Уилям Ландей
Да защитаваш Джейкъб (40)

40. Без изход

Свечеряваше се. Навън дневната светлина ставаше мъждива, небето потъмняваше в познатата зимна сивота. Залата на голямото съдебно жури вече не бе обляна в слънчеви лъчи, а в жълтата светлина на флуоресцентните лампи.

През изминалите часове вниманието на съдебните заседатели ту се бе изостряло, ту притъпявало, но сега всички наостриха слух. Знаеха какво предстои.

Седях на стола на свидетеля през целия ден. Ладжудис кръжеше развълнувано около мен като боксьор, твърдо решен да нокаутира зашеметения противник.

 

 

„Г-н Ладжудис: Имате ли някаква информация за случилото се с Хоуп Конърз?

Свидетел: Не.

Г-н Ладжудис: Кога научихте, че тя е изчезнала?

Свидетел: Не си спомням точно. Помня как започна. Обадиха ни се в стаята преди вечеря. Майката на Хоуп питаше дали дъщеря й е с Джейкъб. Не я бяха виждали цял следобед.

Г-н Ладжудис: Вие какво й казахте?

Свидетел: Казахме, че и ние не сме я виждали.

Г-н Ладжудис: А Джейкъб? Той какво каза?

Свидетел: Джейкъб беше с нас. Попитах го дали знае къде е Хоуп. Той отговори: «Не».

Г-н Ладжудис: Имаше ли нещо необичайно в реакцията на Джейкъб, когато му зададохте този въпрос?

Свидетел: Не. Просто сви рамене. Нямаше причина да се тревожим. Всички предположихме, че вероятно тя се разхожда някъде. Може би не се сещаше, че вече е късно. Там няма покритие на мобилни оператори, така че често някое хлапе се запиляваше някъде. Но в курорта беше напълно безопасно. Цялата територия беше оградена, никой не би могъл да се промъкне, за да й стори зло. И майката на Хоуп не бе изпаднала в паника. Казах й да не се безпокои. Хоуп може би щеше да се върне всеки момент.

Г-н Ладжудис: Но Хоуп Конърз не се върна.

Свидетел: Така е.

Г-н Ладжудис: И трупът й не е бил открит още няколко седмици, нали?

Свидетел: Седем седмици.

Г-н Ладжудис: А когато е бил намерен?…

Свидетел: Вълните са изхвърлили тялото на брега на няколко километра от курорта. Изглеждало, че се е удавила.

Г-н Ладжудис: Изглеждало ли?

Свидетел: Когато трупът остане във водата толкова дълго… Тялото е било много разложено. Доколкото знам, било е обезобразено до неузнаваемост от морските животни. Не са ми известни подробности за това разследване. Достатъчно е да кажа, че от състоянието на тялото не можело да бъде извлечена много информация.

Г-н Ладжудис: И случаят се смята за неразкрито убийство?

Свидетел: Не знам. Не би трябвало. Нямаше никакви доказателства в подкрепа на такава теза. Събраните доказателства насочваха към версията, че е влязла да плува и се е удавила.

Г-н Ладжудис: Това не е съвсем вярно, нали? Има някои данни, че гръклянът на Хоуп Конърз е бил смазан, преди тялото й да попадне във водата.

Свидетел: Наличните данни не подкрепят такова предположение. Тялото е било много разложено. А местните полицаи… те бяха подложени на такъв натиск, вдигна се такъв шум. Разследването не бе проведено правилно.

Г-н Ладжудис: Това май често се случваше около Джейкъб, нали? Убийство, неправилно разследване. Той трябва да е бил момчето с най-лошия късмет на света.

Свидетел: Това въпрос ли е?

Г-н Ладжудис: Да продължим нататък. Мнозина свързаха името на вашия син със случая, нали?

Свидетел: Жълтите вестничета и някои долнопробни сайтове. Те са готови да напишат какво ли не за пари. Нямаше да спечелят нищо, ако кажат, че Джейкъб е невинен.

Г-н Ладжудис: Как реагира Джейкъб на изчезването на момичето?

Свидетел: Беше загрижен, разбира се, Хоуп не му беше безразлична.

Г-н Ладжудис: А вашата съпруга?

Свидетел: Тя също беше много, много загрижена.

Г-н Ладжудис: Само това ли — «много, много загрижена»?

Свидетел: Да.

Г-н Ладжудис: Може ли да се каже, че според нея Джейкъб е имал нещо общо с изчезването на момичето?

Свидетел: Да.

Г-н Ладжудис: Имаше ли конкретен факт, който я убеди в това?

Свидетел: Една случка на брега в деня, когато момичето изчезна. Джейкъб дойде — беше в късния следобед, за да гледа залеза, и седна вдясно от мен. Лори беше отляво. Попитахме го: «Къде е Хоуп?». Джейкъб отговори: «Сигурно е със семейството си. Не съм я виждал». Подхвърлихме някаква шега, май Лори го попито дали всичко е наред между тях, дали не са се скарали. Той отрече, само каза, че не я е виждал от няколко часа. Аз…

Г-н Ладжудис: Анди? Добре ли си?

Свидетел: Да. Съжалявам. Да. Джейк… имаше някакви петна на банския си, мънички червени петна.

Г-н Ладжудис: Опишете петната.

Свидетел: Нещо го беше опръскало.

Г-н Ладжудис: Какъв цвят бяха петната?

Свидетел: Кафеникавочервени.

Г-н Ладжудис: Пръски от кръв?

Свидетел: Не знам. Не си го помислих тогава. Попитах го от какво са петната, а той отговори, че сигурно се е накапал, докато се е хранел, с кетчуп или нещо подобно.

Г-н Ладжудис: А вашата съпруга? Какво мислеше тя за петната?

Свидетел: Тогава не мислеше нищо. Не знаехме, че момичето е изчезнало. Казах на Джейкъб да скочи във водата и да поплува, докато банският се изчисти.

Г-н Ладжудис: И как реагира Джейкъб?

Свидетел: Стана, отиде в края на кея при лодките, мина по дясната му страна и се гмурна във водата.

Г-н Ладжудис: Интересно е, че именно вие сте му казал да измие кървавите петна от банския.

Свидетел: Нямах представа дали са петна от кръв. И сега не знам.

Г-н Ладжудис: И сега? Наистина ли? Тогава защо го посъветвахте веднага да скочи във водата?

Свидетел: Лори каза нещо — банският бил скъп и Джейкъб трябвало да внимава повече с вещите си. Той беше твърде небрежен, немарлив. Не исках да стигат до разправии, всички толкова се радвахме на почивката. Само затова му казах да влезе във водата.

Г-н Ладжудис: Но това беше причината Лори да се разстрои толкова, когато Хоуп Конърз изчезна?

Свидетел: Отчасти да. Но и заради цялото положение, заради всичко преживяно от нас.

Г-н Ладжудис: Лори искаше да се върнете у дома незабавно, нали?

Свидетел: Да.

Г-н Ладжудис: Но вие сте отказал.

Свидетел: Да.

Г-н Ладжудис: Защо?

Свидетел: Защото знаех какво ще си кажат хората: Джейкъб е виновен и бяга, за да не го спипат ченгетата. Щяха да го нарекат убиец. Нямаше да позволя на никого да говори това за него.

Г-н Ладжудис: Все пак властите в Ямайка са разпитали Джейкъб, нали?

Свидетел: Да.

Г-н Ладжудис: Но не са го арестували?

Свидетел: Не. Нямаше основание да го арестуват. Не бе направил нищо.

Г-н Ладжудис: За бога, Анди, как може да си толкова уверен? Как е възможно да си убеден в това?

Свидетел: Как е възможно някой да е убеден в каквото и да било? Вярвам в своето момче. Длъжен съм.

Г-н Ладжудис: Защо си длъжен?

Свидетел: Защото съм негов баща. Дължа му това.

Г-н Ладжудис: Това ли е всичко?

Свидетел: Да.

Г-н Ладжудис: Ами Хоуп Конърз? На нея какво дължиш?

Свидетел: Джейкъб не е убил това момиче.

Г-н Ладжудис: Децата просто си умираха около него, така ли?

Свидетел: Това е неуместен въпрос.

Г-н Ладжудис: Оттеглям го. Анди, искрено ли смяташ, че си заслужаващ доверие свидетел? Искрено ли си убеден, че знаеш истината за своя син?

Свидетел: Да, смятам, че поначало заслужавам доверие. Признавам обаче, че никой родител не може да бъде напълно обективен спрямо своето дете.

Г-н Ладжудис: Но въпреки това на Лори не й е било трудно да вижда Джейкъб какъвто е, нали?

Свидетел: Трябва да зададеш този въпрос на нея.

Г-н Ладжудис: На Лори не й е било трудно да повярва, че Джейкъб има нещо общо с изчезването на момичето, нали?

Свидетел: Както вече казах. Лори се чувстваше много зле от цялата тази история около нашето семейство. Тя не беше на себе си. И стигна до свои изводи.

Г-н Ладжудис: Тя обсъди ли подозренията си с теб?

Свидетел: Не.

Г-н Ладжудис: Ще повторя въпроса си — вашата съпруга обсъди ли с вас своите подозрения спрямо Джейкъб?

Свидетел: Не, не ги обсъди.

Г-н Ладжудис: Значи съпругата ви изобщо не сподели с вас подозренията си?

Свидетел: Не смяташе, че би могла. Не и за това. Разбира се, говорили сме за случая с Рифкин. Според мен тя знаеше, че просто не мога да обсъждам с нея някои неща, има граници, които няма да прекрача. С тези проблеми трябваше да се справя сама.

Г-н Ладжудис: И какво се случи след двете седмици в Ямайка?

Свидетел: Върнахме се вкъщи.

Г-н Ладжудис: И когато се върнахте у дома, Лори изрази ли най-после съмненията си спрямо Джейкъб?

Свидетел: Всъщност не.

Г-н Ладжудис: «Всъщност не»? Какво означава това?

Свидетел: Когато се прибрахме от Ямайка, Лори беше много, много мълчалива. Тя не обсъждаше нищо с мен, наистина. Беше много предпазливо, много разстроена, уплашена. Опитах се да поговоря с нея, да я предразположа към откровеност, но мисля, че тя не ми се доверяваше.

Г-н Ладжудис: Тя обсъди ли изобщо с вас какво сте длъжни да направите двамата като родители?

Свидетел: Не.

Г-н Ладжудис: Ако ви бе попитала, какво щяхте да й кажете? Според вас какъв беше моралният ви дълг като родители на убиец?

Свидетел: Това е хипотетичен въпрос. Аз не смятам, че бяхме родители на убиец.

Г-н Ладжудис: Добре, само хипотетично: ако Джейкъб беше виновен, какво би трябвало да направите вие и вашата съпруга?

Свидетел: Нийл, можеш да задаваш въпроса по колкото искаш начини. Няма да отговоря. Това не се е случило.“

 

 

Но се случи нещо друго и това беше най-откровената, спонтанна реакция на Нийл Ладжудис, която някога съм виждал. Обзет от безсилен гняв, той захвърли бележника си, който изпърха подобно на улучена от сачми птица към далечния ъгъл на залата.

Една от по-възрастните жени в голямото съдебно жури ахна.

За миг помислих, че е поредният театрален жест на Ладжудис, насочен към съдебните заседатели: „Не виждате ли, че лъже?“. Още по-добре за него беше, че това нямаше да бъде отразено в протокола. Но той просто си стоеше, опрял юмруци в хълбоците, и загледан в обувките си, само поклащаше леко глава.

Скоро се овладя. Скръсти ръце на гърдите си и пое дълбоко въздух. „Да се върнем към схемата — подмамвай, впримчвай, прецаквай.“

Вдигна поглед към мен и видя… Какво ли? Престъпник? Жертва? Поне личеше, че съм разочарование за него. Имам сериозни съмнения, че здравият разум му стигаше, за да съзре истината: има рани, които са по-лоши от смъртоносните, и разграниченията на закона „виновен-невинен“, „престъпник-жертва“ не могат да стигнат тях, камо ли да ги изцерят. Законът е чук, а не скалпел.

 

 

„Г-н Ладжудис: Съзнавате ли, че това голямо съдебно жури разследва вашата съпруга — Лори Барбър?

Свидетел: Разбира се.

Г-н Ладжудис: През целия ден тук говорим за нея, за причините да постъпи така.

Свидетел: Да.

Г-н Ладжудис: Изобщо не ме интересува Джейкъб.

Свидетел: Щом казвате…

Г-н Ладжудис: И разбирате, че вие изобщо не сте заподозрян за каквото и да било?

Свидетел: Щом казвате…

Г-н Ладжудис: Но вие давате показания под клетва. Не е нужно да ви напомням това, нали?

Свидетел: Да, Нийл, знам правилата.

Г-н Ладжудис: Анди, стореното от твоята съпруга… Не мога да проумея защо не ни помагаш. Това беше твоето семейство.

Свидетел: Нийл, задай въпрос. Не произнасяй речи.

Г-н Ладжудис: Постъпката на Лори… не те ли зае…

Свидетел: Възразявам! Задай ми истински въпрос!

Г-н Ладжудис: Тя трябва да бъде обвинена!

Свидетел: Следващия въпрос, моля.

Г-н Ладжудис: В деня на извършеното закононарушение — 19 март 2008 година, съобщиха ли ви нещо за обвиняемата Лори Барбър?

Свидетел: Да.

Г-н Ладжудис: Как?

Свидетел: Около девет часа сутринта някой звънна на входната врата. Беше Пол Дъфи.

Г-н Ладжудис: Какво каза лейтенант Дъфи?

Свидетел: Попита може ли да влезе и да поговорим. Каза, че има ужасна новина. Отговорих му: «Говори направо, кажи ми веднага тук, при вратата». Каза, че е станала катастрофа. Лори и Джейкъб пътували по магистралата и колата излязла от пътя. Каза, че Джейкъб е мъртъв. Лори пострадала много зле, но щяла да оживее.

Г-н Ладжудис: Продължавайте.

[Свидетелят не отговаря.]

Г-н Ладжудис: Какво се случи след това, господин Барбър?

[Свидетелят не отговаря.]

Г-н Ладжудис: Анди?

Свидетел: Аз, ъ-ъ… усетих как коленете ми се подгъват, започнах да се свличам. Пол протегна ръце да ме хване. Задържа ме прав. Помогна ми да вляза в хола и да седна.

Г-н Ладжудис: Какво друго ви каза?

Свидетел: Каза ми…

Г-н Ладжудис: Имате ли нужда от прекъсване?

Свидетел: Не. Съжалявам. Добре съм.

Г-н Ладжудис: Какво друго ви каза лейтенант Дъфи?

Свидетел: Каза, че катастрофата не е предизвикана от други коли. Имало очевидци, които видели как колата се насочва право към подпората на насрещния надлез. Тя нито натиснала спирачките, нито се опитала да завие. Според свидетелите ускорявала колата, докато се движела към подпората. Продължавала да кара все по-бързо. Всички предположили, че шофьорът е припаднал или е получил инфаркт.

Г-н Ладжудис: Било е убийство, Анди. Тя е убила твоя син.

[Свидетелят не отговаря.]

Г-н Ладжудис: Това голямо съдебно жури иска да я обвини. Погледни съдебните заседатели. Те искат да вземат правилното решение. Всички искаме. Но ти трябва да ни помогнеш. Трябва да ни кажеш истината. Какво се случи с твоя син?

[Свидетелят не отговаря.]

Г-н Ладжудис: Какво се случи с Джейкъб?

[Свидетелят не отговаря.]

Г-н Ладжудис: Анди, това все още може да завърши както е правилно.

Свидетел: Нима?“

 

 

Извън съдебната палата безмилостен вятър фучеше по улица „Торндайк“. Поредният архитектурен гаф — високите плоски стени от всичките четири страни предизвикваха същинско торнадо около подножието на сградата. В бурна априлска вечер като тази вятърът се вихреше така около нея, че човек трудно можеше да стигне до входа. Все едно имаше защитен ров около съдебната палата. Загърнах се плътно с палтото и тръгнах по „Торндайк“ към гаража, а вятърът ме блъскаше в гърба. За последен път излизах от тази съдебна палата. Облегнах се назад под напора на вятъра като човек, затискащ врата с гръб.

Разбира се, някои неща не можеш да оставиш зад гърба си. Представях си постоянно онези последни мигове. Всеки ден преживявам отново последните секунди от живота на Джейкъб, а когато заспя, пак ги сънувам. Няма значение, че не съм бил там. Не мога да попреча на ума си да ги вижда.

Виждам как Джейкъб се изтяга на средната седалка в микробуса, опънал напред дългите си крака. Винаги сядаше по средата, сякаш беше малко дете, дори когато в колата пътуваха само той и майка му. Не е сложил предпазния колан. Често проявяваше подобна небрежност. Обикновено Лори му мърмореше, докато не го сложи. Тази сутрин не го направи.

Джейкъб и Лори не говорят много по време на пътуването. Няма какво да си кажат. Лори е мълчалива и навъсена, откакто се прибрахме от Ямайка преди няколко седмици, а Джейкъб — достатъчно схватлив, за да не й досажда. Вероятно вече бе усетил, че е загубил майка си — загубил е нейното доверие, а не обичта й. Затова след като разменят неохотно няколко думи по шосе 128, двамата млъкват. Стигат до отбивката и завиват на запад по магистралата. Микробусът се влива в движението и набира скорост — поредното дълго еднообразно пътуване.

Има и друга причина за мълчанието на Джейкъб. Отива за събеседване в частно училище в Нейтик. Честно казано, не вярвахме, че в което и да е училище ще се съгласят да го приемат. Кой би се примирил с правните рискове, дори ако е готов да понесе зловещата слава, че сред учениците му е проклетникът Джейкъб Барбър? Решихме Джейкъб да продължи с домашните уроци до края на средното образование. Осведомиха ни обаче, че градската управа няма да ни възстанови разходите за индивидуално обучение, докато не изчерпим всички останали възможности, затова уговорихме няколко формални събеседвания. Всичко това беше трудно за Джейкъб — трябваше да докаже, че не го искат, като понася да го отхвърлят отново и отново. Мислеше си, че в училищата се съгласяват да проведат тези разговори само за да имат шанса да го позяпат, да видят чудовището отблизо.

Моли майка си да включи радиото. Тя пуска новинарската станция WBUR, но не след дълго го спира. Големият свят продължава своя ход, без да им обръща внимание.

След няколко минути по бузите на Лори потичат сълзи. Тя впива пръсти във волана.

Джейкъб не забелязва. Погледът му е прикован напред между двете седалки. Взираше се през стъклото в гъмжилото от коли, устремили се по пътя.

Лори включва мигача, минава в дясното платно, където движението е по-спокойно, и започва да ускорява — 120 километра в час, 122, 125, 128… Откопчава предпазния колан и го връща в гнездото му над лявото си рамо.

Джейкъб щеше да възмъжее, разбира се. След две-три години гласът му щеше да звучи по-плътно. Щеше да има нови приятели. Щом навършеше двайсет години, щеше да прилича все повече на баща си. Мрачният му поглед щеше да се смени с по-ведро изражение, щом загърбеше тревогите и несгодите на тийнейджърските години. Костеливото му тяло щеше да натрупа мускули. Вероятно нямаше да бъде едър колкото грамадния си баща, но все пак по-висок и широкоплещест от повечето връстници. Щеше да умува дали да учи право. Всички деца си представят какво би било да изберат професиите на своите родители. Но той нямаше да стане юрист. Щеше да реши, че тази работа е прекалено показна, театрална, скована от правила, не подхожда на неговата сдържаност. Щеше дълго да търси, да пробва с неща, които не му допадат.

Микробусът вече се движи с над 135 километра в час. Джейкъб казва без особено безпокойство:

— Мамо, не прекаляваш ли малко със скоростта?

— Така ли?

Щеше да се запознае със своя дядо. Вече го глождеше любопитството. След сблъсъка си със закона ще поиска да разрови миналото, да разбере какво означава да си внук на Кървавия Били Барбър. Щеше да отиде на свиждане и да остане разочарован. Легендата — прякорът, страховитата слава, убийството, за което мнозина буквално не можеха да продумат — беше много по-голяма от съсухрения старец зад нея, който в края на краищата си оставаше бандит, ако ще и да беше бандит от сой. Джейкъб все някак щеше да се примири с тази история. Не като мен, като я заличава, пренебрегва, изтрива насила. Той беше прекалено склонен към размисъл, за да се залъгва така. И накрая щеше да я приеме, да види колко незначително всъщност е всичко това.

По-късно, след като попътува, щеше да заживее в някое далечно място, където никой не е чувал за рода Барбър или поне не е научил достатъчно, за да задълбава в историята му. Мисля, че би отишъл някъде на запад. Може би в Бъзби, щата Аризона. Или в Калифорния. Кой би могъл да каже? И някъде там един ден той щеше да носи своя син на ръце, да се взира в очите му, както аз често гледах Джейкъб, и да се чуди: „Кой си ти? За какво мислиш?“.

— Мамо, добре ли си?

— Разбира се.

— Какво правиш? Това е опасно.

140, 142, 145. Нашата „Хонда Одисея“ беше доста тежка и никак не съответстваше на категорията си „микробус“ с този мощен двигател. Ускоряваше лесно. И оставаше много устойчива при висока скорост. Когато карах, често се случваше да погледна надолу към таблото и да открия с изненада, че се движа със 130 километра в час. Но щом скоростта надхвърлеше 145, колата започваше да се тресе леко, а гумите нямаха много добро сцепление с пътя.

— Мамо?

— Обичам те, Джейкъб.

Джейкъб притиска гръб в седалката. Ръцете му търсят предпазния колан, но вече е твърде късно. Остават само няколко секунди. Той още не разбира какво става. Съзнанието му трескаво прехвърля възможните обяснения за тази скорост, за странното спокойствие на майка му — заклещен педал на газта, желание да не закъснеят за събеседването или просто разсеяност.

— Обичам и теб, и баща ти.

Микробусът се премества в аварийното платно отдясно, първо десните колела пресичат бялата линия, после и левите (остават броени секунди), плавният наклон надолу помага на двигателя, стигнал до пределната си мощност — 155, 157, 160…

— Мамо! Престани!

Тя насочва микробуса право към подпората на насрещния надлез — вградена в склона до пътя конструкция от железобетон. Пред подпората има наклонена предпазна ограда, която би трябвало да отклони микробуса от челен удар. Но колата се движи прекалено бързо и под остър ъгъл, затова когато Лори стига до оградата, тя повдига десните колела, микробусът се килва и се превърта фатално. Лори мигновено изгубва контрол над колата, но не пуска волана. Микробусът изчегъртва нагоре по оградата, инерцията го изстрелва над нея като от катапулт и го завърта почти с колелата нагоре, подобно на кораб, преобърнал се към левия си борд.

Докато колата се превърта във въздуха, двигателят бучи, Лори пищи — всичко само за частица от секундата. Сигурен съм, че Джейкъб непременно бе помислил за мен — за онзи, който бе държал своето дете на ръце, за да се взира в неговите очи, и бе разбрал, че го обича, независимо от всичко, до самия край, когато видя бетонната стена да връхлита върху него.