Ромен Гари
Обещанието на зората (3)

Глава III

По онова време майка ми правеше шапки уникати за клиентела, която първоначално набираше чрез писма; всяка брошура беше написана на ръка и гласеше: „За да запълва свободното си време, бившата ръководителка на голяма парижка модна къща приема да моделира шапки у дома си за малобройна и отбрана клиентела“. Опита да се захване със същото и няколко години по-късно, малко след пристигането ни в Ница през 1928-а, в двустайния ни апартамент на авеню „Шекспир“, и понеже нещата съвсем не бързаха да потръгнат — всъщност, никога не потръгнаха — майка ми правеше разкрасителни процедури в задната стаичка на един дамски фризьор, а следобед същите процедури за луксозни кучета в един кучкарник на авеню „Виктоар“. По-късно дойде редът на витрините в хотелите, на предлаганите от врата на врата по богатските къщи накити на комисиона, на съдружието в сергия за зеленчуци на пазар „Бюфа“, на продажби на недвижими имоти, на хотелиерството, с една дума, никога от нищо не съм бил лишен, на обяд пържолата винаги беше налице, и никой в Ница никога не ме е видял зле облечен или обут. Ужасно се сърдех на себе си, задето така бях подвел майка ми с пълната липса на музикален гений, и до ден-днешен не мога да чуя името на Менухин или Хайфец, без в сърцето ми да притрепне угризение. Преди трийсетина години, когато бях генерален консул на Франция в Лос Анджелис, съдбата реши, че точно аз трябва да наградя с големия кръст на Чуждестранния легион Яша Хайфец, който живееше в моя район. След като забодох кръста на гърдите на цигуларя и произнесох определените думи: „Господин Яша Хайфец, от името на Президента на Републиката и по силата на поверените ни правомощия ние ви връчваме Големия кръст на Почетния легион“, внезапно чух как се изсмивам високо и ясно, с вдигнати към небето очи:

— Ами не се получи, какво да се прави!

Маестрото изглеждаше леко учуден:

— Какво казвате, господин генерален консул?

Припряно го разцелувах по двете бузи според обичая и като завършек на церемонията.

Знаех, че майка ми е ужасно разочарована от липсата на музикален гений у мен, защото никога повече не намекна за това, а при нея, на която, нека го кажем, често не й достигаше такт, подобна сдържаност бе знак за дълбока тайна мъка. Собствените й артистични амбиции никога не се бяха сбъднали и тя разчиташе на мен, за да ги осъществя. Аз пък бях решен да сторя всичко по силите си, за да се превърне тя, чрез моето посредничество, в известна и възхвалявана артистка, и след като дълго се двоумих между живописта, сцената, пеенето и танца, един ден се насочих към литературата, която ми се струваше последен пристан на тази земя за всички, които не знаят къде да се дянат.

И тъй, епизодът с цигулката никога повече не бе зачекван между нас и потърсихме нов път, който да ни отведе към славата.

Три пъти седмично си вземах копринените пантофки и се оставях мама да ме заведе за ръка до студиото на Саша Жиглов, където в продължение на два часа усърдно вдигах крак на балетната станка, а майка ми, седнала в някое ъгълче, понякога долепяше ръце и възкликваше с щастлива усмивка:

— Нижински! Нижински! Ще бъдеш Нижински! Знам какво говоря!

След това идваше с мен в съблекалнята, където ме пазеше зорко, докато се събличам, защото, както ми бе обяснила, Саша Жиглов „бил с лоши нрави“, обвинение, което се оказа напълно основателно, когато Саша Жиглов влезе на пръсти в съблекалнята и, както помислих в съвършената си невинност, се опита да ме ухапе, което ме накара да надам ужасен вик. Още виждам как горкичкият Жиглов препуска през залата с моята разбесняла се майка с бастун в ръка по петите — и това беше краят на кариерата ми на велик танцьор. По онова време във Вилно имаше още две балетни школи, но след тази поучителна случка, майка ми не пое повече рискове. Мисълта, че синът й може да е нещо различно от мъж, ценител на жените, беше непоносима за нея. Сигурно съм бил на не повече от осем години, когато започна да ми разказва за бъдещите ми „успехи“, да ми описва въздишките и погледите, любовните бележки и клетвите; бързешком стиснатата ръка на балкона, под лунна светлина, бялата ми униформа на офицер от гвардията и валса в далечината; шепотът и молбите; седеше свела очи, с малко гузна и странно млада усмивка, притискаше ме до себе си и отдаваше на мен цялата почит и всички ласкателства, на които някога й е давала право голямата й красота и вкусът към които или спомените от които не я бяха напуснали съвсем; опирах се небрежно на нея и я слушах с най-нехаен вид, но с върховен интерес, докато отнесено ближех конфитюра от филията си — бях твърде млад, за да осъзная, че по този начин се опитва да изгони демоните на собствената си женска самота и на собствената си нужда от нежност и прояви на внимание.

След така елиминираните балет и музика и при пълната ми негодност по математика, която не ми позволяваше да стана „вторият Айнщайн“, този път аз сам реших да открия в себе си скрит талант, който да позволи на артистичните въжделения на майка ми да се сбъднат.

От няколко месеца бях придобил навика да се забавлявам с кутията с бои, която бе част от ученическото ми снаряжение.

Прекарвах дълги часове с четка в ръка и се опивах от червено, жълто, зелено и синьо. Един ден — тогава бях на десет — учителят ми по рисуване дойде при майка ми и й изложи своето мнение: „Синът ви, госпожо, има талант за живопис, който не бива да подминавате.“

Това разкритие подейства на майка ми по най-неочакван начин. Май горкичката беше твърде обсебена от легендите и буржоазните предразсъдъци, разпространени в началото на века, както и да е, но по една или друга причина в ума й живопис и провален живот вървяха ръка за ръка. Вероятно от трагичните кариери на Ван Гог и Гоген е познавала точно толкова, колкото да се ужаси. Спомням си изражението на уплаха на лицето, с което тя влезе в стаята ми, седна срещу мен, сякаш съвсем останала без сили, и ме загледа с безпокойство и няма молба. Сигурно в ума й са минавали всички образи от „Бохеми“ и разни отгласи за монмартърските художници, обречени на впиянчване, мизерия и туберкулоза. В крайна сметка събра всичко това във впечатляваща и, Бога ми, като се замисли човек, не толкова погрешна формулировка:

— Сигурно притежаваш гений, и в такъв случай ще те оставят да пукнеш от глад.

Не знам точно кои „те“ имаше предвид. Вероятно и тя сама не го е знаела. Но от този ден нататък практически ми бе забранено да докосвам кутията с боите. Неспособна да си представи, че съм надарен с дребен детски талант, какъвто най-вероятно беше случаят, въображението й на мига стигна до крайност, и тъй като отказваше да ме види другояче, освен като герой, сега ме виждаше като прокълнат герой. Кутията с водни бои доби навика да става неоткриваема и когато успявах да я докопам и започнех да рисувам, майка ми излизаше от стаята и веднага се връщаше, въртеше се около мен като разтревожено животно и гледаше четката ми с болезнено униние, до момента, в който, напълно отвратен, оставих на мира боите веднъж завинаги.

Дълго й се сърдих и дори днес се случва внезапно да ме обхване усещане за пропуснато призвание.

И тъй, гложден от смътна и неясна, но повелителна необходимост, започнах да пиша още на дванайсет, като бомбардирах литературните списания със стихове, разкази и пиеси в пет действия и в александрини.

Относно литературата майка ми нямаше нито един от онези предразсъдъци почти на ръба на суеверието, които й вдъхваше живописта, напротив, гледаше на нея с добро око, като на височайша дама, приета в най-добрите домове. Гьоте бе отрупан с почести, Толстой беше граф, Виктор Юго — Президент на Републиката — не знам откъде й беше влязло в главата, но държеше на това — а след това лицето й внезапно помрачняваше:

— Но ще трябва да внимаваш със здравето, заради венерическите болести. Ги дьо Мопасан е починал луд, а Хайне парализиран…

Изглеждаше разтревожена и известно време пуши мълчаливо, седнала на насипа. Литературата очевидно криеше опасности.

— Всичко започва с една пъпка — рече ми тя.

— Знам.

— Обещай ми да внимаваш.

— Обещавам ти.

Любовният ми живот по онова време не беше надхвърлил замаяните погледи, които хвърлях под фустите на Мариет, нашата слугиня, когато се покатереше на малката стълбичка.

— По-добре да се ожениш много млад за някоя добра и кротка девойка — рече майка ми с очевидно отвращение.

Но знаехме добре, и тя, и аз, че не това се очаква от мен. Най-красивите жени на света, великите балерини, примадони, разните му там Рашел, Дузе и Гарбо — ето за какво бях предопределен в нейните мисли. Аз бях съгласен. Ако само проклетата стълбичка беше малко по-височка или още по-добре, ако Мариет пожелаеше да прояви разбиране колко важно е за мен да започна кариерата си незабавно… Бях на тринайсет и половина и имах да върша сума ти неща.

Ето така, след като музиката, танцът и живописта бяха последователно отхвърлени, се примирихме с литературата, въпреки венерическата заплаха. Сега, за да сложим начало на осъществяването на мечтите ни, ни оставаше само да открием псевдоним, достоен за шедьоврите, които светът очакваше от нас. По цели дни стоях в стаята си и изпъстрях тетрадки с невъобразими имена. Понякога майка ми провираше вътре глава, за да се осведоми за състоянието на моето вдъхновение. Мисълта, че тези часове напрегната работа биха могли да бъдат по-ползотворни в създаването на споменатите шедьоври, така и не ни хрумна.

— Е?

Вземах листа хартия и й показвах резултата от литературния си труд за деня. Усилията ми никога не ми носеха удовлетворение. Никое име, колкото и красиво и звънко да беше, не ми изглеждаше на висотата на онова, което бих искал да извърша за нея.

— Александр Натал. Арман де ла Торе. Терал. Васко дьо Ла Ферне…

И така по няколко страници. След всяка броеница имена се споглеждахме и поклащахме глава и двамата. Не беше това — не, не, не беше това. Дълбоко в себе си и единият, и другият знаехме имената, които ни бяха нужни — за жалост, те вече бяха заети. „Гьоте“ вече беше заето, „Шекспир“ също, „Виктор Юго“ — и то. А точно това бих искал да бъда заради нея, това бих искал да й поднеса. Понякога, когато, седнал зад масата в късите си панталони, вдигнех очи към нея, ми се струваше, че светът не е достатъчно голям, за да побере обичта ми.

— Трябва да е нещо като Габриеле Д’Анунцио — каза майка ми. — Накарал е Дузе да страда ужасно.

Беше изречено с отсенка на уважение и възторг. На майка ми й се струваше напълно естествено великите мъже да карат жените да страдат и силно се надяваше, че в това отношение и аз ще дам най-доброто от себе си. Неимоверно държеше на успехите ми с жените. В тях явно виждаше един от основните видове успех на тази земя. За нея това вървеше ръка за ръка с официалните почести, ордените, парадните униформи, шампанското и приемите в посолството, и когато ми говореше за Вронски и Анна Каренина, ме гледаше с гордост, галеше косите ми и въздишаше шумно с усмивка на наивно предвкусване. Може би в подсъзнанието на тази жена, която е била толкова красива, но толкова отдавна живееше без мъж, съществуваше потребност от физически и сантиментален реванш, който се надяваше синът й да получи вместо нея. Във всеки случай, след като беше прекарала деня да обикаля от къща на къща с куфарчето в ръка — ходеше при богатите англичани в техните богаташки домове и се представяше за обедняла дама от руската аристокрация, принудена да продава последните си „семейни накити“ — накитите й бяха предоставяни от търговците и за нея оставаше комисиона от десет процента — след унизителен и изморителен ден, още повече че рядко й се случваше да сключи повече от една сделка месечно, тя едвам сваляше шапката и сивото си палто и запалваше цигара, и веднага сядаше с щастлива усмивка срещу момчето с късите панталони, което, смазано от ужас, че не може нищо да стори за нея, по цели дни си блъскаше главата да открие достатъчно красиво, достатъчно гръмко, достатъчно многообещаващо име, с което да успее да изрази всичко, което се случва в сърцето му, за да проехти то високо и звънко в ушите на майка му като убедително ехо от бъдещата слава, която се бе зарекло да положи в нозете й:

— Ролан дьо Шантеклер, Ромен дьо Мизор…

— Може би е по-добре да приемеш име без благородническа частица, в случай на нова революция — казваше майка ми.

Отронвах един по един броеницата звучни и високопарни псевдоними, призвани да изразят всичко, което чувствах и всичко, което исках да й дам. Тя слушаше с малко тревожно внимание и усещах, че никое от тези имена не й беше достатъчно, че нито едно от тях не беше достатъчно добро за мен. А може би просто се опитваше да ми даде смелост и вяра в собствената ми съдба. Сигурно знаеше колко страдам, че съм още дете, че нищо не мога да сторя за нея, и вероятно бе зървала тревожния ми поглед, когато всяка сутрин я гледах от балкона как се отдалечава по авеню „Шекспир“ с бастуна, цигарата и куфарчето, пълно със „семейни накити“, и когато и двамата се чудехме дали брошката, часовникът или златната табакера този път ще си намерят купувач.

— Ролан Кампеадор, Ален Бризар, Юбер дьо Лонпре, Ромен Кортес.

Ясно виждах в очите й, че все още не е това, и стигнах дотам да се запитам сериозно дали някога ще успея да й донеса удовлетворение. Много по-късно, когато за пръв път чух по радиото името на генерал Де Гол по време на прословутата му реч, първата ми реакция бе на гняв, задето не се бях сетил да измисля това красиво име петнайсет години по-рано, това вероятно щеше да се хареса на майка ми, особено ако го бях изписал с едно „л“. Животът е застлан с изпуснати възможности.