял свят и някой помисли, че аз съм ви ги дал, с мен е свършено. Ще ме хвърлят в канавката. Всеки търси изкупителна жертва. Толкова много слухове се носят наоколо. Премиерът няма доверие на председателя, председателят няма доверие на нас, а никой няма да се смили над някой като мен. Харесвам си работата, г-це Сторин. Не мога да си позволя да бъда обвинен, че съм ви дал конфиденциална информация.

— Не бях наясно, че нещата са толкова зле.

Спенс изглеждаше съвсем нещастен.

— Не можете да си представите. Толкова зле не е било. Честно казано, повечето от нас се мъчат да се покриват, за да може, като се изсипе помията, да ни опръска колкото може по-малко.

Той я погледна право в очите за пръв път.

— Моля те, Мати, не ме замесвай в това.

Понякога тя мразеше работата си и себе си. Това беше един от тези моменти. Трябваше да го огъне, докато изпращи.

— Кевин, докладът не е изтекъл от теб. Ти го знаеш, аз го знам и бих потвърдила пред всеки, който пита. Но ако ще ти помагам, ще трябва и ти да ми помогнеш малко. Това е последният ви доклад за общественото мнение, нали?

Тя отново плъзна листа през масата. Спенс с мъка хвърли още един поглед и кимна.

— Тези доклади се подготвят от теб и се предоставят само на хора в много тесен кръг.

Още едно кимване.

— Всичко, което трябва да знам, Кевин, е кой ги получава. Това едва ли е държавна тайна, нали така?

Не му бяха останали сили да се бори повече. Задържа дъх дълго време преди да отговори.

— Копията се изпращат по списък в двойно запечатани пликове, и то само на министри от Кабинета и на петима от старшия персонал на щаба: заместник-председателя и четирима старши директори.

Той опита да навлажни устата си с глътка чай, но откри, че е разлял почти целия.

— Как, за бога, си се сдобила с това? — настоя той със злочест глас.

— Да кажем, че някой е бил малко разсеян, става ли?

— Някой от моя офис? Кажи ми, че не е някой от моя офис?

— Не, Кевин. Да пресметнем на глас. Току-що ми даде имената на повече от двайсет човека, които получават цифрите. Прибави към това число секретарки и асистенти и така стават над петдесет човека, от които може да изтече такава информация.

Тя го дари с една от най-топлите си и успокояващи усмивки.

— Не се тревожи, няма да те намесвам.

Успокоение заля лицето му.

— Но нека държим връзка — добави тя.

Мати си тръгна от стаята за закуска с благодарността на Спенс, от което й стана по-добре, както и с телефонния му номер, от което й стана още по-добре. Част от нея ликуваше за статията на първа страница, която сега можеше да напише, а също и за насладата да гледа как редакторът й на свой ред ще има да се извинява. Цяла седмица щяха да го обсъждат на по питие с другите от новинарския екип. Но все пак през всичко това се промъкна един друг, по-важен въпрос. Всеки един от тези над петдесет човека можеше да бъде ренегатът, който иска да прецака Колингридж, като й подхвърли този лист хартия. Но кой, по дяволите, беше го направил?

 

 

Стая 561 в хотела не беше точно петзвездна. Беше една от най-малките стаи, далеч от главния вход, в края на коридора на последния етаж, свита между стрехите на покрива. Там не настаняваха партийци от висшата йерархия, беше място за редовите служители.

Пени Гай не разбра какво се случва. Не беше чула звука от приближаващи стъпки, преди вратата да се отвори с трясък. Седна в леглото, стресната, открила две перфектно оформени гърди.

— Мамка му, Роджър, не са ли те учили да чукаш? — тя замери натрапника с възглавница, по-скоро раздразнена, отколкото ядосана. — И защо, за бога, си станал толкова рано? Не е в твой стил да се излюпваш преди обяд.

Тя не направи усилие да покрие голото си тяло, когато О’Нийл седна в края на леглото. Имаше такъв комфорт в отношенията им, който показваше липса на сексуална заплаха, че мнозина биха се учудили. О’Нийл постоянно флиртуваше с нея, особено пред хора, понякога се държеше собственически, когато други мъже са около нея, но въпреки това и в двата случая, когато Пени беше разчела грешно сигналите и му беше предложила повече от секретарските си компетенции, той беше много любвеобилен и мил, но беше промърморил нещо от типа, че е много уморен. Тя реши, че проблемът не е в нея; той се държеше така с всички жени, в него се бе натрупал дълбок комплекс от сексуална неувереност, който прикриваше с ласкателства и сексуални намеци. Беше женен преди време, преди много време — болка, която го преследваше през мъглите на годините, още една част от личния му живот, която той ревностно пазеше в тайна. Пени работеше за О’Нийл вече почти три години и му беше предана, копнееше да облекчи тревогите му, но той така и не се разкри пред нея. За тези, които не го познаваха много добре, той беше екстровертен, забавен, пълен с чар, идеи и енергия, но Пени виждаше как той става все по-нестабилен. Неговата предпазливост, дори параноя, по отношение на връзките се бе изострила още повече през последните месеци, докато той все повече се опияняваше от вълненията на напрегнатия политически живот, макар че срещаше и трудности да се справя с него. В последно време рядко се появяваше в офиса преди обяд; все имаше тайни обаждания, все беше нервен, все изчезваше неочаквано. Пени в никакъв случай не беше наивна, но наистина го обичаше и нейната преданост я правеше сляпа. Знаеше, че той има нужда от нея, ако не в леглото, то във всеки друг момент от деня. Връзката им беше силна и макар че тя искаше повече, беше готова да чака.

— Дошъл си толкова рано само за да ме ухажваш, нали? — подразни го тя, като се намуси престорено.

— Я се покрий, немирнице. Не е честно. Те не са честни! — възкликна той, като посочи тялото й.

Игриво, провокативно, тя отметна изцяло завивките. Беше чисто, зашеметяващо гола.

— О, Пен, мила, ще ми се да притежавам този момент завинаги, с маслени бои, на стената ми.

— Но не и в леглото ти.

— Пен, моля те! Знаеш, че не съм във форма толкова рано сутрин.

Тя с неохота се пресегна за пеньоара.

— Да, раничко е за теб, Родж. Да не си стоял буден цяла нощ, а?

— Ами една невероятно красива бразилска гимнастичка ме учеше на цял куп нови упражнения. Ама нямахме гимнастически халки и ползвахме полилея. Какво ще кажеш?

— Я млъквай, Родж — каза тя твърдо, настроението й беше станало сиво като утринното небе. — Какво става?

— Толкова млада, а толкова цинична.

— Засега ме устройва.

— Кое? Да си млада или да си цинична?

— И двете. Особено що се отнася до теб. Кажи защо си тук.

— Добре де, добре. Трябваше да направя доставка. В района. Така че… реших да мина да кажа „добро утро“.

Това почти беше истината, или поне най-близкото до истината, което беше казвал наскоро, но не и цялата истина. Не спомена, че Мати Сторин почти го беше хванала да оставя един документ сред сутрешните вестници и че му се наложи да се скрие някъде за малко. Беше притичал със ситни стъпки целия коридор, сякаш финтираше цялата отбрана на Англия на терена за ръгби. Ама че забава! Но пък се очакваше всичко това да създаде проблеми на председателя на партията. Идеално. Своенравният стар мръсник беше особено рязък с него през последните няколко седмици, както Ъркарт отбеляза. Параноята, която беше обсебила напълно съзнанието на О’Нийл, му попречи да забележи факта, че Уилямс беше рязък с почти всички наоколо.

— Да кажем, че ти вярвам — каза Пени. — Но, моля те, Родж, следващия път като дойдеш да ми кажеш „добро утро“, първо почукай. И нека да е след осем и половина.

— Не ми се сърди. Нали знаеш, че не мога да живея без теб.

— Стига с тия страсти, Родж. Какво искаш? Все пак искаш нещо, нали, дори да не е тялото ми?

Той отклони виновно поглед, като че ли някаква тайна беше разкрита.

— Всъщност да, наистина искам да те питам нещо. Малко е деликатно…

Той събра целия си убедителен чар на търговец и започна историята, която Ъркарт му беше набил в главата предишната вечер.

— Пен, нали помниш Патрик Ултън, външния министър? Ти написа няколко от речите му за изборите и той със сигурност те помни. Той, ъ-ъ, попита за теб, като го видях вчера вечерта. Май е лапнал по теб. Така де, чудеше се дали би излязла на вечеря с него, но не искаше да те притесни или обиди, ако те пита директно, така че аз предложих, нали се сещаш, да те питам просто така, защото може да ти е по-лесно да откажеш на мен, отколкото на него лично. Разбираш ме, нали, Пен?

— О, Родж — в гласа й имаше сълзи.

— Какво има, Пен?

— Да му сводничиш — в гласа й имаше горчивина, обвинение.

— Не, въобще не е това, Пен, просто една вечеря.

— Никога не е било просто една вечеря. Откакто станах на четиринайсет, никога не е просто вечеря.

Тя беше второ поколение емигрант, беше израснала в претъпкано жилище близо до Ладбрук Гроув, Западен Лондон, и знаеше всички компромиси, които се очакват от едно младо черно момиче в един бял мъжки свят. Това не беше чак такова нещастие; отваряше й възможности, но не би оставила да й отнемат достойнството, не и по този начин.

— Той е министър на външните работи, Пен — запротестира О’Нийл.

— С репутация, дълга като тунела под Ламанша.

— А ти какво имаш да губиш?

— Себеуважението си.

— Стига де, Пен. Това е важно. Знаеш, че не бих попитал, ако не беше.

— Ти за каква, по дяволите, ме мислиш?

— Мисля, че си красива. Наистина. Виждам те всеки ден и си единственото нещо, което носи усмивка в живота ми. Но съм отчаян. Моля те, Пен, не питай защо, но… трябва да ми помогнеш с това. Само вечеря, заклевам се.

И двамата плачеха, влюбени един в друг. Тя знаеше, че го боли да иска това от нея, че поради някаква причина нямаше избор. И понеже го обичаше, не поиска да разбере защо.

— Добре. Само вечеря — промълви тя, като лъжеше сама себе си.

Той се хвърли върху нея и я целуна радостно, преди да изхвърчи навън толкова задъхано, колкото бе нахлул.

Пет минути по-късно той беше обратно в стаята си и говореше по телефона с Ъркарт.

— Доставката е направена и вечерята е уредена, Франсис.

— Чудесно, Роджър. Справи се отлично. Надявам се външният министър да ни бъде благодарен.

— Само все още не разбирам как ще го накараш да покани Пени на вечеря. Какъв е смисълът на всичко това?

— Смисълът е, скъпи Роджър, че няма да му се налага да я кани на вечеря. Той ще идва на приема ми тази вечер. Ти ще доведеш Пени, аз ще ги срещна на чаша-две шампанско и ще видим как ще се развият нещата. Ако познавам Патрик Ултън — а аз като Камшика го познавам — няма да му трябват повече от двайсет минути, за да й предложи помощта си с френския етикет.

— Обаче все още не ми е ясно ние какво печелим.

— Каквото и да стане, Роджър — а ние ще оставим това в ръцете на двама възрастни, действащи по собствено желание — ти и аз ще знаем.

— Пак не виждам от каква полза ни е това — запротестира О’Нийл, като все още се надяваше, че другият може да промени решението си.

— Довери ми се, Роджър. Трябва да ми се довериш.

— Доверявам ти се. Налага се. Нямам голям избор, нали?

— Точно така, Роджър. Сега започваш да разбираш. Информацията е сила.

Връзката прекъсна. На О’Нийл му се струваше, че разбира, но все още не беше абсолютно сигурен. Мъчеше се да прецени дали е партньор на Ъркарт, или негов заложник. Като не можа да реши, бръкна в нощното шкафче и извади малък блистер. Глътна две приспивателни и се тръшна в леглото както си беше с дрехите.