Ромен Гари
Обещанието на зората (29)

Глава XXIX

След като по този начин парирах най-неотложното, сиреч, след като спасих в очите на майка ми образа на Франция от гибелно сгромолясване и й обясних собствения си провал с деликатността на светски мъж, се изправих срещу следващото изпитание, за което се оказах къде-къде по-добре подготвен.

Четири месеца преди това, когато постъпих във войската в Салон-дьо-Прованс, влязох там с чин кандидат-офицер, което ме поставяше в привилегирована категория: подофицерите нямаха власт над мен, а войниците ме гледаха с известно уважение. А сега се връщах сред тях като обикновен ефрейтор.

Можете да си представите каква бе съдбата ми и колко подбив, сарказъм, непоряди, присмех и тънка ирония се налагаше да преглъщам. Подофицерите в моята рота не ме наричаха по друг начин, освен „лейтенант ташак“ или още по-изящното „лейтенант дрисльо лайнян“. Беше време, когато войската бавно се разлагаше в комфорта и насладите на мръсотията, мръсотия, която се промъкна чак в душите на някои бъдещи пораженци от 1940-а. Основната ми задача в седмиците след завръщането ми в Салон беше да бъда постоянният дежурен по инспекция в тоалетните, но признавам, че тоалетните ме разсейваха приятно от гледката на лицата на някои старшини и сержанти около мен. В сравнение с онова, което бях изживял, когато се върнах при майка ми без нашивка на младши лейтенант, всевъзможните му там подигравки и обиди, на които ме подлагаха, бяха нещо съвсем дребно, и по-скоро ме развличаха. И беше достатъчно да изляза от лагера, за да попадна в провансалското поле, онова малко траурно в красотата си провансалско поле, в което разпръснатите сред кипарисите камъни сякаш напомнят за паднала от небето загадъчна развалина.

Не бях нещастен.

Създадох си приятелски връзки сред цивилното население.

Ходех в Бо и наместен върху голямата скала, с часове гледах морето на маслините. Стрелях с пистолет и направих петдесетина летателни часа над масива Алпий, благодарение на приятелството на двама другари, сержант Крист и сержант Блез. В крайна сметка някой някъде се усети, че имам удостоверение за летателен състав, и бях назначен за инструктор по въздушна стрелба. Войната ме свари така, с готови картечници, насочени към небето. Мисълта, че Франция може да изгуби тази война, никога не ми бе минавала през ум. Животът на майка ми не можеше да приключи с такъв погром. Това логично основание ми носеше много по-голямо упование, отколкото всички линии Мажино и всички гръмки речи на любимите ни военачалници. Моят личен любим военачалник не можеше да изгуби войната и бях сигурен, че съдбата е запазила за него победата като нещо подразбиращо се след толкова борби, толкова саможертви и толкова героизъм.

Майка ми дойде да се сбогува с мен в Салон-дьо-Прованс в старото такси „Рено“, което вече споменах. Дойде с ръце, пълни с провизии: шунки, консерви, буркани с конфитюри, цигари, всичко, за което един войник може да мечтае в тежки времена.

Оказа се обаче, че пакетите не са за мен. По лицето на майка ми се четеше силно лукавство, докато ми подаваше пакетите и ми обясняваше поверително:

— За твоите офицери.

Стъписах се. Светкавично ми се привидяха физиономиите, които щяха да направят капитан Лонжвиал, капитан Мулиня и капитан Турбен като видят някакъв ефрейтор да влиза в канцеларията и от името на майка си да слага в дар пред тях наденици, шунка, коняк и сладкиши, чиято цел е да му спечелят тяхното благоволение. Не знам дали си въобразяваше, че такъв бакшиш е задължителен във френската армия, както вероятно е било в провинциалните гарнизони в Русия век по-рано, но се постарах да не се впускам в обяснения и да не протестирам. Беше напълно способна да грабне „подаръците“ и сама да ги занесе на определените хора, придружени с една от онези патриотични тиради, които биха накарали и самия Дерулед да се изчерви.

С голяма мъка успях да измъкна майка ми, излиянията и пакетите й от любопитството на киснещите по масите пред кафенето войници и я завлякох към пистата, между самолетите. Тя тръгна по тревата, облягайки се на бастуна си, и най-сериозно мина на инспекция край въздушното ни снаряжение. Три години по-късно се наложи да асистирам на друга грандама, докато правеше преглед на нашите екипажи на пистата в Кент. Беше кралица Елизабет Английска и трябва да кажа, че Нейно Величество съвсем не притежаваше този собственически вид, с който майка ми мина пред нашите „Моран–315“ на пистата в Салон.

След като по този начин инспектира състоянието на летателните ни апарати, майка ми се почувства леко изморена и седнахме в тревата до пистата. Запали цигара и лицето й придоби замислен вид. Усилено мислеше за нещо със смръщени вежди. Чаках. Тя ми довери тайната си мисъл най-откровено.

— Трябва да се нападне незабавно — рече тя.

Сигурно съм изглеждал леко изненадан, защото тя уточни:

— Трябва да тръгнете право към Берлин.

Каза на руски: надо идти на Берлин с дълбоко убеждение и въодушевена непоколебимост.

Оттогава винаги съм съжалявал, че при липсата на генерал Де Гол командването на френската армия не бе поверено на майка ми. Мисля, че генералният щаб на битката при Седан щеше да намери сродна душа. Тя притежаваше в най-висша степен чувство за офанзива и много рядко срещаната дарба да внуши своята енергия и инициативност дори на хора, напълно лишени от тях. Благоволете да ми повярвате, майка ми не беше жена, която ще си стои кротко зад линията Мажино с напълно открит за атаки ляв фланг.

Обещах й да направя всичко, което мога. Изглеждаше доволна и мечтателното изражение се върна на лицето й.

— Всички тези самолети са открити — отбеляза тя. — А гърлото винаги е било слабото ти място.

Не се сдържах и отбелязах, че ако всичко, което рискувам да хвана с „Луфтвафе“, е ангина, значи съм голям късметлия. Тя се поусмихна закрилнически и ме загледа иронично.

— Нищо няма да ти се случи — рече тя спокойно.

Лицето й имаше изражение на съвършено доверие, на увереност. Човек би рекъл, че тя знаеше, че е сключила сделка със съдбата и че в замяна на нейния провален живот някой й е осигурил известни гаранции и й е дал известни обещания. Самият аз бях убеден, но тъй като с премахването на риска това тайно познание ми отнемаше всяка възможност да препускам геройски в сърцето на опасността и в известен смисъл заедно с опасността обезсилваше и мен, се почувствах възмутен и раздразнен.

— В тази война ще оцелее по един на всеки десет пилоти — рекох.

За миг тя ме погледа с уплах и неразбиране, а след това устните й затрепериха, и тя се разплака. Стиснах ръката й. Рядко правех този жест с нея: можех да го правя само с жените.

— Нищо няма да ти се случи — рече тя, този път с умолителен тон.

— Нищо няма да ми се случи, мамо. Обещавам.

Тя се поколеба. В нея се водеше вътрешна борба, която се изписа по лицето й. Накрая направи отстъпка.

— Може би ще бъдеш ранен в крака — каза тя.

Опитваше се да се измъкне. А под траурното небе на кипарисите и на белите камъни беше трудно човек да не почувства присъствието на най-старата орис, онази, която не взема участие в неговата трагедия. Но докато гледах разтревоженото й лице и слушах как горката жена се опитва да се спазари с боговете, ми беше още по-трудно да си представя, че те са по-неподатливи на жалостивост от шофьора Риналди, или по-дръпнати от продавачите на чесън и писаладиер^[1] от пазара „Бюфа“, и че не са поне малко и те средиземноморци. Сигурно някъде около нас една почтена ръка държеше везните и крайната мяра не можеше да е друга, освен справедлива и не можеше боговете да разиграват майчините сърца с подправени зарове.

Цялата провансалска земя запя около мен с цикаден глас и заявих, вече без сянка от съмнение:

— Не се тревожи, мамо. Разбрахме се. Нищо няма да ми се случи.

Лошият късмет пожела, когато почти бяхме стигнали до таксито, да се разминем с началника на пилотната дивизия — капитан Мулиня. Поздравих го и обясних на майка ми, че той командва моята част. Колко непредпазлив съм бил! Майка ми за секунда отвори вратата, сграбчи една шунка, една бутилка и две щафети салам и преди да смогна да мръдна, вече го беше настигнала и му поднасяше в дар тези достопочтени провизии, заедно с няколко подходящи думи. Помислих, че ще умра от срам. Няма нужда да казвам, че по онова време още си правех твърде много илюзии, защото ако човек можеше да умира от срам, човечеството отдавна вече да го няма. Капитанът ми хвърли учуден поглед, а аз му отговорих с толкова красноречива гримаса, че офицерът, като истински възпитаник на „Сен Сир“, не се поколеба. Благодари на майка ми, и тъй като тя ми хвърли убийствен поглед и тръгна към таксито, й помогна да се качи и я поздрави. Майка ми благодари тежко с царствено движение на главата, настани се победоносно върху възглавничките и бях сигурен, че подсмърча шумно и със задоволство, след като за пореден път бе показала умението си да се оправя в живота, което аз, нейният син, понякога имах претенцията да поставям под съмнение. Таксито потегли и лицето й се промени, сякаш внезапно претърпя някакъв катаклизъм, долепено до стъклото, то се извърна тревожно към мен, тя опита да извика нещо, което не успях да различа, и в крайна сметка, като не знаеше как да ме накара да разбера отдалеч какво иска да ми каже, направи към мен кръстен знак.

Тук трябва да спомена един важен епизод от моя живот, който пропуснах нарочно, като се опитах да хитрувам със себе си. От доста време вече се опитвам да го прескоча и да не го засягам, защото от него все още много боли — минали са само двайсет години. Няколко месеца преди войната се влюбих в млада унгарка, която живееше в Хотел — пансион „Мермон“. Щяхме да се женим. Илона беше с черни коси и големи сиви очи, за да кажа нещо по въпроса. Замина при семейството си в Будапеща, войната ни раздели, това беше поредният погром и толкоз. Знам, че потъпквам всички правила на жанра, като не отделям на този епизод мястото, което заслужава, но още ми е много прясно и за да напиша дори само тези редове, използвах случая, че имам отит, лежа в хотелската си стая в Мексико и прибягвам до едно мъчително, но за щастие, чисто физическо страдание, като анестезия, която да ми позволи да докосна раната.