Ромен Гари
Обещанието на зората (33)

Глава XXXIII

Бусбирът в Мекнес, същински укрепен със зидове град, наброяваше по онова време не знам колко хиляди проститутки, разпределени в стотици „домове“. Въоръжени стражи пазеха на вратите, а полицейски патрули обхождаха уличките на „града“, но бяха твърде заети да разтървават сбили се войници от различни части, за да се занимават с „единиците“ като мен.

Непосредствено след примирието бусбирът буквално вреше от бурна и не особено разнообразна дейност. Физическите нужди на войниците, внушителни и в обикновени времена, по време на война нарастват, а разгромът ги довежда до особено трескави изстъпления. Уличките между домовете бяха задръстени от войска — два дни в седмицата бяха запазени за цивилното население, но имах късмета да попадна в подходящ ден — и белите кепета на Чуждестранния легион, бежовите шалове на алжирските разузнавачи, червените наметала на спахиите, помпоните на моряците, яркочервените шапки на сенегалците, шалварите на камиларите, крилцата на летците, бежовите чалми на анамитите, жълти, черни и бели лица, цялата империя бе там, сред оглушителната дандания, която заведенията за музика изливаха през прозорците и от която съм запомнил най-ясно гласа на Рина Кети, която ни уверяваше, че „ще чаааакам, ще чакам вечно, обич моя, ще чакам нощ и ден“, докато потиснатата от своите победи и битки армия облекчаваше вече ненужната си мъжка сила върху телата на момичетата берберки, негърки, еврейки, арменки, гъркини, полякини, бели, черни и жълти момичета, чието гърчене беше принудило всички „мадам“ да забранят леглата и да проснат дюшеците направо на земята, за да ограничат щетите и разходите от пораженията. От профилактичните центрове, отбелязани с червени кръстове, се носеше дъх на перманганат, на черен сапун и на една особено противна помада на основата на каломел, с щедри дози, от които фелдшерите сенегалци в бели престилки се бореха срещу сифилиса и гонореята, които без тази санитарна линия Мажино щяха да натръшкат една, по този начин, двукратно победена армия. Непрестанно избухваха спречквания между различните видове войски и особено между легионери, спахии и съгледвачи по въпроса, кой да е пръв, но общо взето всеки минаваше след кого ли не за сума, която се движеше между сто су плюс десет за кърпата и от дванайсет до двайсет франка в луксозните заведения, където момичетата бяха облечени, вместо да чакат голи на стълбите. Понякога някое полуистеризирало от умората или хашиша момиче хукваше по уличката с писъци и там се отдаваше на ексхибиционизъм, който патрулите на военната полиция прекратяваха от грижа за благоприличието. Именно в това живописно и доста подходящо място потърсих убежище в заведението на майка Зубида, като прецених с много здрав разум, че този апокалипсис ми предлага много повече сигурност срещу преследването от военната полиция от което и да било друго убежище, откак църквите бяха изгубили тази, някога отредена за тях, роля. И там рих с копито в продължение на един ден и две нощи при особено трудни обстоятелства.

Всъщност се намирах във възможно най-отвратителната ситуация за човек, движен от възвишени чувства и героични пориви, и то под унилия поглед на една майка, чиито чувства и пориви бяха още по-възвишени. Обикновено бусбирът затваряше врати в два през нощта, решетките на домовете се заключваха с катинари, а девойките бяха отпращани да си почиват, като изключение военният правилник проявяваше толерантност, но не даваше изрично позволение на неколцина нелегални „пренощуващи“, при условие че притежават валидни отпуски за през нощта, и по уговорка с всички „мадам“, полицията склоняваше да си затваря очите срещу справедливо възнаграждение. Това ми бе обяснено от майка Зубида към дванайсет и половина през нощта, час преди затварянето на заведението. Не е трудно да си представите дилемата, пред която стоях. Досега стриктно се бях въздържал „да консумирам“. Държах да пристигна в Англия в добро състояние и не бях склонен да рискувам здравето си в тази помийна яма. Седем години от живота си бях войник, много съм видял и много неща съм правил, а припрените и авантюристично настроени мъже, каквито бяхме и чийто живот можеше да бъде отнет всеки миг, както и се случваше в девет от десет случая, не търсеха компанията на девойки от добри семейства единствено за да забравят какво ги чака. Но ако оставим настрана всички други съображения, най-малкото от които съвсем не беше непривлекателността, според моя вкус, на предприемчивите „пансионерки“, най-елементарната предпазливост ме съветваше да не се впускам в тези тъй начесто посещавани води. Наистина не държах да се явя пред водача на борещата се Франция в състояние, което имаше силна вероятност да го накара да повдигне вежди. А на всеки отказ „да консумирам“ имаше само една алтернатива: вратата и проверка на документите от военните патрули, които охраняваха почти опустелите по това време улички. В моя случай това означаваше единствено арест и военен съд. Тъй че се налагаше не само да „консумирам“, но и да стана „пренощуващ“, за да се вместя в уговорката на майка Зубида с полицията. И не само това, защото ако исках да остана скрит в заведението, докато се успокоят вълничките, които оставих след себе си при стремителното си бягство с револвер в ръка, се налагаше да покажа образцов устрем и хъс, за да не събудя съмнения и да оправдая присъствието си на това място в продължение на две нощи и един ден. А не е лесно човек да се чувства по-малко вдъхновен от мен при онези обстоятелства. Умът ми наистина беше другаде. Страхът, нервността, отчаянието, възторженото ми нетърпение да се издигна до висотата на трагедията, която Франция преживяваше, хилядите тревожни въпроси, които си задавах, всичко това ме правеше изключително неподходящ за ролята на веселяк. Най-малкото, което мога да кажа, е, че не влагах сърце. Лесно е да се отгатне колко унило се споглеждахме двамата с майка ми. Примирено махнах с ръка, за да й покажа, че нямам избор и че за пореден път, по най-неочакван начин — но да става каквото ще — съм готов да сторя всичко каквото зависи от мен. След това хванах здраво куража си в ръце и се бухнах надолу с главата в бушуващите води. Боговете от детството ми сигурно умираха от смях, докато ме гледаха. Виждах как тези познавачи, с камшик на звероукротители в ръце и проблясващи на мътната светлина на ниското им небе плетени ризници и островърхи шлемове мижат, налегнати от кикот, държат се за изпъчените кореми и от време на време сочат с пръст чирака идеалист, тръгнал да покорява неопетнени върхове, и който в момента упражняваше своето притежание над света и обгръщаше с ръце нещо без никаква, дори и най-далечна връзка с благородните трофеи, към които се бе устремил. Никога волята ми да сдържа обещанието си и да се прибера у дома с увенчано с лаври чело не е получавала толкова присмехулен отговор, колкото през безкрайните часове, изгубени в онова блато.

Изминали са двайсет години и изоставеният от своята младост мъж, какъвто съм сега, си спомня вече съвсем не толкова тежко и с много повече ирония за онзи, който тогава съм бил насериозно и толкова убедено. Казали сме си толкова много неща, а ми се струва, че едва се познаваме. Аз ли съм наистина онова тръпнещо и наежено момче, тъй наивно предано на една детска приказка и цялото устремено към приказна власт над съдбата си? Майка ми ми бе разказала твърде много красиви истории и твърде талантливо в онези часове на шепот по зазоряване, когато всяка клетка на едно дете се пропива завинаги със знака, с който са го белязали, твърде много обещания си бяхме дали взаимно и сега усещах своя дълг. С подобен стремеж за издигане в сърцето всичко се превръщаше в бездна и провал. Днес, когато провалът е факт, знам, че талантът на майка ми дълго ме е подтиквал да разглеждам живота като материал за художествено произведение и че съм се пребивал от желание да го подредя около едно любимо същество според някакво златно правило. Вкусът към шедьовър, към съвършенство, към красота ме подтикваше да се хвърля с нетърпеливи ръце срещу безформената глина, която никаква човешка воля не може да моделира, и която напротив, притежава вероломната сила да ви омеси както й хрумне, без да се усетите, и при всеки опит, който правите, за да й оставите своя белег, тя пък ви налага трагична, гротескна, жалка или нелепа форма, докато се озовете, например, легнал по гръб с разперени ръце на брега на Океана в самота, разкъсвана понякога от лая на тюлените и крясъка на чайките, сред хиляди неподвижни морски птици, отразяващи се в огледалото на мокрия пясък. Вместо да жонглирам според своите способности с пет, шест, седем топки като всички изтънчени хора на изкуството, аз се пребивах от желание да изживея онова, което в най-добрия случай може да бъде само възпято. Моят бяг беше безцелно преследване на нещо, жаждата за което изкуството разпалваше, но животът не можеше да утоли. От доста време вече не се заблуждавам относно вдъхновението си и все още мечтая да превърна света в щастлива градина, но днес знам, че това е не толкова от обич към хората, колкото към градините. А и, разбира се, вкусът към живото и преживяно изкуство все още стои по устните ми, но най-вече като усмивка: това вероятно ще бъде последната ми литературна творба, ако по това време ще ми е останал още някакъв талант.

Понякога запалвах пура, вглеждах се неразбиращо в тавана и се чудех как съм се докарал дотук, вместо със самолета си да описвам героични арабески сред небесната шир на славата. В арабеските, които бях принуден да описвам тук, нямаше нищо героично, а видът слава, който си бях спечелил в заведението в края на моя маратон, не е от онези, заради които след смъртта си човек ще почива в Пантеона. Да, сигурно боговете ликуваха. Сигурно е било много изгодно за тяхната морализаторска и поучителна страна. Стъпили с един крак върху гърба ми, те сигурно с огромно задоволство са се свеждали над тази човешка длан, протегната към високия пламък, който се опитваше да изтръгне от тях, и която те бяха принудили да сграбчи единствено най-смирената от земните буци кал. Понякога до ушите ми стигаше вулгарен смях и не знам дали това беше техният пуснат на свобода кикот, или този на войниците в общата стая. Беше ми все едно. Все още не бях победен.