Уилям Ландей
Да защитаваш Джейкъб (8)

8. Краят

Неделя, 22 април 2007 г., десет дни след убийството

Под дъждеца в мрачното утро стотици доброволци дойдоха, за да търсят в парка „Колд спринг“ ножа, с който беше убит Бен Рифкин. Имаше какви ли не хора. Деца от „Маккормик“ — и приятели на убитото момче, и ученици от други групички в училището — на спортистите, на техничарите, на мъничко предвзетите добри момичета. Имаше цяла тълпа млади майки и бащи. Появиха се и неколцина от активистите, които неуморно насочваха усилията на общността за една или друга кауза. В прогизналата сутрин те се събраха, изслушаха указанията на Пол Дъфи как трябва да бъде извършено претърсването, разделиха се на екипи и тръгнаха по меката пръст към определените им сектори от гората. Долавяше се дух на решителност. За всички беше облекчение най-после да правят нещо, да бъдат включени в разследването. Хората бяха уверени, че скоро тази история ще приключи. Чакането, неизвестността ги изнервяха. Намереха ли ножа, с това щеше да бъде свършено. На него щеше да има отпечатъци или кръв, или някаква друга дреболия, която да разкрие тайната и градът най-после би могъл да си отдъхне.

 

 

„Г-н Ладжудис: Вие не участвахте в претърсването, нали?

Свидетел: Не участвах.

Г-н Ладжудис: Защото сте знаел, че тези усилия са напразни. Ножът, който те са търсили, вече е бил намерен в чекмеджето, в стаята на Джейкъб, и вие вече бяхте го изхвърлил.

Свидетел: Не. Знаех, че това не е ножът, който те търсеха. У мен нямаше никакво съмнение.

Г-н Ладжудис: Ако е така, защо не участвахте в претърсването?

Свидетел: Прокурорът никога не участва в претърсвания по разследван от него случай. Не биваше да рискувам да се превърна в свидетел в собствения си случай. Помислете — ако аз намерех оръжието, с което е извършено убийството, щях да стана важен свидетел. Щях да бъда задължен да дам показания пред съда. Тоест щях да бъда принуден да се откажа от случая. Затова добрият прокурор стои настрана. Когато се извършва обиск, той чака в полицейското управление или на улицата, гледа от съседната стая, когато се провежда разпитът. Нийл, това са азбучни истини в работата на прокурора. Преди много години се опитвах да те науча на тези правила. Може би не си слушал внимателно.

Г-н Ладжудис: Значи причината беше във формалните правила?

Свидетел: Нийл, никой не искаше по-силно от мен претърсването да бъде успешно. Исках невинността на моя син да бъде доказана. Намирането на ножа би го оневинило напълно.

Г-н Ладжудис: Изобщо ли не ви притесняваше начинът, по който се отървахте от ножа на Джейкъб? Дори сега ли не ви притеснява, след като знаете какво се случи?

Свидетел: Според мен направих каквото трябваше. Джейкъб беше невинен. Това не беше ножът, който търсехме.

Г-н Ладжудис: Разбира се, вие не искахте да проверите дали сте прав, нали? Не предадохте ножа за експертиза, за следи от кръв, отпечатъци или нишки от дрехи, както сте заплашил Джейкъб?

Свидетел: Това беше друг нож. Нямах нужда от проверки, за да съм сигурен.

Г-н Ладжудис: Защото вече сте знаел.

Свидетел: Да, вече знаех.

Г-н Ладжудис: А какво… какво ви даваше такава увереност?

Свидетел: Познавах сина си.

Г-н Ладжудис: Само това ли? Познавахте сина си?

Свидетел: Постъпих, както би постъпил всеки друг баща. Опитах се да го опазя от собствената му глупост.

Г-н Ладжудис: Добре. Да не обсъждаме това засега. И така, докато другите претърсваха парка «Колд спринг» онази сутрин, вие къде чакахте?

Свидетел: На паркинга пред входа.

Г-н Ладжудис: И по някое време се е появил господин Рифкин, бащата на жертвата?

Свидетел: Да. Когато го забелязах, той идваше откъм гората. В началото на парка има игрища за футбол и бейзбол. В онази сутрин там беше безлюдно. Огромна равна поляна. И той вървеше по нея към мен.“

 

 

Ще запазя завинаги тъкмо този спомен за Дан Рифкин, сам в покрусата си — малка фигура, криволичеща сред огромния зелен простор с наведена глава, с ръце, пъхнати в джобовете на палтото. Силният вятър се опитваше да го изблъска от правата линия и той вървеше на зигзаг като лодка в бурно море.

Тръгнах по поляната да го пресрещна, но беше далече и мина време, докато го доближа. В тези неловки мигове се гледахме как крачим един към друг. Как ли изглеждахме отгоре? Две точки, пъплещи в пусто зелено поле към точката на срещата някъде по средата.

Помахах му с ръка отблизо, но Рифкин не отвърна на поздрава. Помислих, че се е разстроил, защото случайно е видял претърсващите. Зарекох се да скастря консултанта, който отговаряше за близките на жертвите, за това, че не бе предупредил Рифкин да не идва в парка този ден.

— Здрасти, Дан — изрекох нерешително.

Той носеше тъмни очила, въпреки сумрачното време, и очите му не се виждаха ясно. Вдигна глава и се вторачи в мен, зениците му зад тъмните стъкла бяха огромни и безизразни като на муха. Изглеждаше разгневен.

— Добре ли си, Дан? Какво правиш тук?

— Изненадан съм, че виждам тебе тук.

— Така ли? И защо? Къде трябва да бъда?

Той изсумтя.

— Дан, какво има?

— Знаеш ли — подхвана Рифкин замислено, — напоследък ме е обзело твърде странно чувство — струва ми се, че съм на сцена, а всички наоколо са актьори. Всеки в този свят, буквално всеки, който подтичва край мен по тротоара, си е вирнал носа и се преструва, че нищо не се е случило, а единствено аз знам истината. Само аз съзнавам, че Всичко Се Е Променило.

Кимнах сговорчиво, в знак на съгласие.

— Те са неискрени. Разбираш ли за какво говоря, Анди? Те се преструват.

— Дан, трудно ми е дори да си представя какво преживяваш.

— Мисля си, че и ти играеш роля.

— Защо го казваш?

— Мисля, че не си искрен.

Рифкин свали очилата, сгъна ги грижливо и ги прибра във вътрешния джоб на сакото си. Изглеждаше още по-съсипан от последния път, когато го видях. Мургавата му кожа имаше сивкав оттенък.

— Чух, че те отстраняват от случая.

— Какво?! От кого си го чул?

— Няма значение. Само искам да знаеш — настоявам друг прокурор да поеме случая.

— Добре, щом казваш, можем да обсъдим това.

— Няма нищо за обсъждане. Вече е направено. Хайде, обади се на шефката си. Време е да поговориш с колегите си. Казах ти — искам друг прокурор. Някой, който няма да седи със скръстени ръце. И това ще се случи още сега.

— Значи аз седя със скръстени ръце? Дан, какво говориш, по дяволите?

— Каза ми, че се прави всичко възможно. И какво е то по-точно?

— Слушай, случаят е труден, признавам…

— Не, не, има и друго. И двамата знаем това. Защо не накара онези деца да се разприказват? До ден-днешен? Ама наистина да ги притиснеш. Ето какво искам да знам.

— Но аз говорих с тях.

— И със собствения си син ли, Анди?

Ченето ми увисна. Протегнах инстинктивно ръка, може би да докосна рамото му, да възстановя някакво загубено равновесие, но и той вдигна предпазливо ръка, сякаш се канеше да отстрани моята.

— Анди, ти ме лъжеше. През цялото време. — Рифкин се загледа към дърветата. — Знаеш ли какво ме тормози най-много, когато съм тук, на това място? Това, че за няколко минути, може би само за няколко секунди, но поне за известно време моят син за последно е бил жив тук. Лежал е ей там на някакви шибани мокри листа и кръвта му е изтичала. А аз не бях с него. Трябваше да бъда тук и да му помогна. Това правят бащите. Но аз не знаех. Тогава съм бил в колата или в офиса, или съм говорел по телефона. Разбираш ли, Анди? Знаеш ли какво е да се чувстваш така? Можеш ли дори да си го представиш? Аз го видях как се ражда, видях го да прави първите си крачки и… и да се учи да кара колело. Аз го заведох в училището за първия му учебен ден. Но не бях тук да му помогна, когато е умирал. Можеш ли да си представиш това чувство?

— Дан — смънках аз, — нека повикам полицейска кола да те откара в дома ти. Според мен не е добре за теб да си тук. Трябва да бъдеш със семейството си.

— Не мога да бъда със семейството си, Анди, тъкмо в това е шибаният проблем! Семейството ми е мъртво.

— Да…

Сведох поглед към земята, към белите му маратонки с полепнала кал и борови иглички.

— Ще ти кажа нещо — добави Рифкин. — Все едно е какво ще се случи с мен сега. Може да стана… наркоман или крадец, или скитник. Просто е все едно какво ще се случи с мен занапред. И защо да не е все едно? Защо да ми пука?! — изръмжа той злобно. — Обади се в службата си, Анди. — Изчака и натърти: — Хайде де, обади се. Всичко свърши. Ти си отстранен.

Извадих телефона си и набрах личния мобилен номер на Лин Канаван. Чух сигнала три пъти. Представих си я как поглежда кой я търси и се подготвя за разговора.

— Аз съм в кабинета си — каза тя направо. — Защо не дойдеш веднага при мен?

Рифкин ме наблюдаваше със задоволство, докато отговарях, че ако има да ми каже нещо, може да го направи още сега и да ми спести пътуването.

— Не — настоя тя. — Ела в прокуратурата. Искам да се видим.

Натиснах рязко бутона за прекъсване. Имах желание да кажа нещо на Рифкин, да се сбогувам, да му пожелая късмет или друга подобна глупост на прощаване, знам ли и аз какво. Нещо ми подсказваше, че е прав и наистина се сбогувам с него. Но той не искаше да ме чуе, поведението му го подсказваше недвусмислено. Той вече ми бе приписал ролята на злодей. Може би дори знаеше повече от мен.

Оставих го на онази зелена поляна и поех по моста над реката към Кеймбридж, унил и объркан. Примирих се, че ще ме отстранят от случая — нямаше как Рифкин сам да си го е измислил. Някой му бе съобщил за решението, вероятно Ладжудис, който подобно на Яго от „Отело“ бе шепнал неуморно в ухото на районния прокурор и накрая бе постигнал своето. Така да бъде. Щяха да ме отстранят заради конфликт на интереси, тоест заради формалност. Надиграха ме, нищо повече. Обичайните интриги в службата, които открай време отбягвах. Ладжудис щеше да получи своя важен случай, а аз щях да се заема със следващата папка, със следващия труп, попаднал на конвейера. Още вярвах в това — не знам дали от глупост или от заблуда, не бях прозрял какво ме чакаше. Твърде малко сведения насочваха разследването към Джейкъб — подхвърлена от ученичка тайна, клюки на няколко хлапета във „Фейсбук“, дори ножът. Всичко това не струваше нищо като доказателства. Всеки що-годе добър адвокат можеше да ги отхвърли с един замах.

В съдебната палата при главния вход ме чакаха цели четирима полицаи в цивилни дрехи. Знаех, че всички са от ПКП, но познавах добре само един от тях — детектива Мойнихън. Те ме придружиха като преторианска гвардия от фоайето до районната прокуратура, после през пустите работни зали и коридори в това неделно утро чак до ъгловия кабинет на Лин Канаван.

Там около заседателната маса седяха трима — Канаван, Ладжудис и отговорникът за връзките с медиите Лари Сиф, който беше неотлъчно до Канаван през последната година — потискащ символ на нейната неспирна предизборна кампания. Не изпитвах лична неприязън към Сиф, но презирах нахлуването му в свещения процес, на който бях посветил живота си. Повечето време дори не се налагаше да си отваря устата, присъствието му стигаше, за да напомня, че винаги трябва да мислим и за политиката.

— Седни, Анди — покани ме районният прокурор Канаван.

— Лин, наистина ли смяташ, че всичко това е необходимо? Какво очакваше да направя? Да скоча през прозореца ли?

— За твое добро е. Знаеш правилата.

— Какви правила?! Чувствам се като задържан под стража.

— Не. Просто внимаваме. Хората изпадат в стрес и реакциите им не могат да бъдат предвидени. Не искаме сцени. И ти щеше да постъпиш така на мое място.

— Не е вярно. — Аз седнах. — И от какво трябва да изпадна в стрес?

— Анди, имаме лоши новини. По случая Рифкин… Помниш отпечатъка на дрехата на жертвата, нали? Отпечатъкът е на твоя син Джейкъб.

Тя плъзна към мен доклад, защипан с телбод.

Прегледах доклада от лабораторията по криминалистика към щатската полиция. Имаше посочени дванайсет точки на съвпадение между отпечатъка от местопрестъплението и един от отпечатъците, взети от Джейкъб. Много повече от осемте точки, необходими за идентифициране според стандартната процедура.

Промълвих объркан:

— Убеден съм, че има някакво обяснение.

— И аз съм убедена, че има.

— Те бяха съученици. В една паралелка са. Познаваха се.

— Да.

— Това не означава, че…

— Знаем, Анди.

Всички ме гледаха със съжаление, освен най-младите полицаи, които сега стояха до прозореца, не ме познаваха и можеха да ме презират на воля като всеки друг от лошите типове.

— Ти си в платен отпуск. Вината отчасти е моя — сгреших, че поначало допуснах да поемеш случая. Те… — тя махна с ръка към полицаите — … ще отидат с тебе в твоя кабинет. Можеш да вземеш личните си вещи. Никакви документи. Няма да докосваш компютъра. Работният ти архив принадлежи на прокуратурата.

— Кой поема случая?

— Нийл.

Усмихнах се. „Разбира се.“

— Анди, имаш ли някакви причини да възразиш срещу това?

— Лин, нима има значение какво мисля аз?

— Може би, ако се обосновеш.

Завъртях глава.

— Не. Нека той го поеме. Дори настоявам.

Ладжудис се извърна, за да не срещне погледа ми.

— Арестувахте ли го?

Още погледи започнаха да шарят встрани от мен.

— Лин, арестувахте ли сина ми?

— Не.

— А ще го направите ли?

Ладжудис се намеси:

— Не сме длъжни да те уведомим.

Лин вдигна ръка, за да го укроти.

— Да. При тези обстоятелства почти нямаме избор.

— Какви обстоятелства? Да не мислите, че ще отпраши към Коста Рика?

Тя вдигна рамене.

— Имате ли заповед?

— Да.

— Лин, давам ти дума — той ще дойде сам. Няма нужда да го арестувате. Не му е мястото в затвора дори за една нощ. Знаеш, че няма риск да се укрие. Той е мой син. Моят син, Лин! Не искам да го видя арестуван.

— Анди — главната прокурорка отхвърли молбите ми с жест, сякаш разпръсна облаче дим, — вероятно ще бъде най-добре за всички, ако стоиш настрана от съдебната палата за известно време. Докато се слегне прахолякът, така да се каже. Разбрахме ли се?

— Лин, моля те като приятел, моля те за лична услуга. Моля те, не го арестувайте.

— Анди, няма да претегляме това на кантар.

— Защо? Не разбирам. Заради един пръстов отпечатък? Един скапан отпечатък?! Само това ли имате? Сигурно имате и нещо друго. Кажи ми, че имате и друго.

— Анди, предлагам ти да си потърсиш адвокат.

— Да си потърся адвокат ли? И аз съм юрист! Кажи ми защо постъпвате така с моя син. Вие съсипвате семейството ми. Имам право да знам защо.

— Действам съобразно наличните доказателства, това е всичко.

— Те сочат към Пац. Вече ти казах.

— Не всичко ти е известно. Има много повече.

Минаха миг-два, докато осъзная какво означаваха думите й. Но само толкова. Реших, че от този момент няма да давам никаква информация.

Изправих се.

— Добре, да направим каквото е нужно.

— Как тъй изведнъж отстъпи?

— Искаш ли да ми кажеш още нещо? А ти, Нийл?

— Трябва да знаеш, че сме загрижени за теб — подчерта Канаван. — Каквото и да е направил твоят син, не си го извършил ти. С теб се познаваме отдавна. Няма да забравя това.

Усетих как лицето ми се скова, сякаш гледах през дупките на каменна маска. Взирах се само в Канаван, в старата си приятелка, която още обичах и на която въпреки всичко все още се доверявах. Не смеех да погледна Ладжудис. Някаква необуздана енергия нахлуваше в дясната ми ръка. Струваше ми се, че само да го погледна, и ръката ми ще се стрелне, ще го сграбча за гърлото и ще го удуша.

— Приключихме ли този разговор? — попитах аз.

— Да.

— Добре. Трябва да тръгвам.

Лицето на Канаван издаваше безпокойство.

— Анди, в състояние ли си да караш?

— Напълно.

— Добре. Полицаите ще те придружат до кабинета.

Когато отидох в кабинета, нахвърлях някои вещи в кашон — хартийки и дреболии от бюрото, смъкнати от стените снимки, малки сувенири от дългогодишната работа. Дръжка на брадва — веществено доказателство по случай, в който не успях да убедя голямото съдебно жури да повдигне обвинение. Побраха се в един кашон — толкова години, толкова приятелства, уважението, което си заслужих малко по малко с всяко съдебно дело. Всичко това оставаше в миналото, както и да завърши процесът срещу Джейкъб. Дори да го оправдаят, никога нищо нямаше да е същото. Съдебните заседатели можеха да обявят моя син за невинен, но не и да убедят всеки в невинността му. Завинаги щяхме да останем обгърнати от вонята на подозренията. Съмнявах се, че някога ще вляза в съдебна зала като юрист. Но събитията се редуваха прекалено бързо, за да размишлявам над миналото или бъдещето. За мен беше важно само настоящето.

Колкото и да е странно, не изпаднах в паника. Изобщо не си изпуснах нервите. Обвинението в убийство срещу Джейкъб беше като хвърлена граната — рано или късно щеше да избухне и да ни унищожи. Оставаше само да се изяснят подробностите, но ме споходи единствено необичайното и невъзмутимо желание за действие. Не се съмнявах, че към дома ми се е отправил екип със заповед за обиск. Може би дори това бе накарало Канаван да ме повика в прокуратурата — за да ме държи далече от къщата, докато претърсват. Аз бих направил точно това.

Излязох припряно от кабинета.

Обадих се на мобилния телефон на Лори от колата. Тя не отговори.

— Лори, това е много, много важно. Обади ми се на секундата, щом получиш съобщението.

Обадих се и на мобилния телефон на Джейкъб. Не ми отговори.

Добрах се до дома си прекалено късно — четири патрулни коли от управлението в Нютън бяха спрели отпред, за да отцепят мястото, докато чакаха някой да донесе заповедта за обиск. Продължих по улицата, завих и спрях зад къщата.

Нашият двор е до спирка на крайградски влак, от която го отделя ограда, висока два метра и половина. Покатерих се и я прескочих с лекота. В кръвта ми имаше такъв прилив на адреналин, че бих могъл да изкача на един дъх и „Ръшмор“.

Проврях се през храстите около моравата. Листата ме боцкаха.

Прекосих двора на бегом. Съседът се занимаваше с градинката си. Махна ми с ръка и аз отвърнах по навик, докато тичах.

Профучах нагоре по стълбите, нахълтах в стаята на Джейкъб и започнах да отварям трескаво чекмеджетата, гардероба, събарях на пода купчини дрехи в отчаяния стремеж да намеря всичко, което би могло да послужи и като най-косвено доказателство, и да се отърва от него.

Ужасно ли ви звучи? Мога да чуя как си казвате: „Унищожаване на доказателства!? Възпрепятстване на правосъдието!?“. Наивни сте. Въобразявате си, че на съда може да се разчита, че грешките са рядкост и затова съм бил длъжен да се доверя на системата. „Ако искрено е вярвал в невинността на Джейкъб — казвате си вие, — просто би оставил полицаите да претърсят и да вземат каквото решат.“ А сега чуйте мръсната малка тайна — процентът на грешките в наказателните дела е много по-висок, отколкото някой от вас може да си представи. И не само в случаите, когато истински престъпници се отървават безнаказано. Ние признаваме и приемаме тези „грешки“. Те са предвидим резултат от правилата, които дават предимство на защитата в съдебния процес, но голямата изненада са честите случаи, когато осъждат невинни хора. Не признаваме тези грешки, дори не мислим за тях, защото те подлагат на съмнение твърде много неща. Всъщност ние смятаме за „доказателства“ и съмнителни свидетелски показания — дадени от хора, които винаги могат да сгрешат. Паметта подвежда, на разпознаването от очевидци не може да се разчита, а дори и най-добросъвестните полицаи могат да сбъркат и в преценката, и в спомените си. Субективният елемент във всяка система винаги може да доведе до грешка. Защо съдът да е изключение? Не е. Нашата сляпа вяра в системата се дължи на невежество и очакване на чудеса. За нищо на света нямаше да й поверя участта на своя син. Не защото го смятах за виновен, а именно защото според мен той беше невинен. Правех онова, което зависи от мен, за да наложа правилния резултат — справедливия резултат. Ако не ми вярвате, прекарайте няколко часа в най-близката съдебна зала, където се гледат наказателни дела, а после се попитайте дали наистина сте убедени, че там няма грешки. Попитайте се дали бихте поверили своето дете на тази система.

Както и да е, не намерих нищо обезпокояващо в стаята на Джейк. Само обичайните за момче като него дреболии, непрани дрехи, маратонки, деформирани по очертанията на грамадните му стъпала, учебници, списания за видеоигри, зарядни устройства за различните електронни устройства. Дори не знам какво очаквах да открия. Лошото беше, че още не знаех с какво разполага прокуратурата, какво ги накара да бързат толкова с обвиненията към Джейкъб, затова въпросите за липсващото парче ме влудяваха.

Още бях в стаята, когато телефонът ми звънна. Беше Лори, отишла при приятелка в Бруклайн на двайсетина минути с кола. Казах й да се прибере веднага, но не добавих нищо друго. Беше прекалено емоционална и не знаех как ще реагира, а нямах време за разправии с нея. „Първо помогни на Джейкъб, после се грижи за Лори.“

— Къде е Джейкъб? — попитах я.

Не знаеше. Прекъснах разговора.

Огледах стаята за последен път. Изкушавах се да скрия лаптопа на Джейкъб. Само Бог знаеше какво можеше да има на диска. Тревожех се обаче, че каквото и да направя, ще му навредя. Ако компютърът липсваше, щеше да изглежда подозрително, защото той всеки ден влизаше в нета. От друга страна, може би съдържаше доказателства, които да са в негова вреда. Накрая го оставих, където си беше — може би неблагоразумно решение, но нямах време за колебания. Джейкъб знаеше, че го обвиниха публично във „Фейсбук“. Разчитах, че е достатъчно хитър да прочисти диска на лаптопа, ако се е налагало.

Чух звънеца на входа. Край на играта. Още бях задъхан.

Пред вратата стоеше не някой друг, а Пол Дъфи, който трябваше да ми връчи заповедта за обиск.

— Съжалявам, Анди.

Още не можех да повярвам. Полицаите със сините якета, патрулните коли с включените мигащи лампи, старият приятел, който ми подаваше сгънатия лист — изобщо не знаех как да реагирам, затова почти не помръднах. Стоях онемял, а той сложи заповедта в ръката ми.

— Анди, трябва да изчакаш отвън. Знаеш правилата.

Минаха няколко секунди, преди да се овладея, за да се върна в настоящето и да приема, че това наистина се случва. Бях решен да не правя грешката на аматьорите — нямаше да се издам с нищо. Никакви глупави думи, избълвани под напрежение в критичните начални моменти на процеса. Тъкмо след такива грешки хората попадат в килията.

— Анди, тук ли е Джейкъб?

— Не.

— Знаеш ли къде е?

— Нямам представа.

— Добре, мой човек, отдръпни се, моля те.

Той докосна леко ръката ми, за да ме подкани, но не ме дръпна встрани. Изглежда беше готов да изчака, докато се опомня. Приведе се към мен и промърмори сговорчиво:

— Хайде да го направим както е редно.

— Всичко е наред, Пол.

— Съжалявам.

— Просто си свърши работата, нали разбираш? Не се оплесквай.

— Добре.

— Не пропускай нищичко, иначе Ладжудис ще те разпердушини. На делото ще те изкара пред съда най-некадърното ченге, помни какво ти казвам. Няма да се спре пред нищо. Няма да е на твоя страна като мен.

— Добре, Анди. Разбрах. Хайде, застани отвън.

Чаках на тротоара пред къщата. Улицата започна да се пълни със зяпачи, привлечени от спрелите отпред полицейски коли. Предпочитах да отида в задния двор, за да не се набивам на очи, но трябваше да посрещна Лори или Джейкъб, да ги успокоя… и да ги подготвя.

Лори си дойде само няколко минути след началото на обиска. Олюля се, когато чу новината. Прегърнах я и зашепнах на ухото й да не казва нищо, дори да не издава никакви чувства — нито страх, нито тъга. Да не им дава нищо, за което да се хванат. Тя пое дълбоко дъх и се разплака. Хлипаше искрено, невъздържано, сякаш никой не ни гледаше. Не я интересуваше какво ще си помислят хората; никой не бе мислил нищо лошо за нея през целия й живот. Но аз знаех по-добре от нея какво може да се случи. Стояхме заедно пред къщата, аз обгръщах раменете й с ръка като закрилник и господар.

Обискът се проточи повече от час. Преместихме се зад къщата и седнахме на верандата. Лори пак заплака тихо, опита за малко да се успокои, но сълзите потекоха отново.

По някое време детектив Дъфи дойде отзад и се качи по стъпалата на верандата.

— Анди, искам да знаеш, че тази сутрин намерихме нож в парка. В тинята до езерцето.

— Знаех си. Знаех си, че ще бъде открит. По него има ли кръв, отпечатъци, каквото и да е?

— Няма нищо очевидно. Сега е в лабораторията. По целия нож имаше засъхнали водорасли като зелен прах.

— Ножът е на Пац.

— Не знам. Може би.

— Какъв е?

— Прилича на обикновен кухненски нож.

— Кухненски ли? — обади се Лори.

— Ами да. От вашите ножове не липсва ли някой?

— Стига, Дъф, дръж се сериозно — сопнах се аз. — Защо задаваш такъв въпрос?

— Съжалявам, но съм длъжен да попитам.

Лори го гледаше с неприязън.

— Анди, Джейкъб не ви ли се обади досега? — попита Дъфи.

— Не. Не можем да го открием. Звъняхме на кого ли не.

Дъфи се постара да скрие недоверието си.

— Той е хлапе — продължих аз — и понякога се запилява някъде. Когато се върне тук, Пол, не искам никой да говори с него. Никакви въпроси. Той е непълнолетен. Има правото на разпита да присъства родител или настойник. Не се опитвайте да ни въртите номера.

— За бога, Анди, никой няма да ви върти номера. И все пак е очевидно, че искаме да говорим с него.

— Забрави.

— Анди, това може да му помогне.

— Забрави, казах. Той няма какво да каже. Нито дума.

Нещо привлече погледите ни насред двора и тримата се обърнахме. Заек, сивкав като кора на дърво, подуши въздуха, завъртя глава нащрек, после измина с подскоци няколко стъпки и спря. Сля се с тревата и мъждивата светлина. Почти го изгубих от поглед, докато не подскочи отново като сива вълничка по вода.

Дъфи пак се обърна към Лори. Само преди няколко съботи бяхме на ресторант с Дъфи и съпругата му. Струваше ми се, че е било в друг живот.

— Лори, ние почти привършихме работата си тук. Скоро ще се махнем.

Тя кимна, но се чувстваше прекалено ядосана, съкрушена и предадена, за да му отговори.

— Пол — подхванах аз, — той не го е направил. Искам да ти го кажа сега, защото може да нямам друг шанс. Нищо чудно да нямаме възможност да поговорим в близките дни, затова искам да го чуеш от мен. Той не го е направил. Това е.

— Добре. Чух те.

Дъфи се обърна.

— Той е невинен. Невинен също като твоето дете.

— Добре.

Дъфи си тръгна. Заекът се бе притаил в храстите и дъвчеше нещо.

Чакахме Джейкъб до здрач. И полицаите, и зяпачите се разотидоха. Той не се появи.

 

 

Беше се крил часове наред, повечето време — в гората на парка „Колд спринг“, в нечии задни дворове, накрая и на игралната площадка зад началното училище, където учеше преди години. Там го намерили полицаи около осем часа вечерта.

Не се възпротивил, когато му сложили белезници. Не се опитал да побегне. Посрещнал полицая с думите: „Аз съм този, когото търсите“. А после: „Не го направих аз“. Полицаят отвърнал с пренебрежение: „И как отпечатък от палеца ти попадна върху трупа?“. Джейкъб избълвал (дали от глупост, или от пресметливост, не знам до ден-днешен): „Намерих го. Лежеше там. Опитах се да го вдигна, за да му помогна. После видях, че е мъртъв. Уплаших се и избягах“. Единствените показания на Джейкъб пред полицията. Впоследствие разбра колко опасно е да изтърси такива признания. Не каза нито дума повече. За разлика от почти всички свои връстници Джейкъб разбираше много добре какви права му дава Петата поправка на конституцията. По-късно имаше какви ли не догадки защо е направил това единствено признание, доколко е било пълно или изкривено в негова полза. Някои твърдяха, че го е изпипал предварително и го е казал в най-подходящия момент — за да тласне процеса в нужната посока, да започне защитата си колкото може по-рано. Знам само, че Джейкъб никога не е бил толкова хитроумен или лукав, колкото го описваха в медиите.

Каквато и да е истината, след това Джейкъб само повтарял упорито пред полицая: „Искам да дойде баща ми“.

Нямаше как да го освободят под гаранция същата вечер. Отведоха го в ареста на полицейското управление, на не повече от три километра от дома ни.

С Лори получихме разрешение за съвсем кратък разговор с него в лишена от прозорци малка стая за свиждания.

Личеше му колко е притеснен. Очите му бяха влажни и зачервени. На бузите му бяха избили алени водоравни ивици. Виждаше се, че е уплашен до полуда, но се опитваше да се владее. Държеше се стегнато, сковано, механично. Момче, което иска да се държи като мъж, поне както то може да си го представи. Мисля, че тъкмо това ме съкруши — как опитваше да не рухне, да задържи тази буря от чувства, от паника, гняв и съжаление затворена в себе си. Казах си, че няма да издържи още дълго. Твърде бързо изгаряше запасите си.

— Джейкъб, добре ли си? — попита Лори пресекливо.

— Не! Ясно е, че не съм. — Посочи стените на стаята, сякаш изразяваше с жеста положението си, и направи присмехулна гримаса. — Направо съм умрял.

— Джейк…

— Значи казват, че аз съм убил Бен? Как пък не. Как пък не! Не мога да повярвам какво става тук. Не мога да повярвам.

— Слушай, Джейк — намесих се, — това е грешка. Някакво ужасно недоразумение. Ще го оправим, разбираш ли? Не искам да губиш надежда. Това е само началото на процеса. Много път има да извървим.

— Не мога да повярвам. Не мога да повярвам. Все едно съм… — наподоби с уста звука на взрив, а с ръце показа експлозията… — нали се сещате? Като… като онзи тип? В онази история?

— Кафка.

— Не. Онзи тип от… как беше заглавието на филма?

— Не знам, Джейк.

— Където героят някак научава, че светът не е истинският свят? Все едно е сън, нещо такова. Като някаква симулация. И всичко е направено от някакъв компютър. И после успява да види истинския свят. Някакъв стар филм беше.

— Не съм сигурен…

— Да бе, „Матрицата“!

— „Матрицата“ ли? Това стар филм ли е според тебе?

— С Киану Рийвс, не се ли сещаш? Стига де, татко…

Погледнах към Лори.

— Киану Рийвс?…

Тя сви рамене.

Изумих се, че Джейк беше способен да се държи престорено глуповато дори в този момент. Но успяваше. Той си оставаше все същия недорасъл чешит, какъвто беше допреди няколко часа… и какъвто си беше открай време.

— Татко, какво да правя?

— Ще се борим, момчето ми.

— Не, не те питам изобщо. А сега. Какво ще стане сега?

— Утре сутринта ще ти предявят обвиненията, само ще ги прочетат. После ще платим гаранцията и ще се прибереш у дома.

— Колко ще поискат като гаранция?

— Ще разберем утре.

— Ами ако не можем да си позволим такава сума? Какво ще стане с мен?

— Ще намерим парите, не се безпокой. Имаме спестявания. Имаме и къщата.

Джейкъб подсмръкна. Беше ме чувал безброй пъти да мърморя за пари.

— Толкова съжалявам. Не съм го направил, кълна се. Знам, че не съм… такова де, идеалното дете. Но не съм го направил.

— Вярвам ти.

— Джейк, ти си идеалното дете — вметна Лори.

— Аз дори не познавах Бен. Беше ми просто съученик като другите. Защо да правя това? А? Защо? Добре де, според тях защо съм го направил?

— Не знам, Джейк.

— Нали беше твой случай! Как така не знаеш?

— Просто не знам.

— Значи не искаш да ми кажеш.

— Не говори така. Джейк, да не мислиш, че съм разследвал тебе? Сериозно ли говориш?

Той тръсна глава.

— И значи ей така… без причина… съм убил Бен Рифкин? Това е… де да знам какво е. Лудост някаква. Цялата тази история е смахната.

— Джейкъб, не е нужно да убеждаваш и нас. Ние сме на твоя страна. Винаги. Каквото и да се случи.

— Господи… — Той зарови пръсти в косата си. — Дерек е виновен за всичко. Заради него е. Знам си.

— Дерек ли? Защо пък Дерек?

— Ами той… такова де, много лесно се пали за всичко, сещаш ли се? Всяка дреболия я раздува като балон. Кълна се, щом изляза, ще го смеля тоя. Кълна се.

— Джейк, не ми се вярва, че Дерек би могъл да направи това.

— Ама го е направил. Ще видиш. Егати смотаняка.

Двамата с Лори се спогледахме озадачено.

— Джейк, ще те измъкнем оттук. Ще платим гаранцията, колкото и да е голяма. Ще намерим парите. Няма да те оставим в затвора. Но ще се наложи да прекараш нощта тук, само докато ти предявят обвиненията утре сутринта. Ще се видим в съдебната палата. И с нас ще дойде адвокат. Утре ще се прибереш вкъщи за вечеря и ще спиш в собственото си легло, обещавам ти.

— Не искам адвокат. Искам теб. Ти ми бъди адвокат. Кой ще се справи по-добре от теб?

— Не мога.

— Защо не? Искам теб. Ти си ми баща. Сега имам нужда от теб.

— Разбери, идеята не е добра. Имаш нужда от опитен адвокат. Впрочем аз вече се погрижих за това — обадих се на моя приятел Джонатан Клайн. Той е много, много добър, повярвай ми.

Джейк се смръщи разочарован.

— Ти и без това не можеш, защото си прокурор.

— Вече не съм.

— Уволниха ли те?

— Засега не. Пратиха ме в отпуск. Вероятно ще ме уволнят по-късно.

— Заради мен ли?

— Не е заради тебе. Ти нищо не си направил. Просто така се случи.

— И какво ще правиш? Питам за парите. Нали имаш нужда от работа?

— Не се тревожи за парите. Остави тази грижа на мен.

Един от полицаите — младеж, когото не познавах — почука на вратата и каза:

— Времето ви свърши.

— Обичаме те — каза Лори на Джейкъб. — Много те обичаме.

— Да, мамо.

Тя го прегърна силно. За миг той не помръдна и Лори стоеше, сякаш обвила с ръце дърво или колона. Накрая се смили и я погали по гърба.

— Знаеш ли това, Джейк? Знаеш ли колко много те обичаме?

Той завъртя очи над рамото й.

— Да, мамо.

— Добре. — Лори го пусна и изтри сълзите от очите си. — Щом знаеш, добре.

И на Джейкъб малко му оставаше да се разплаче.

Прегърнах го и аз, притиснах го силно до себе си и се отдръпнах. Огледах го от главата до петите.

— Бъди силен, разбрахме ли се?

— И ти — отвърна Джейкъб.

И се ухили, явно доловил колко театрално прозвуча отговорът му.

Оставихме го там.

А нощта едва сега започваше.

 

 

В два часа сутринта още бях на дивана. Усещах се вдървен, нямах сили да шавна, за да се завлека нагоре към спалнята, за да се опитам да заспя.

Лори слезе боса, по долнище на пижама и любимата си тюркоазена тениска, която толкова се беше протъркала, че вече можеше само да спи с нея. Гърдите й бяха отпуснати, косата й — разрошена, клепачите натежаваха. Стана ми жал, когато я видях.

— Анди, ела да си легнеш — каза ми от третото стъпало. — Тази нощ не можем да направим нищо друго.

— Ей сега.

— Не „ей сега“, а веднага. Ела горе.

— Лори, ти слез при мен. Искам да обсъдим нещо.

Тя се дотътри през коридора към хола и след тези десетина крачки напълно се разсъни. Аз не съм от хората, които често искат помощ. И когато това се случеше, тя губеше спокойствие.

— Какво има, мили?

— Седни. Трябва да ти кажа нещо, което скоро ще се разчуе.

— За Джейкъб ли?

— За мен.

Разказах й всичко, което знаех за своя род. За Джеймс Бъркет, първия кръвожаден Барбър, който пренесъл диващината си в Ню Йорк. За Ръсти Барбър, моя дядо и герой от войната, който накрая изкормил човек в сбиване заради катастрофа в Лоуъл, щата Масачузетс. И за моя баща — Кървавия Били Барбър, в чиято неясна за мен оргия на насилието имало младо момиче и нож в изоставена сграда. След трийсет и четири години нерешителност цялата история ми отне пет-десет минути. Щом си признах, всичко изглеждаше твърде незначително, за да ми е тежало толкова време. Отначало вярвах, че и Лори ще се отнесе така към признанието ми.

— Ето това е моят произход — казах накрая.

Тя кимна безизразно, стъписана в разочарованието си — от мен, от моя род, от моята неискреност.

— Анди, защо не си ми казал досега?

— Защото нямаше значение. Аз не съм като тях.

— Но не си разчитал и аз да разбера, че е така.

— Не, Лори, не е заради това.

— Значи просто не ти е хрумвало да споделиш?

— Не. Отначало не исках да ме видиш по този начин. А с времето изглеждаше все по-дребно. Ние бяхме толкова… щастливи.

— Досега, когато беше принуден да ми кажеш, защото вече нямаш избор.

— Лори, искам да научиш това сега, защото е вероятно да се разчуе — не защото наистина е свързано с този случай, а защото винаги изкарват такава мръсотия наяве. Това няма нищо общо с Джейкъб. Или с мен.

— Сигурен ли си?

За миг ми се стори, че ще умра.

— Да, сигурен съм.

— Толкова сигурен, че си предпочел да го скриеш от мен?

— Не си права.

— Има ли и друго, което не си ми казвал преди?

— Няма.

— Сигурен ли си?

— Да.

Лори кимна с глава.

— Ами добре.

— Какво означава „ами добре“? Имаш ли някакви въпроси? Искаш ли да поговорим?

Тя ме изгледа укоряващо — аз я питах дали иска да поговорим? В два сутринта? Точно тази сутрин?

— Лори, нищо не се е променило. Аз съм все същият човек, когото познаваш, откакто бяхме на седемнайсет.

— Добре. — Тя се загледа в скута си, където бе преплела пръсти напрегнато. — Трябваше да ми кажеш по-рано, засега знам само това. Имах право да знам. Да, имах право да знам за кого се омъжвам, от кого искам да имам дете.

— Ти знаеше. Омъжи се за мен. Всичко останало е минало. Не ни засяга.

— Но трябваше да ми кажеш, това е всичко. Имах право да знам.

— Ако ти бях казал, нямаше да се омъжиш за мен. Дори нямаше повече да дойдеш на среща с мен.

— Няма как да знаеш това. Ти не ми даде възможност да реша.

— Хайде да не увъртаме. Ако знаеше и те бях помолил да излезеш с мен, какво щеше да стане?

— Не знам как щях да ти отговоря.

— Аз знам.

— Защо?

— Защото момичетата като тебе не… харесват такива момчета. Моля те, нека просто забравим за това.

В краткото мълчание си мислех, че все още всичко може да се нареди. Можехме да преживеем всичко и да продължим напред.

Коленичих пред нея и отпуснах ръце на скута й, върху топлите й крака.

— Лори, съжалявам. Искрено съжалявам, че не ти казах. Но не мога да върна времето назад. За мен е важно да знам, че ме разбираш — баща ми, дядо ми… аз не съм едно и също с тях. Трябва да знам, че вярваш в това.

— Вярвам. Тоест така си мисля… разбира се, че вярвам. Не знам, Анди, късно е. Трябва да поспя малко. Не мога да говоря за това сега. Твърде уморена съм.

— Лори, ти ме познаваш. Погледни ме. Познаваш ме!

Тя се взря в лицето ми.

От толкова малко разстояние открих с изненада колко остаряла и изтощена изглеждаше. Казах си, че постъпвам себично и дори жестоко да стоваря историята си на раменете й в този момент, посред нощ, след най-лошия ден в живота й, само за да ми олекне, за да облекча съвестта си. Спомних си онова момиче със загорели крака през първата година в колежа, момиче толкова над моето равнище, че всъщност ми беше леко да общувам с нея, защото нямах какво да губя. На седемнайсет години знаех, че цялото ми детство само е предшествало срещата ми с нея. Не се бях чувствал така дотогава, нито след това. Усещах, че тя ме промени и физически. Не заради секса, макар че правехме секс навсякъде и по всяко време — в библиотеката, в празни аудитории, в нейната кола, в тяхната семейна лятна къща на брега, дори веднъж на гробище. Беше всеобхватно, превръщах се в друг човек, в този, който съм сега. А всичко след това — семейството, домът, целият ни съвместен живот, беше дар от Лори. Магията продължи трийсет и четири години. А сега, на петдесет и една най-сетне я видях каквато беше. И открих с изненада, че вече не е онова сияещо момиче, а една обикновена, уморена жена.