Уилям Ландей
Да защитаваш Джейкъб (7)

7. Отричане

Ладжудис беше прав наполовина — в онзи момент вече подозирах Джейкъб, но не в убийство. Ладжудис се опитваше да пробута на съдебните заседатели сценария, че заради историята на моя род и намирането на ножа аз съм разбрал незабавно какъв психопат е Джейкъб и съм започнал да го прикривам, но това си беше измишльотина. Не го обвинявам, че се опитваше да промени нещата в своя полза. Съдебните заседатели поначало се вслушват трудно в доводи, особено ако обстоятелствата ги подтикват направо да си запушат ушите с пръсти. Ладжудис нямаше друг избор, освен да им крещи. Истината обаче е, че липсваше такава драма. Идеята, че Джейкъб може да е убиец, беше просто налудничава. Дори не я обмислих сериозно. Само ми хрумна, че нещо не е наред. Господ ми е свидетел, че и това ме разстрои предостатъчно. А подозрението, което започна да се забива като тирбушон в ума ми, ме накара да преживея всичко и като разследващ прокурор, и като разтревожен баща. Единият се стремеше към истината, другият се ужасяваше от нея. Вярно, не описах съвсем точно преживяванията си пред голямото съдебно жури, но и аз знам как да пресилвам нещата в своя полза.

В деня, когато намерих ножа, Джейкъб се прибра от училище около два и половина следобед. Лори и аз го чухме от кухнята как влезе с тропот в коридора и затръшна вратата с крак, после свали раницата и якето си в помещението за мръсни дрехи. Споглеждахме се нервно, докато разгадавахме звуците, подобно на оператори на сонарни устройства в подводница.

— Джейкъб — подвикна тя, — би ли дошъл при нас, моля те.

Оттатък всичко притихна и след кратка пауза той каза:

— Добре.

Когато се дотътри в кухнята, беше нащрек. Вдигнах глава да го огледам и сякаш за пръв път видях колко много е пораснал.

— Татко, ти защо си вкъщи?

— Джейк, трябва да поговорим.

Той направи още една-две крачки и видя ножа на масата между нас. С прибрано в дръжката острие оръжието загуби заплашителния си вид. Обикновен инструмент.

Постарах се гласът ми да прозвучи сдържано.

— Имаш ли желание да ни обясниш какво е това?

— Ъ-ъ… нож?

— Джейкъб, не се прави на глупак.

— Седни — подкани го майка му. — Хайде, седни.

Той я послуша.

— Ровили сте в стаята ми?

— Аз го направих, не майка ти.

— Претърсил си я?

— Аха.

— Да си чувал някога за правото на личен живот?

— Джейкъб — намеси се Лори, — баща ти се тревожи за теб.

Той изви очи с досада.

— И двамата се тревожим — продължи Лори. — Защо просто не ни кажеш какво означава всичко това.

— Джейкъб — започнах аз, — поставяш ме в трудно положение. Половината полиция в щата търси този нож.

— Този нож ли?

— Не точно този нож. Търсят нож. Знаеш за какво говоря. Нож като този. Аз изобщо не разбирам за какво му е на момче като теб подобен нож. Джейк, за какво ти е?

— Не ми е трябва. Имам го и толкова.

— Защо?

— Де да знам.

— Имаш нож, но не знаеш защо?

— Ами… де да знам, просто го направих. Ей така, без причина. Нищо не означава. Защо всичко трябва да означава нещо?

— Щом е така, защо си го скрил?

— Може би защото си знаех, че ти ще превъртиш.

— Е, поне в това си прав. Защо ти е нужен нож?

— Нали ти казах, не ми е нужен. Реших, че е готин. Хареса ми. Исках да го имам.

— Да нямаш проблеми с други ученици?

— Не.

— Да не се страхуваш от някого?

— Не. Казах ти вече — видях го, помислих си, че изглежда добре, и си го купих.

Той вдигна рамене.

— Къде?

— В онзи магазин за излишъци от армията и флота. Там се намират такива неща.

— Регистрирана ли е покупката? Кредитна карта ли използва?

— Не, платих в брой.

Присвих нервно очи.

— Татко, за бога, няма нищо странно в това! Ако не знаеш, хората още плащат с пари на ръка.

— И за какво го използваш?

— За нищо. Гледам го, държа го, усещам как пасва в ръката ми.

— Вземаш ли го навън?

— Не. Почти никога.

— Но понякога?

— Не. Е, случва се, но рядко.

— Носиш ли го в училище?

— Не. Само веднъж. Показах го на някои момчета.

— На кого?

— На Дерек, на Дилън. Май и на още двама-трима.

— Защо?

— Защото ми харесва. Да го видят и те.

— Използвал ли си го за нещо?

— За какво?

— Не знам. За каквото се използва нож — за рязане.

— Значи питаш дали не съм намушкал някого с ножа в парка „Колд спринг“?

— Не, питам дали изобщо си го използвал.

— Никога. Разбира се, че не съм.

— Значи просто го купи и го прибра в чекмеджето?

— Общо взето, да.

— В това няма смисъл.

— Да, ама е вярно.

— Защо би ти хрумнало…

— Анди, защото е тийнейджър — прекъсна ме Лори. — Ето защо.

— Лори, той няма нужда от подсказване.

— На тази възраст понякога правят глупости — не отстъпи тя и обърна глава към Джейкъб. — Дори умните тийнейджъри правят глупости.

— Джейкъб, налага се да те попитам заради собственото си спокойствие — това ли е ножът, който търсят?

— Не! Да не си се побъркал?!

— Знаеш ли нещо за случилото се с Бен Рифкин? Чул ли си нещо от приятелите си? Каквото и да е, което трябва и аз да чуя?

— Разбира се, че не знам.

Той ме гледаше безизразно. Мигът беше кратък, но беше несъмнено предизвикателство, каквото можеш да срещнеш и от войнствено настроен свидетел в съда. Щом надделя в краткия сблъсък и постигна каквото искаше, той пак се превърна в сприхаво хлапе:

— Татко, не мога да повярвам, че ми задаваш такива въпроси. Прибирам се нормално от училище и изведнъж ми изсипвате това на главата. Не е за вярване. Изобщо не мога да повярвам, че си мислиш това за мен.

— Джейкъб, нищо не си мисля за теб. Знам само, че си донесъл този нож в моя дом и искам да знам причината.

— Кой ти каза да го търсиш?

— Няма значение.

— То се знае, че е някой от училището. Някой, с когото си говорил вчера. Само ми кажи кой е.

— Все едно е кой ми каза. Не говорим за постъпките на другите. Не се дръж като жертва.

— Анди…

В гласа на Лори прозвуча явно предупреждение. Тя бе настояла да не се държа враждебно с Джейкъб, да не го подлагам на кръстосан разпит. „Просто поговори с него. Семейство сме. Трябва да се разбираме.“

Извърнах поглед и вдишах дълбоко.

— Джейкъб, ще възразиш ли, ако предам този нож за изследване — да го проверят за кръв и други следи?

— Не. Проверявайте го, за каквото си щете. Не ме интересува.

Обмислих думите му.

— Добре, вярвам ти. Да, вярвам ти.

— Ще си получа ли ножа?

— Не. В никакъв случай.

— Ножът си е мой. Нямаш право да ми го отнемаш.

— Аз съм твой баща. Това ми дава право.

— И работиш с ченгетата.

— Джейк, има ли някаква причина да се боиш от полицията?

— Няма.

— Тогава защо намесваш правата си в този разговор?

— Ами ако не ти позволя да ми го вземеш?

— Опитай.

Той постоя загледан в ножа на масата и в мен, преценяваше какво може да спечели и да загуби.

— Това е толкова сбъркано — каза накрая и се намръщи.

— Джейк, баща ти прави каквото според него е най-добре за теб, защото те обича.

— И няма значение кое според мен е най-добре, нали?

— Да — кимнах. — Няма значение.

 

 

Когато следобед се добрах до полицейското управление на Нютън, вече бяха вкарали Пац в стаята за разпити. Той седеше неподвижно като статуя от Великденския остров, вторачен в камерата, скрита в циферблата на часовника със стрелки. Пац знаеше, че камерата е там. Детективите бяха длъжни да го осведомят и да получат съгласието му за видеозапис на разпита. А камерата беше скрита с надеждата, че заподозрените по някое време ще престанат да мислят за нея.

Изображението на Пац се виждаше на малък компютърен монитор в просторното работно помещение до стаята, който се наблюдаваше от петима или шестима детективи от Нютън и ПКП. По безизразните им лица личеше, че до този момент не бе имало интересно зрелище.

Застанах до тях.

— Каза ли нещо?

— Нищо. Трае си.

Пац запълваше екрана. Седеше в края на дълга дървена маса. Зад него имаше гола бяла стена. Беше едър мъж. Според наблюдаващия го полицейски служител беше висок сто и деветдесет сантиметра и тежеше сто и петнайсет килограма. Дори седнал, изглеждаше грамаден. Тялото му беше отпуснато, хълбоците, коремът и гърдите провисваха под черния пуловер, сякаш бяха изсипани в черен чувал, стегнат на шията.

— Господи — промърморих аз, — на този тип няма да му се отразят зле малко упражнения.

— Като малко чекийки пред детското порно на компютъра ли? — подхвърли някой от ПКП.

Всички се засмяхме кисело.

В стаята за разпити от едната страна на Пац седеше Пол Дъфи от ПКП, от другата — Нилс Питърсън от управлението в Нютън. Полицаите се виждаха само от време на време, когато се навеждаха над масата.

Дъфи водеше разпита.

— Добре, още веднъж. Кажи ми какво си спомняш за онази сутрин.

— Вече ви казах.

— Нека чуем отново. Ще се изненадаш, ако ти кажа още колко много неща си спомнят хората, когато разказват историята за втори път.

— Не искам да говоря повече. Уморявам се.

— Слушай, Лени, помисли как ще е по-добре за теб, бива ли? Опитвам се да те изключа от кръга на заподозрените. Вече ти обясних — опитвам се да те зачеркна от списъка. Това е в твой интерес.

— Името ми е Лионард.

— Има свидетел, според когото си бил в парка „Колд спринг“ онази сутрин.

Това си беше уловка. А на екрана Дъфи продължи:

— Знаеш, че съм длъжен да проверя. Така е, когато човек има досие като твоето. Не бих си свършил работата както трябва, ако не проверя.

Пац въздъхна.

— Хайде, още веднъж, Лени — подкани го Дъфи. — Не искам да обвиня невинен.

— Името ми е Лионард. — Пац разтърка клепачите си. — Добре. Да, бях в парка. Разхождам се там всяка сутрин. Но изобщо не съм доближавал мястото, където е убито момчето. Никога не отивам в онази част на парка. Не видях нищо — той започна да изброява на пръсти, — не чух нищо, не познавам хлапето, не съм го виждал и не съм чувал за него.

— Добре, Лени, успокой се.

— Спокоен съм си.

Пац стрелна с поглед камерата.

— И не видя никого онази сутрин?

— Не видях.

— Никой ли не те видя как излизаш или как влизаш в апартамента си?

— Откъде да знам!

— Не видя ли в парка човек, който да изглежда подозрително или не на мястото си — някой, за когото трябва да знаем?

— Не.

— Добре, да направим кратка почивка, съгласен ли си? Ти остани тук. Ще се върнем след няколко минути. Ще имаме още няколко въпроса към теб и ще приключим.

— А моят адвокат?

— Още не ми се е обадил.

— Ще ми кажете, когато дойде, нали?

— Разбира се, Лени.

Двамата детективи се надигнаха, за да излязат.

— Никога никого не съм наранил — натърти Пац. — Запомнете това. Никога и никого. Нито веднъж.

— Ясно — увери го Дъфи. — Вярвам ти.

Детективите минаха пред камерата и дойдоха при останалите в стаята, където досега бяха само малки изображения на монитора.

Дъфи завъртя глава.

— Нищо! Натрупал е богат опит в разговорите с полицаи, а аз просто нямам с какво да го притисна. Иска ми се да го оставя да поседи вътре, за да не е толкова наперен, но май нямаме време. Адвокатът му вече пътува насам. Анди, какво искаш да направим?

— Откога се занимавате с него?

— От около два часа.

— И през цялото време е така? Отрича, отрича и пак отрича?

— Ами да. Безполезно е.

— Разпитай го отново.

— Отново ли? Майтапиш ли се? Ти откога гледаш?

— Дъф, дойдох преди малко, но какво друго ни остава? Той е единственият ни истински заподозрян. Едно момче е мъртво, а този там обича момчета. Вече е признал пред вас, че онази сутрин е бил в парка. Познава района. Там е всяка сутрин, затова знае какво се случва. Знае, че в онази гора всяка сутрин минават ученици. Достатъчно едър е, за да наложи силата си на жертвата. Имаме мотив, начин и възможност. Затова казвам да не го оставяш на мира, докато не изкопчиш нещо от него.

Дъфи погледна към останалите в стаята и пак се вторачи в мен.

— Анди, неговият адвокат скоро ще сложи край на това.

— Значи нямаме време за губене, нали? Върни се там. Измъкни от него признание и аз ще го представя пред голямото съдебно жури още този следобед.

— Да измъкна признание ли? Ей така?

— Затова ти е голяма заплатата, мой човек.

— Ами хлапетата в училището? Нали уж натам щяхме да се насочим.

— Дъф, ще продължаваме да търсим и сред тях, но какво имаме всъщност? Куп пощурели от ужас ученици, които плямпат във „Фейсбук“? И какво от това? Погледни онзи тип оттатък. Виж го добре. Кажи ми, ако имаме по-подозрителен от него. Нямаме друг.

— Анди, наистина ли вярваш в това? Смяташ, че той е човекът?

— Да. Може би. Може би. Само че се нуждаем от нещо сериозно, за да го докажем. Дай ми самопризнания, Дъф. Дай ми ножа. Дай ми каквото и да било. Нуждаем се от нещо съществено.

— Така да бъде. — Дъфи се обърна решително към полицая от Нютън, който работеше с него по случая. — Ще го разпитаме отново. Както каза шефът.

Другият се подвоуми и го погледна умоляващо: „Защо си пилеем времето?“.

— Ще го направим отново — повтори Дъфи. — Както иска шефът.

 

 

„Г-н Ладжудис: В онзи ден детективите не успяха да се върнат в стаята за разпити при Лионард Пац, нали?

Свидетел: Да, не успяха. Нито в онзи ден, нито в друг.

Г-н Ладжудис: Какво почувствахте тогава?

Свидетел: Според мен това беше грешка. Спорел данните, с които разполагахме в онзи момент, беше грешка да се откажем от Пац като заподозрян в толкова ранен етап от разследването. Той беше най-подозрителният от всички.

Г-н Ладжудис: Още ли го мислите?

Свидетел: Нямам никакви съмнения. Трябваше да се съсредоточим върху него.

Г-н Ладжудис: Защо?

Свидетел: Защото сведенията, които имахме, ни насочваха към него.

Г-н Ладжудис: Не всички сведения.

Свидетел: Всички ли? Събраните сведения никога не сочат само в една посока, не и в труден случай като този. Тъкмо в това е проблемът. Нямате достатъчно информация, сведенията са непълни. Не се откроява ясна структура, липсва очевиден отговор. Затова детективите правят същото като останалите хора — изграждат някакво обяснение в главите си, някаква теория, а после търсят данни, които биха я потвърдили. Първо набелязват заподозрян, след това търсят доказателствата, с които да го обвинят. И престават да забелязват сведенията, които насочват към други заподозрени.

Г-н Ладжудис: Като Лионард Пац.

Свидетел: Да, като Лионард Пац.

Г-н Ладжудис: Значи смятате, че точно това се е случило?

Свидетел: Да, смятам, че бяха допуснати грешки.

Г-н Ладжудис: И какво би трябвало да направи детективът в такова положение?

Свидетел: Трябва да внимава, да не прибързва в съсредоточаването върху един заподозрян. Защото ако сбърка в предположението си, ще пропусне сведения, които му показват верния отговор. Ще пропусне дори очевидни неща.

Г-н Ладжудис: Но детективът трябва да се опира на теории. Трябва да се насочи към заподозрени дори преди да има ясни доказателства срещу тях. Какво друго му остава?

Свидетел: Това е дилемата. Винаги започваш с догадки. И понякога грешиш.

Г-н Ладжудис: Някой сгреши ли в този случай?

Свидетел: Не знаехме. Просто не знаехме.

Г-н Ладжудис: Добре, да продължим с вашата история. Защо детективите не продължиха разпита на Пац?“

 

 

Възрастен мъж с ожулено адвокатско куфарче влезе при детективите. Името му беше Джонатан Клайн. Беше нисък, слабоват, леко прегърбен, с дълга, ярко бяла коса. Сресваше я назад и тя падаше на яката му. Имаше и бяла козя брадичка.

— Здравей, Анди — каза той кротко.

Стиснахме си ръцете дружески. Открай време харесвах и уважавах Джонатан Клайн. Този библиофил, с леко бохемски начин на живот, не приличаше на мен. (Аз съм си обикновен като препечена филийка.) Но той не поучаваше, нито лъжеше и се отличаваше от събратята си зад масата на защитата в съдебната зала, които боравеха доста нехайно с истината. Несъмнено беше умен и познаваше добре законите. Най-подходящата дума за Клейн беше „мъдър“. Трябва да си призная, че изпитвах детинска привързаност към мъжете от поколението на моя баща, сякаш все още таях крехката надежда да се избавя от представата за себе си като сирак, дори на тази възраст.

— Бих искал веднага да говоря с клиента си — промълви Клайн.

Поначало говореше тихо, а не защото използваше това като тактика, и хората около него обикновено веднага се смълчаваха. Неволно се привеждаха към Клайн, за да чуят какво казва.

— Джонатан, не знаех, че си негов адвокат. Малко е долнопробен за теб, не мислиш ли? Някакъв окаян педофил, който стиска момчета за топките. Няма да се отрази добре на репутацията ти.

— Репутацията ми ли? Та аз съм адвокат! Впрочем не съм тук заради факта, че той е педофил. И двамата знаем това. Твърде много полицаи са се струпали тук, за да се занимават с опипване на нечии топки.

Отдръпнах се.

— Както кажеш. В другата стая е, влизай.

— Ще изключите ли камерата и микрофона?

— Ами да. Ако искаш, преместете се в друга стая.

— Няма нужда. — Клайн се усмихна благо. — Имам ти доверие, Анди.

— Достатъчно ли, за да оставиш твоя човек да говори с нас?

— О, не. Прекалено голямо доверие ти имам, за да допусна това.

Така разпитът на Пац приключи.

 

 

Девет и половина вечерта.

Лори лежеше на дивана, загледана в мен и сложила книгата на корема си. Беше в кафяв пуловер с претрупана бродерия около яката, с очилата си за четене с рогови рамки. През годините тя бе открила как да запази младежкия си вид — вместо бродираните селски блузи и прокъсаните джинси избра по-елегантна разновидност на същия този стил.

— Искаш ли да поговорим? — попита тя.

— За какво да говорим?

— За Джейкъб.

— Вече го направихме.

— Знам, но ти си потънал в мрачни размисли.

— Не съм. Гледам телевизия.

— Готварски канал? — усмихна се тя със закачливо недоверие.

— Няма друго за гледане. А аз харесвам готвенето.

— Напротив.

— Обичам да гледам как други готвят.

— Няма нищо, Анди. Не е задължително да говорим, ако не искаш.

— Не това е причината. Но няма за какво да говорим.

— Може ли да ти задам един въпрос?

Отвърнах с поглед: „Има ли значение какво ще кажа?“.

Тя взе дистанционното от масичката и изключи телевизора.

— Когато говорихме днес с Джейкъб, ти каза, че не го подозираш в нищо, а после изведнъж го подложи на кръстосан разпит.

— Не е вярно.

— Точно това направи. Не го обвини направо, но тонът ти беше… прокурорски.

— Наистина ли?

— Е, малко.

— Съжалявам, ако така ти се е сторило. Ще му се извиня по-късно.

— Няма нужда да се извиняваш.

— Има, щом е прозвучало така.

— Само те питам защо го направи. Има ли нещо, което не ми казваш?

— Например?

— Каквото и да е, което те е подтикнало да се държиш така.

— Не се заяждах с него. Впрочем само бях разстроен заради ножа. И заради написаното от Дерек във „Фейсбук“.

— Защото Джейкъб имаше някои поведенчески…

— Стига, Лори, за Бога! Дръж се сериозно. Някакви деца клюкарстват, нищо повече. Ех, сега да ми падне Дерек… Страшно глупаво е постъпил, като е написал това. Честно да ти кажа, понякога си мисля, че момчето не е съвсем наред с главата.

— Дерек не е лошо момче.

— Ще го твърдиш ли, ако някой ден потропат на вратата ни заради Джейкъб?

— Възможно ли е наистина?

— Не. Разбира се, че не.

— Няма ли да се окажем виновни?

— За какво?

— Ако не съобщим.

— Не. Господи, не! Няма какво да съобщаваме. Не е престъпление да имаш нож. Не е престъпление да си глупав тийнейджър — слава богу, иначе трябваше да пратим половината от тях зад решетките.

Лори кимна сдържано.

— Само че той вече е обвинен, а сега и ти знаеш. Не можем да очакваме, че полицията няма да научи и без наша помощ. Има го на онази страница във „Фейсбук“.

— Лори, обвинението не е обосновано. Няма причина да стоварваме целия свят върху главата на Джейк. Цялата тази история е нелепа.

— Наистина ли го мислиш, Анди?

— Да! Разбира се. А ти?

Тя се взираше изпитателно в лицето ми.

— Добре… Значи не това те тревожи?

— Нали ти казах, че нищо не ме тревожи.

— Така ли е?

— Да, така.

— А какво направи с ножа?

— Отървах се от него.

— Къде?

— Изхвърлих го. Не тук. В една кофа за боклук.

— Значи го прикриваш.

— Не. Просто исках да махна ножа от дома си. И не искам никой да се възползва от него, за да изкара Джейкъб виновен, макар че не е вярно. Това е всичко.

— Ако си постъпил така, значи прикриваш Джейкъб?

— Не можеш да прикриваш някого, ако не е извършил нищо лошо.

Тя ме погледна преценяващо.

— Щом казваш. Качвам се да спя. Идваш ли?

— След малко.

Тя стана, дойде при мен, зарови пръсти в косата ми и ме целуна по челото.

— Не стой до късно, миличък. Утре ще ти бъде трудно да се надигнеш от леглото.

— Лори, ти не отговори на моя въпрос. Попитах ти какво мислиш? Не си ли съгласна, че е нелепо да подозираме Джейкъб?

— Да, много ми е трудно да си го представя.

— Но можеш да си го представиш?

— Не знам. Ти не можеш ли, Анди? Дори не можеш да си го представиш ли?

— Не мога. Говорим за нашия син.

Тя се отдръпна предпазливо.

— Не знам. Сигурно и аз не мога да си го представя. А после се сещам, че когато се събудих сутринта, не можех да си представя и онзи нож.