Майкъл Добс
Къща от карти (15)

Глава петнадесета

Партийните конференции могат да бъдат толкова забавни. Приличат на кукувиче гнездо. Стой и гледай как всеки се опитва да избута останалите.

Опозицията избра новия си лидер малко преди ежегодната конференция на партията през октомври. Процесът по селекцията на новото лице сякаш ги сплоти, даде им нови надежди за възобновление и изкупление, опаковани с яркочервена панделка. Когато партията се събра за конференцията, нямаше и помен от сбирщината, която бе загубила изборите само преди няколко месеца. Те честваха под надслов, който беше колкото прост, толкова и силен: ПОБЕДА.

Това, което се случи следващата седмица, когато стадото на Колингридж се събра за собствената си конференция, беше в пълен контраст. Конферентният център в Борнмът, на южния бряг на Англия, би следвало да бъде изпълнен с приповдигнато настроение в присъствието на 4000 ентусиазирани поддръжници, но нещо липсваше. Дух. Амбиция. Топки. Голите тухлени стени и мебелировката с хромирано покритие само подсилваха мрачните физиономии на събралите се.

Това поставяше сериозно предизвикателство пред О’Нийл. Като директор на връзките с обществеността, на него се падаше задачата да подготви представянето на конференцията и да повдигне духа; вместо това често го виждаха да разговаря, все по-нервно, с индивиди от медийното меле, като се извиняваше, оправдаваше и обясняваше… и обвиняваше. Ако беше пийнал — конкретно обвиняваше лорд Уилямс. Председателят беше орязал бюджета, беше се забавил с някои решения, беше изпуснал контрола над нещата. Носеха се слухове, че иска конференцията да мине без много шум, защото се очаква тя да бъде тежко изпитание за министър-председателя. „ПАРТИЯТА ПОСТАВЯ ЛИДЕРСТВОТО НА КОЛИНГРИДЖ ПОД ВЪПРОС“ — беше първият репортаж на вестник „Гардиън“ от Борнмът.

В конферентната зала дебатите се движеха по строг предварителен график. Огромен транспарант висеше над платформата — „В ТЪРСЕНЕ НА ПРАВИЯ ПЪТ“. Много очи го разчитаха двузначно. Речите с мъка успяваха да следват заръката от надписа и разсейващо жужене изпълни периферията на залата, което квесторите не успяваха съвсем да потушат. Журналисти и политици се събираха на малки групи в кафенетата и местата за почивка, като споделяха горещи напитки и недоволство. Накъдето и да обърнеха ухо, хората от медиите чуваха критики. Бивши депутати, които наскоро бяха загубили местата си, изразяваха на глас разочарованието си, макар че повечето отказваха да бъдат цитирани от страх да не прецакат шансовете си да получат някое, макар и по-скромно местенце на следващите избори. Обаче председателите на избирателни райони не показваха същата предпазливост. Те не само бяха загубили стола в парламента, но и бяха изправени пред няколко тежки години, в които опозицията ще контролира местните общински съвети, ще номинира кметове и председатели на общинските комисии и като цяло ще разпределя благата в местната власт.

А както един бивш министър-председател беше признал дълбокомислено, има „такива едни събития“, които хвърлят и най-коравите мъже в паника и отчаяние. Едно от най-важните събития за седмицата беше в четвъртък — частични избори за едно предсрочно освободено място. Представителят на район Източен Дорсет сър Антъни Дженкинс беше получил инсулт само четири дни преди общите избори. Бе избран, докато се намираше в интензивното, и бе погребан в деня, в който трябваше да положи клетва. В Източен Дорсет отново предстоеше битка. Мястото, само на няколко мили от събралите се в Борнмът, тогава бе спечелено с 20 000 мнозинство в полза на правителството, така че министър-председателят беше решил новите избори да се проведат по време на конференцията. Някои съветници бяха против, но той се аргументира, че като цяло рискът си заслужава. Публичността от конференцията щеше да даде добър фон за кампанията, а и щеше да има много гласове от симпатия към сър Антъни. („Не и от тези, които познаваха стария мръсник“, промърмори председателят на изборния щаб.) Партийните служители можеха да пропуснат няколко часа от конференцията и да се заемат с така нужната агитация, а когато изпълнят задачата и отново постигнат успех, министър-председателят щеше да се наслади на възможността с огромно задоволство (и бонус публичност) да приветства победилия кандидат по време на собствената си реч на конференцията. Такъв беше планът. Що-годе.

Само че автобусите се връщаха от сутрешните посещения по домовете с новини, че агитаторите срещат студено отношение и оплаквания от хората. Мястото ще бъде запазено, разбира се, никой не се съмняваше в това — от войната насам все печели партията — но смазващата победа, която Колингридж искаше, започваше да изглежда все по-далечна с всеки изминал ден.

Мамка му. Щеше да е трудна седмица; не точно победното празненство, което лидерите на партията бяха планирали.

 

 

Сряда, 13 октомври

Мати се събуди с пулсиращо главоболие. Погледна през прозореца сивия чаршаф, който покриваше небето. Студен дъждовен вятър идваше от морето, като тормозеше чайките и блъскаше прозореца й. „Още един ден в рая“, промърмори тя и отметна завивката.

Нямаше причина да се оплаква. Като представител на един от големите вестници с национален тираж, тя беше сред малкото журналисти, които имаха късмета да им бъде предложена стая в хотела на щаба на партията. Другите трябваше да се примирят с по-далечен подслон и щяха доста да се измокрят днес, докато стигнат до конферентния център. Мати обаче беше една от избраните, настанена в хотел, където свободно можеше да се омеша с политици и партийни служители. Точно по тази причина сега имаше главоболие: беше се омешала малко повече от необходимото предишната вечер. На два пъти беше получила предложения, първия път от колега, а втория — от министър от Кабинета, който се справи с отказа й, като прехвърли вниманието си към млада жена от една ПР агенция. Бяха ги видели да се отправят заедно към паркинга.

Мати не беше моралист в това отношение. Тя и колегите й целенасочено подгряваха политиците с алкохол и понякога това беше цената, която трябваше да се плати, ако фурната прегрее. Когато е в бар, политикът има една от две възможни цели — задяване или злословене, а такива срещи предлагаха удобен случай за Мати да научи някоя клюка. Големият въпрос беше каква част от информацията можеше да възпроизведе пияният й мозък на сутринта. Изпъна крака, опитвайки се да раздвижи кръвта в тялото си, и неуверено започна някаква каланетика. Всеки крайник крещеше, че това е много лош начин да лекуваш махмурлук, затова тя смени тактиката и отвори прозореца — ход, който веднага оцени като втората грешка за деня. Малкият хотел беше кацнал високо на скалист хълм, което беше идеално изложение за лятното слънце, но го правеше уязвим за атаката на препускащите облаци и морските бури в една есенна утрин. Топлата й стая се превърна в хладилник за секунди и Мати реши, че няма да взема повече решения, преди да е изяла една лека закуска.

Точно като излезе от душа, чу тътрене на крака в коридора пред вратата й. Доставка. Уви се с една хавлия и отиде до вратата. Работни задачи под формата на сутрешните вестници бяха натрупани пред прага, върху килима в коридора. Тя ги сграбчи и ги метна незаинтересовано на леглото. Като се разпръснаха по събраната на топка завивка, един лист хартия прехвръкна и кацна на пода. Тя разтърка очи, докато го вдигаше, и ги разтърка пак, като го погледна. Сутрешната мъгла в тях не бързаше да се разпръсне, но когато това се случи, тя прочете заглавието с едър, делови шрифт най-отгоре: РЕЙТИНГОВО ПРОУЧВАНЕ №40, 6 ОКТОМВРИ. Но още по-горе, с големи главни букви беше написано: СЕКРЕТНО.

Тя седна на леглото и разтърка още веднъж очи, за да се увери, че не сънува. Едва ли бяха започнали да ги раздават наред с вестник „Мирър“, помисли си тя. Знаеше, че партията провежда ежеседмични проучвания на общественото мнение, но тези документи бяха достъпни само в много ограничен кръг: министри от Кабинета и шепа висшестоящи партийни служители. В редки случаи беше виждала копия, и то само когато съдържаха добри новини, които партията няма търпение да разпространи, но като цяло се пазеха в най-строга секретност. Два въпроса моментално нахлуха в ума на Мати, който бързо възвръщаше остротата си. Какви добри новини можеше да има в последното проучване? И защо й беше доставено като порция пържени картофки?

Докато четеше, ръката й затрепери от изненада. Партията бе спечелила изборите само преди седмици с 43 процента от гласовете. Сега рейтингът й на популярност беше паднал до 31 процента, с цели 14 зад опозицията. Бури и мъгли. Но ставаше и по-зле. Цифрите за рейтинга на министър-председателя бяха ужасяващи. Беше на километри след новия лидер на опозицията. Беше горе-долу толкова популярен, колкото чревен глист. Колингридж беше по-мразен от който и да било министър-председател след Антъни Идън в откачената му фаза.

Мати се уви по-плътно в хавлията и седна по турски на леглото. Не се чудеше вече защо й е изпратена тази информация. Това беше динамит и тя само трябваше да запали фитила. Поразиите, които щеше да причини, ако избухне насред конференцията на партията, щяха да бъдат катастрофални. Това беше целенасочен саботаж и можеше да бъде брилянтна статия — нейната статия, ако изпревари другите.

Тя грабна телефона и набра номер.

— Да? — прозя се сънен женски глас.

— Ало, г-жо Престън? Мати Сторин е. Съжалявам, ако съм ви събудила. Дали може да ми дадете Грев, моля?

Чу се приглушено мърморене, преди редакторът да вземе слушалката.

— Кой е умрял? — излая той.

— Какво?

— Кой, по дяволите, е умрял? Защо иначе ще ме търсиш толкова рано?

— Никой не е умрял. Искам да кажа… съжалявам. Забравих колко е часът.

— Мамка му.

— Но няма значение колко е часът — на свой ред скочи тя. — Имам брилянтна история.

— Каква е?

— Открих я със сутрешните вестници.

— А, успокоих се. Значи сега сме само ден след останалите.

— Не, Грев. Слушай ме малко де. Имам резултатите от последното проучване на партията. Сензационни са!

— Как ги взе?

— Някой ги беше оставил пред вратата ми.

— Бяха ли опаковани с панделка? — редакторът рядко се опитваше да скрие сарказма си, а в този сутрешен час съвсем не се и пробва.

— Но те са наистина невероятни, Грев.

— Бас държа, че са, мамка му. И кой ти е оставил този малък подарък пред вратата, Дядо Коледа ли?

— Ами не знам.

За пръв път се прокрадна сянка на съмнение в гласа й. Хавлията се беше свлякла и сега тя седеше гола. Имаше чувството, че сякаш шефът й се взира в нея. Започна да се разсънва много бързо.

— Ами едва ли Хенри Колингридж ги е оставил там. Така че кой смяташ, е искал да изтече тази информация, за да ти я даде?

Мълчанието на Мати издаде объркването й.

— Дали пък не сте вилнели с колеги до късно снощи, а?

— Грев, това пък какво общо има?

— Правят си майтап с теб, малката. Сигурно сега седят в бара, пият едно последно и се заливат от смях. Което не мога да кажа за себе си.

— Ти пък откъде си сигурен?

— Не съм, мамка му. Но мисълта ми е, че се правиш на Жената чудо, ама и ти не си сигурна какво се случва.

Още веднъж настъпи неловка за Мати тишина, докато тя се опитваше да вдигне падналата хавлия и да направи един последен, отчаян опит да убеди своя редактор.

— Не искаш ли поне да знаеш какво пише вътре?

— Не. Не и ако не знаеш откъде е дошло. Помни ми думите: колкото по-сензационни са цифрите, толкова по-сигурно е, че са ти извъртели номер. Скапан пиянски майтап!

Звукът от тресната слушалка на телефон експлодира в ухото й. Щеше да боли дори ако нямаше махмурлук. Заглавието на първа страница, което виждаше в представите си, се стопи в сивата сутрешна мъгла. Махмурлукът й се върна хиляди пъти по-злобен. Имаше нужда от чаша черно кафе. Остра нужда. Излезе глупачка. Не за пръв път. Но обикновено не й се случваше, докато е чисто гола.