Майкъл Добс
Къща от карти (10)

Глава десета

Познавах един човек, чиято памет беше толкова изветряла, че в продължение на три години не забеляза, че е закачил картина на Хауърд Ходжкин на обратно, обаче помнеше, че е бил в управителния съвет на галерия „Тейт“, което не беше истина. Стана министър на културата, разбира се. Чудя се какво ли стана с него след това.

Сряда, 30 юни

Барът за „външни лица“ в Камарата на общините е малка стая с тъмна ламперия и тихи ъгълчета, с гледка над река Темза, където членовете на парламента могат да заведат своите гости, които не са депутати. Обикновено е шумно и пълно със слухове и клюки, понякога с морални, а понякога и с физически разпри. На някои политици просто не им понася да са трезви.

О’Нийл се бе подпрял с един лакът на бара, докато се опитваше да не събори питието на домакина си с другия.

— По още едно, Стийв? — попита той безупречно облечения си събеседник.

Стивън Кендрик беше новоизбран депутат от опозицията, който все още си търсеше мястото. Той излъчваше смесица от сигнали, светлосивият му мохерен костюм на Армани и перленобелите маншети контрастираха с халбата бира „Федерейшън“, която стискаше в ръка с безупречен маникюр.

— Знаеш по-добре от мен, че гостите не могат да си поръчват питиета. Както и да е, понеже съм тук само от няколко седмици мисля, че е твърде рано да съсипвам кариерата си, като ме хванат, че прекарвам твърде много време с ирландския сетер на министър-председателя. Или по-скоро ловджийската хрътка. Някои от моите по-консервативни колеги биха третирали това като предателство. Още по едно и това ми е мярката!

Той се ухили и намигна на барманката. Друга халба тъмна горчива течност и двойна водка с тоник се появиха пред тях.

— Знаеш ли, Родж, аз все още се щипя, за да проверя дали сънувам. Никога не съм очаквал наистина да стигна дотук. Все още не мога да преценя дали това е сън, или просто скапан кошмар.

Говореше с акцента от крайните квартали на Блекбърн.

— Странно нещо е съдбата, а? Когато работехме заедно в оная малка ПР агенция преди седем години, кой би предположил, че сега ти ще си главният мрънкач на министър-председателя, а аз най-новият и най-обещаващ депутат от опозицията?

— Не и малката руса телефонистка, на която се редувахме.

— Скъпата ни малка Ани.

— Мислех, че се казва Джени.

— Родж, не помня някога да си се вълнувал как точно им е името.

Старите закачки най-после разчупиха леда. Когато О’Нийл се бе обадил на новоизбрания депутат с предложение да пият по едно за доброто старо време, и на двамата им се беше сторило трудно да съживят лекотата на онази фамилиарност, която имаше между тях преди години. С първите няколко питиета си размениха леки словесни закачки, като избягваха темата за политиката, която вече доминираше в живота им. Сега О’Нийл реши, че е време да се пробва.

— Стийв, що се отнася до мен, нямам нищо против да ме черпиш цяла нощ. За бога, както я карат моите шефове, и светец могат да превърнат в пияница.

Кендрик прие искреността му.

— Стана твърде сложно, твърде бързо това, със сигурност. На вашите май им се скъса ластикът на гащите. Дявол да го вземе, не мога да повярвам как се клюкари. Самюъл е бесен на Уилямс, че им чукна главите с премиера, Уилямс се сдърпал с Колингридж за прецаканите избори, Колингридж беснее за всичко и всички. Но пък всичко това е страхотно за мен!

— Всички са като ударени с мокър парцал, нямат търпение да излязат във ваканция. Вече мислят как да подредят багажа в колата.

— Надявам се, че няма да ми се разсърдиш, братле, ама твоите скоч лепенки ще трябва скоро да сложат край на това, иначе ще стане лошо. Може да съм още с мляко по устата в тия среди, обаче веднъж почне ли се с такива слухове, те заживяват собствен живот. Стават реалност. Но пък тук на помощ идваш ти и твоята мощна машина за връзки с обществеността, предполагам, нещо като 7-а кавалерия на хълма^[1].

— По-скоро като последния отпор на Къстър — каза О’Нийл с известна горчивина.

— Какво става, Родж, чичо Теди ти взе всички оловни войничета или какво?

О’Нийл пресуши чашата си с юнашко движение на китката. Любопитството на Кендрик надделя над предпазливостта му и той поръча по още едно.

— Щом питаш, Стийв, между нас казано, като стари приятели, нашият древен и значително надценен председател е решил да се оттеглим зад барикадите. Точно когато трябва да влезем в бой.

— А, дали чувам виковете на един разочарован директор „Връзки с обществеността“, на когото са му казали да свие платната за известно време?

О’Нийл с раздразнение тресна чашата си на плота.

— Не бива да ти казвам това, предполагам, но така или иначе ще разбереш съвсем скоро. Знаеш програмата за разширение на болниците, която обещахме преди изборите, дето държавата дава толкова пари, колкото се съберат на местно ниво? Страхотна идея. И ние имахме прекрасна промоционална кампания, готова за лятото, докато вие се разхождате по хавлии някъде по бреговете на Куба или където там ходите.

— Но?

— Няма да стане. Всичко бях нагласил, Стийв, готово за старт. И докато си сложите кофичките и лопатките в багажа, като се прибирате през октомври, щях да съм спечелил сърцата и умовете на избирателите във всяко кътче на страната. Кампанията беше изцяло планирана. Реклама, десет милиона брошури директно в пощенските кутии на хората. „Връщаме здравето в болниците.“ Обаче… Дъртото копеле дръпна шалтера. Просто ей така.

— Защо? — попита Кендрик със загрижен тон. — Проблеми с парите след изборите?

— Ей това е най-тъпото, Стийв. Парите са в бюджета и брошурите вече са отпечатани, обаче не ни оставят да ги разпратим. Председателят се върна от Даунинг стрийт №10 тази сутрин и каза, че цялото нещо се отлага. Изпуснаха си нервите, това е. После има наглостта да ме пита дали скапаните брошурки ще са актуални и догодина. Пълна аматьорщина!

Отпи още една голяма глътка водка и заби поглед в дъното на чашата. О’Нийл се молеше да е спазил инструкциите на Ъркарт — да не показва твърде много нелоялност, просто малко професионално честолюбие и лека недискретност, провокирана от алкохола. Още се чудеше. Нямаше представа защо Ъркарт го накара да забърка напълно измислена история за някаква несъществуваща кампания, за която да пусне мухата в бара, но ако това се искаше, за да вкарат Уилямс в лайната, нямаше нищо против. Като разклати резена лимон в чашата си, видя как Кендрик го гледа дълго и замислено.

— Какво се случва, Родж?

— Де да знаех, мой човек. Пълна скапана мистерия. Тотална шибана бъркотия.

 

 

Четвъртък, 1 юли

Залата на Долната камара на общините е построена сравнително скоро, ремонтирана след войната, след като една от бомбите на „Луфтвафе“ пропуска доковете и вместо това небрежно удря директно майката на всички парламенти. Въпреки сравнителната си младост, залата излъчва атмосфера на вековна история. Ако седиш тихо в някой от ъглите в празната зала, на някоя от тесните зелени скамейки, съвремието отстъпва пред духовете на Чатам, Уолпоул, Фокс и Дизраели, които отново започват да се разхождат наоколо.

Мястото предлага по-скоро традиция, а не удобство. Има седящи места само за около четиристотин от всичките шестстотин и петдесет депутати, които няма как да слушат от вградените в гърбовете на седалките високоговорители, без да се отпуснат на една страна, като по този начин изглеждат все едно спят дълбоко. Което понякога си е точно така.

Дизайнът имитира стария параклис „Сейнт Стивън“, където ранните парламентаристи са седели като момчешки хор, на пейки, подредени в редици една срещу друга, но в съвременната подредба божественото беше малко. Членовете седят един срещу друг в конфронтация, като антагонисти. Разделят ги две червени линии на килима, на разстояние една от друга колкото дължините на два меча, но това е подвеждащо, защото най-пряката опасност никога не е по-далеч от един кинжал разстояние и идва от пейката зад теб.

Почти всички министър-председатели в крайна сметка биват посичани, накълцвани и изхвърляни окървавени от поста си. Повече от половината от членовете на парламентарната група на правителството обикновено са на мнение, че могат да се справят с тази работа много по-добре. Тези, който са загубили по-висш пост или никога не им е предлаган такъв, седят зад лидерите си и само изчисляват разстоянието до тила им. Напрежението е безмилостно. Всяка седмица министър-председателят е призоваван да отговаря на въпроси по време на парламентарния контрол. Традиция, която се спазва само поради факта че е напълно излишна. По принцип би следвало тази процедура да дава на депутатите възможност да поискат информация от лидера на правителството на Нейно Величество, но на практика това е упражнение по оцеляване, което има повече общо с римската арена на Нерон и Клавдий, отколкото с идеалите на парламентарната демокрация. С въпросите си членовете на опозицията обикновено дори не си правят труда да се преструват, че търсят информация: тяхната цел е само да критикуват, да нанесат вреда. Дали това жалко подобие на министър-председател би било така добро да иде на майната си? Общо взето, думи в този дух. От своя страна отговорите също рядко имат за цел да дадат информация, вместо това се използват, за да се отвърне на удара, да се причинят болка и унижение. А министър-председателите винаги имат последната дума. Това им дава преимущество в битката, като гладиатор, на когото се полага последният удар. Затова се очаква от министър-председателя да спечели. Горко на този, който не успее. Стресът и страхът не се крият много дълбоко под уверената усмивка. Макмилан така беше се разболял от стрес, Уилсън беше загубил съня си, а Тачър изпускаше нервите си. А Хенри Колингридж не беше дори близо до техните стандарти.

Денят след изпълнението на О’Нийл в бара за „външни лица“ не вървеше гладко за министър-председателя. Прессекретарят на Даунинг стрийт беше повален от шарка, която беше прихванал от децата си, затова обичайният прес брифинг не мина добре и още по-неприятно за нетърпеливия Колингридж — проведе се със закъснение. Забави се и с Кабинета, който се бе събрал, както винаги в десет сутринта, но срещата се проточи, защото финансовият министър се опитваше да обясни, без открито обвинение към Колингридж, че намаленото мнозинство на правителството се отразява зле на финансовите пазари, което прави невъзможно да се имплементира програмата за разширение на болниците през тази финансова година — нещо, което бяха обещавали така ентусиазирано по време на избирателната си кампания. Министър-председателят трябваше да държи под контрол дискусията, но тя продължи в празни приказки и накрая завърши с това, че всички се чувстваха неловко.

— Жалко, че г-н финансовият министър не ни предупреди малко по-отрано, вместо да ни остави да търчим и да даваме празни обещания — изкоментира министърът на образованието, като бълваше огън и жулел.

Финансовият министър промърмори, че не е виновен той, че резултатите от изборите са по-лоши дори от очакванията на циниците от Борсата — коментар, за който веднага съжали. Колингридж се опита да ги накара да работят заедно и нареди на министъра на здравеопазването да подготви подходящо обяснение за промяната в плановете. Реши се, разбира се, да обявят промяната след две седмици, малко преди парламентът да избяга в летен отпуск.

— Да се надяваме — каза седемдесетгодишният Лорд Канцлер — че дотогава умовете ще са заети с летни щуротии.

И така, срещата с Кабинета продължи двадесет и пет минути повече, което значеше, че брифингът на министър-председателя преди парламентарния контрол също закъсня, а и той вече беше в толкова лошо настроение, че почти не чу какво му говорят. Когато прекрачи прага на претъпканата зала малко преди уговорения час за въпроси, не беше нито толкова добре подкован, нито толкова във форма, колкото обикновено.

Това сякаш нямаше чак такова значение, докато Колингридж отиграваше въпросите на опозицията и приемаше хвалебствията на собствената си партия с адекватна лекота, макар и без вдъхновение. Работа като работа. Отговорен за спазване на процедурата, председателят на Камарата погледна часовника и реши, че в оставащата малко повече от минута има време за последен въпрос, преди да приключат. Следващият въпрос от дневния ред идваше от един от новите членове; подходящ момент, помисли си той, да даде думата на новото попълнение.

— Стивън Кендрик — призова той в залата.

— Номер шест, сър.

Кендрик се надигна от мястото си, за да посочи въпроса от дневния ред, който стоеше срещу неговото име.

— Искам да помоля министър-председателя да ни даде списък с официалните си занимания за деня.

Това беше кух въпрос, идентичен с въпроси едно, две и четири преди това.

Колингридж се надигна с досада и погледна червената папка на катедрата пред него. Зачете с монотонен глас. Всички вече бяха чули отговора.

— Припомням на уважаемия депутат отговорите, които дадох преди малко на въпроси едно, две и четири.

В предишните си отговори беше казал само, че ще прекара деня си в срещи с колеги министри и че ще бъде домакин на вечеря с белгийския министър-председател, който беше на посещение в страната; нищо интересно в заниманията на премиера, но това не беше целта на въпроса. Гладиаторските любезности бяха приключили и битката тепърва започваше. Кендрик се изправи на крака от скамейките на опозицията.

Стийв Кендрик беше хазартен тип, беше постигнал професионален успех в индустрия, която награждаваше крайната дързост и огромните топки. Никой не беше по-изненадан от него самия, освен може би бившата му съпруга, че беше рискувал служебната кредитна карта и спортната кола, за да се бори за скромно място в парламента. Не че очакваше или дори искаше да спечели — все пак всички очакваха от правителството доста голямо мнозинство, но кампанията щеше да популяризира името му и да му донесе социални и професионални ползи. Беше прекарал няколко седмици по кориците на платени търговски списания. „Мъжът със социално съзнание“ — това винаги звучеше добре в една толкова агресивна и комерсиална индустрия.

Новината, че има мнозинство от седемдесет и шест след три преброявания, беше неприятен шок. Това означаваше сериозно намален доход, както и че скърцащият му личен живот щеше да бъде поставен под пряко наблюдение, а и без това най-вероятно системата щеше да го изплюе на следващите избори. Така че за какво да внимава? Нямаше какво да губи, освен анонимността си.

Кендрик се беше будил често през нощта и на следващата сутрин пак не му излизаше от ума това, което му каза О’Нийл. Защо ще отменят промоционална кампания за политическа инициатива, която би им донесла гласове? Нямаше никакъв скапан смисъл, освен ако… Освен ако самата инициатива, а не кампанията, беше проблемът. Със сигурност трябва да е това. Нали? Какво друго може да е? Или просто е твърде нов, за да разбира какво се случва? Колкото повече се мъчеше да напасне пъзела, толкова повече той се разместваше. Дали да запита, или директно да обвини? Въпрос или присъда? Знаеше, че ако е разбрал погрешно, първото и запомнящо се впечатление, което щеше да остави за себе си, ще бъде — глупакът в залата.

Съмненията все още бръмчаха из главата му като стършели, когато се изправи на крака. Моментната му несигурност стана причина шумотевицата в залата да затихне и представителите да усетят неговата нерешителност. Замръзна ли новият ни колега? Кендрик пое дълбоко въздух и реши, че няма какво да се мъчи да се държи на положение. Хвърли се презглава.

— Ще обясни ли министър-председателят пред всички в залата защо е отменил обещаната програма за разширение на болниците?

Без критика. Без обяснения. Без злобна фраза или отнесен коментар извън темата, който да даде на министър-председателя време, за да избегне въпроса или да се скрие от него. Залата се изпълни с мърморене, докато новият депутат от задните скамейки заемаше отново мястото си. Програмата за болниците? Отменена? В мача настъпи интересен обрат и всички триста и няколко присъстващи се обърнаха като един към Колингридж. Той с мъка се изправи, като чувстваше в момента, че кръвоснабдяването на мозъка му не работеше. Знаеше, че в червената му папка от брифинга няма нищо, което да му подаде реплика, нямаше реквизит, нямаше сламка, за която да се хване. Информацията бе изтекла, беше открадната, той беше съсипан, беше прецакан. Усмихна се широко. Така се прави. Само тези, които седяха точно до него, можеха да видят бялото по кокалчетата на пръстите му, като се вкопчи в катедрата.

— Надявам се уважаемият джентълмен да не се оставя да го отнесе лятното настроение, поне преди да е дошъл август. Понеже той е от новите депутати, ще използвам възможността да му напомня, че за последните четири години под ръководството на това правителство имаше значително и реално увеличение на инвестициите в здравната система с около шест до осем процента.

Колингридж знаеше, че надменното му държание е неоправдано, но не можеше да намери правилните думи. Какво друго му оставаше?

— Здравната система беше най-облагодетелствана от успеха ни с намаляването на инфлацията и като направим сравнение…

Кацнал на по-горните зелени скамейки, Кендрик се взираше в него. Министър-председателят не го гледаше в очите, погледът му се рееше наоколо. Беше изгубен.

— Отговори на скапания въпрос — изръмжа Кендрик със северняшки акцент, който правеше този неделикатен коментар най-малкото очакван, ако не и приемлив.

Още няколко представители подеха като ехо същото.

— Ще отговоря на въпроса, както и когато преценя — отсече министър-председателят. — Това е жалка инсинуация от страна на опозицията. Какво се жалвате, като много добре знаете, че избирателите съвсем наскоро си направиха изводите и излязоха да подкрепят това правителство. Те ни подкрепят и аз повтарям, че ние сме решени да защитаваме интересите им и нуждите им в здравеопазването.

Неодобрителните викове, идващи от скамейките на опозицията, станаха по-силни и по-груби. Повечето от тях нямаше да бъдат записани в стенограмата от деня, редакторите на моменти имаха забележително избирателен слух, но виковете звучаха ясно в ушите на министър-председателя, всяка сричка от тях. От задните скамейки на неговата партия също се надигна смут, като хората, седящи там, се чудеха защо Колингридж просто не потвърди политиката с болниците и не му я навре отзад на Кендрик.

Колингридж продължи с мъка, като постоянно бе прекъсван.

— Нека Камарата знае, че… това не е обичайно за едно правителство… да се обсъждат детайлите на нови разходни планове предварително… Ще дадем изявление за намеренията си, когато му дойде времето.

— Направили сте го. Отменили сте скапаната програма, нали? — уважаемият и винаги неуважителен представител на ирландския Нюкасъл изригна от мястото си до пътеката.

Той извика толкова силно, че дори стенографът нямаше как да се направи, че не го е чул. Лицата по предните скамейки на опозицията се разтеглиха в широки усмивки, вече бяха готови да влязат в играта. Лидерът им, който седеше на не повече от два метра от Колингридж, се обърна към близкия си колега и прошепна, така че да се чуе, с уелски акцент:

— Мисля, че той ни занася. Опитва се да се измъкне!

Лидерът размаха листа с дневния ред, както направиха и всичките му колеги. Изглеждаха като платната на древни галеони, плаващи към битката.

Болката от хилядите сблъсъци в Камарата се надигна в Колингридж. Не беше подготвен за това. Не можеше да се накара да признае истината, не можеше да излъже Камарата, но не можа и да намери думите, които да са на този тесен ръб между честността и преднамерената заблуда. Докато наблюдаваше самодоволните лица наоколо и слушаше подигравките, идващи от тях, си спомни колко много лъжи бяха изрекли по негов адрес, каква жестокост бяха показали и колко сълзи бяха причинили на съпругата му. Като се взираше в разкривените лица само на метри пред него, търпението му се изпари. Трябваше да прекрати всичко това и вече не му пукаше как. Вдигна безпомощно ръце във въздуха.

— Не съм длъжен да търпя такива коментари от една глутница кучета — изръмжа той и седна. Като ранена мечка, която напуска цирковата арена.

Дори преди виковете на триумф и ярост да прозвучат от страната на опозицията, Кендрик стана на крака.

— Процедурен въпрос, г-н председател. Такива забележки от страна на премиера са абсолютен срам. Зададох съвсем ясен въпрос — защо се отмята от обещанията си преди изборите, а в отговор получавам обиди и шикалкавене. Макар че разбирам неохотата на министър-председателя да си признае, че е извършил гигантска и срамна измама спрямо електората, няма ли да направите нещо, за да защитите правата на представителите в Камарата и да получим конкретен отговор на един конкретен въпрос? Може да съм нов, но със сигурност има нещо в постановлението от 68-а, което да е приложимо в такива случаи.

Вълна на одобрение се надигна от скамейките на опозицията, докато председателят се мъчеше да надвика множеството.

— Уважаемият депутат може и да е нов, но явно вече е развил усет за парламентарните процедури, затова би следвало да е наясно, че не отговарям за съдържанието и тона на отговорите на министър-председателя, както и за въпросите, които му се задават. Следваща точка от дневния ред!

Докато председателят на Камарата се опитваше да придвижи нещата напред, Колингридж, почервенял, закрачи гневно към изхода на залата, като направи жест към Камшика да го последва. „Страхливец“ — предизвикателната подигравка, която не би трябвало да има място в един парламент, ехтеше в залата на изпроводяк. Скамейките на правителството тънеха в тишина и объркване.

— Откъде, за бога, знае? Как е разбрало копеленцето?

Вратата едва се бе затръшнала в офиса на министър-председателя, който се намираше малко зад залата на Камарата, когато тирадата започна. Обичайният уверен и вежлив фасон на първия министър на Нейно Величество беше захвърлен и отдолу се показа едно диво зверче от Уоруикшир.

— Няма да стане така, Франсис. Просто така не става, казвам ти. Вчера получаваме доклада на финансовия министър, обсъждаме го в комисия, днес за пръв път Кабинетът го разглежда в пълен състав и до следобед вече всяко сополиво лайно от опозицията знае за него. Не повече от двайсетина министри знаеха; само шепа държавни служители имаха достъп до тая информация. От кого е изтекла, Франсис? Кой ни издъни? Ти си Камшика. Искам да намериш копелето и искам да го провесим за топките от часовниковата кула!

Ъркарт с облекчение си пое дъх. Преди премиерът да избухне, не беше наясно дали пръстът няма да посочи него като виновен. Той се усмихна, но само вътрешно.

— Струва ми се невероятно, Хенри, че един от колегите ни в Кабинета би искал нарочно да изтече такава информация — той започна сякаш се подразбираше, че не е бил някой от държавните служители, като по този начин затягаше кръга на подозрението около всеки един от колегите си в Кабинета.

— Който и да е отговорен, той ме унизи. Искам го вън от играта, Франсис. Искам… и настоявам да намериш този червей. И после искам да стане храна за гаргите.

— Хенри, като приятел…?

— Разбира се, казвай!

— Страхувам се, че има твърде много препирни между колегите ни от изборите насам. Твърде много хора искат нечий чужд пост.

— Всички искат моя пост, това ми е ясно, но кой може същевременно да е такъв кретен, да е толкова пресметлив и да е готов на такава издънка, че нарочно да остави нещо такова да изтече?

— Не мога да кажа… — малка премерена пауза — със сигурност.

Колингридж усети интонацията.

— За бога, дай ми поне някое логично предположение?

— Едва ли ще е честно.

— Честно? Това, което се случи преди малко, честно ли беше? Да ми ползват задника за пощенска кутия?

— Но…

— Няма „но“, Франсис. Щом се случи веднъж, значи може да се случи пак и най-вероятно така и ще стане. Обвинявай, намеквай, каквото искаш, дявол да го вземе. Тук не се води протокол. Но искам имена!

Юмрукът на Колингридж се стовари върху бюрото толкова силно, че настолната лампа подскочи.

— Щом настояваш, ще си позволя да спекулирам. Но разбираш, че не знам нищо със сигурност… По пътя на дедукцията: като вземем предвид времевата рамка, изглежда по-вероятно да е изтекло от вчерашната среща на комисията в Кабинета, отколкото от днешната среща в пълен състав на Кабинета. Съгласен ли си?

Колингридж кимна.

— Освен теб и мен, кой е в тази комисия?

— Финансовият министър, секретарят по финансите… здравеопазването, образованието, търговията и индустрията.

Министър-председателят изреди членовете на Кабинета, които бяха присъствали. Ъркарт не каза нищо, карайки Колингридж да завърши разсъждението сам.

— Ами, двамата от финансите няма как да имат интерес да изтече информация за нещо, което самите те са оплескали. Но този на здравеопазването беше твърдо против, така че Пол Макензи има причина да го направи. Харолд Ърл от образованието винаги е бил голяма уста. А Майкъл Самюъл има навика да е в компанията на медиите по-често, отколкото ми харесва.

Подозренията и съмненията, които дебнат в най-мрачните предели на съзнанието на един министър-председател, излизаха на бял свят.

— Има и други възможности, Хенри, но не мисля, че са толкова вероятни — присъедини се Ъркарт. — Както знаеш, Майкъл е много близък с Теди Уилямс. Те обсъждат всичко заедно. Може да е изтекло и от щаба на партията. Не от Теди, разбира се, сигурен съм, че той не би… Но някой от служителите може да го е направил. Някои от тях така и не се научиха да пускат водата в тоалетната.

Колингридж остана мълчалив и угрижен известно време.

— Може ли да е бил Теди наистина? — втренчи се той замислено. — Никога не е бил най-големият ми фен, от различни поколения сме, но го довлякох от бунището и го направих един от нас. И така ли ми се отплаща?

— Това е само подозрение, Хенри…

Министър-председателят се отпусна в стола си, изтощен, без сили да се бори повече с тази мисъл.

— Може би напоследък разчитам твърде много на Теди. Мислех, че той няма сметки за разчистване, че вече няма амбиции, не и в Камарата на лордовете. Един от старата гвардия. Лоялен. Сбърках ли, Франсис?

— Не знам. Ти поиска да спекулирам.

— Разбери какво е станало, Франсис. Направи каквото трябва. Искам го, който и да е. Искам да му закачим топките на ушите и цял Уестминстър да го чуе как пищи.

Ъркарт кимна, сведе глава, както приляга на един слуга, но всъщност не искаше министър-председателят да види задоволството, което танцуваше в погледа му. Колингридж беше дал старт на ловния сезон. Ъркарт беше отново в хълмистите поля на Шотландия, здраво стъпил сред храсталака, чакащ дивеча да изскочи.