Уилям Ландей
Да защитаваш Джейкъб (35)

35. Аржентина

Прибрахме се вкъщи. Бях се вкиснал и гадното ми настроение сякаш зарази Джейкъб и Лори. От самото начало аз бях непоклатимият. Мисля, че те съвсем рухнаха, когато ме видяха да губя надежда. Опитах се да лъжа заради тях. С обичайните приказки, че не бива да се радваме твърде много на добрия ден и да се натъжаваме прекалено от лошия. Внушавах им, че доказателствата на обвинението винаги изглеждат по-тежки на пръв поглед, отколкото по-късно в контекста на цялото дело. Напомних им, че никой не може да предвиди решението на съдебните заседатели и не бива да придаваме чак такова значение и на най-дребните им жестове. Но тонът ми ме издаваше. Мислех си, че именно в този ден вероятно загубихме делото. В най-добрия случай, за да възстановим равновесието, вече се налагаше да представим истинска защитна теза. В този момент вече беше глупаво да разчитаме на „основателните съмнения“: написаният от Джейкъб разказ наистина изглеждаше като самопризнание, а колкото и да се стара Джонатан, не успя да обори твърдението на Дерек, че Джейкъб го е написал. Не признах тези съмнения пред тях. Нищо нямаше да бъде по-различно, ако им кажа истината, затова я спестих. Само казах:

— Денят не беше добър за нас.

Но това стигаше.

Тази вечер нито Отец О’Лиъри дойде да ни наблюдава, нито който и да е друг. Тримата бяхме напълно изолирани от света. Нямаше да се чувстваме толкова самотни дори ако ни бяха изстреляли с ракета в космоса. Поръчахме си китайска храна, както направихме поне хиляда пъти през последните месеци, защото „Чайна Сити“ обслужваше всеки, а разносвачът говореше толкова зле английски, че не се притеснявахме да му отворим вратата. Изядохме си вечерята почти безмълвно и всеки се усамоти в своето кътче за остатъка от вечерта. Не можехме да понесем още разговори за делото, но то бе обсебило напълно мислите ни и не бяхме способни да говорим за друго. В това униние не искахме да търпим идиотизма на телевизията — изведнъж животът ни започна да изглежда твърде кратък, за да го прахосваме, не можехме да се съсредоточим и в четене.

Около десет часа отидох в стаята на Джейкъб да видя как е. Заварих го проснат по гръб на леглото.

— Джейкъб, добре ли си?

— Не съвсем.

Седнах на ръба на леглото. Той се дръпна на другата страна, за да ми направи място до него, но вече нямаше достатъчно и за двама ни. (Когато беше бебе, задрямваше легнал на гърдите ми.)

Той се обърна настрани и опря глава на дланта си.

— Татко, може ли да те попитам нещо? Ако смяташ, че делото е потръгнало зле, ще ми кажеш ли?

— Защо питаш?

— Просто отговори — ще ми кажеш ли?

— Да, така си мисля.

— Защото няма смисъл да… Ами ако офейкам, какво ще стане с теб и с мама?

— Ще загубим всичките си пари.

— Ще ви вземат ли къщата?

— Накрая и това ще се случи. Заложихме я за твоята гаранция.

Джейкъб обмисляше думите ми, а аз казах:

— Това е само къща. Няма да ми липсва. Не е важна колкото теб.

— Да, ама… Къде ще живеете тогава?

— За това ли си мислиш, докато се излежаваш тук?

— И за това.

Лори дойде, скръсти ръце и се облегна в рамката на вратата.

— Къде би отишъл? — попитах аз.

— В Буенос Айрес.

— В Буенос Айрес ли? Защо точно там?

— Ами изглежда готино място.

— Кой го казва?

— Имаше статия в „Ню Йорк таймс“. Градът бил „Париж на Южна Америка“.

— Хъм… Не знаех, че в Южна Америка си имат Париж.

— Но е в Южна Америка, нали?

— Да, в Аржентина. Може би е добре да проучиш страната, преди да офейкаш там.

— Имаме ли с тях… как беше… нещо като договор за бегълци?

— Договор за екстрадиция ли? Не знам. Май и това не е зле да провериш.

— Така изглежда.

— И как ще си платиш билета?

— Не знам. Ти ще го платиш.

— Ами паспорт? Твоят е в съда, не помниш ли?

— Все някак ще си изкарам нов.

— Просто така? Как ще стане?

Лори седна на пода до леглото и погали Джейкъб по главата.

— Ще се промъкне през границата в Канада и там ще получи канадски паспорт.

— Хъм. Не съм убеден, че е толкова лесно, но щом казвате… И какво ще правиш, когато отидеш в Буенос Айрес, за който вече установихме, че е в Аржентина?

— Ще танцува танго — промълви Лори и очите й се навлажниха.

— Джейкъб, ти умееш ли да танцуваш танго?

— Не съвсем.

— Брей, „не съвсем“.

— Да де, изобщо не мога — прихна той.

— Е, в Буенос Айрес има кой да те научи на танго.

— В Буенос Айрес всеки танцува танго — добави Лори.

— Но за танго са нужни двама, нали? — напомних аз.

Джейкъб се усмихна стеснително.

— Буенос Айрес е пълен с красиви жени, които танцуват танго — каза Лори. — Красиви загадъчни жени. Джейкъб ще може да избира.

— Татко, вярно ли е? В Буенос Айрес пълно ли е с красавици?

— Така съм чувал.

Той легна по гръб и сплете пръсти под главата си.

— Тази идея ми изглежда все по-страхотна…

— Джейк, а какво ще правиш, след като се научиш да танцуваш танго?

— Сигурно ще уча.

— За което ще плащам пак аз, нали?

— Разбира се.

— А след това?

— Не знам. Може пък да стана юрист като теб.

— Не мислиш ли, че ще ти се наложи да кротуваш? Щом ще бъдеш беглец, нали се сещаш?

Лори отговори вместо него.

— Не. Ще го забравят напълно и той ще живее дълго, щастливо, чудесно в Аржентина с красива жена, която танцува танго. Джейкъб ще бъде велик човек. — Тя се подпря на колене, за да го гледа в лицето, и продължи да го гали по главата. — Ще има деца, после децата му ще имат свои деца, той ще дари толкова щастие на толкова много хора и никой вече не би повярвал, че някога в Щатите хората са говорили ужасни неща за него.

Джейкъб затвори очи.

— Не знам дали ще мога да отида в съда утре. Не искам.

— Знам, Джейк. — Докоснах го с длан. — Почти свърши.

— Точно от това се страхувам.

— И аз не мисля, че мога да го понеса — призна си Лори.

— Скоро ще приключи. Само трябва да изтърпим. Доверете ми се.

— Татко, ще ми кажеш, нали? Както обеща? Ако е време да…

Той кимна към вратата.

Може би трябваше да му кажа истината. „Не става така, Джейк. Няма къде да бягаш.“ Но не го направих, а вместо това само казах:

— Няма да се наложи. Ще спечелим делото.

— И все пак ако…

— Ако. Да, Джейкъб, не се съмнявай, ще ти кажа. — Разроших косата му. — Нека се опитаме да поспим.

Лори го целуна по челото, после и аз направих същото.

— Може и вие да дойдете в Буенос Айрес — подхвърли той. — Може да заминем всички.

— Там дали ще можем да си поръчваме храна от „Чайна Сити“?

— Няма проблем, татко — ухили се Джейкъб. — Изпълняват поръчките със самолет.

— Добре, щом е така. А аз за малко си помислих, че планът ще се провали. Сега се наспи. Утре е важен ден.

— Дано не си прав — промърмори той.

 

 

Двамата с Лори си легнахме и тя зашепна:

— Когато говорихме за Буенос Айрес, почувствах се щастлива за пръв път… не знам откога. Не помня откога не съм се усмихвала.

Усещането й за сигурност бързо изчезна и само след секунди, както си лежеше с лице към мен, тя прошепна:

— Ами ако отиде в Буенос Айрес и убие някого там?

— Лори, той няма да отиде в Буенос Айрес и няма да убие никого. Той не е убил никого и тук.

— Не съм толкова сигурна.

— Не го казвай.

Тя се обърна на другата страна.

— Лори?

— Анди, ако ние сме тези, които грешат? Ако се отърве и, да не дава Господ, пак го направи? Нямаме ли никаква отговорност?

— Лори, късно е, изтощена си. Ще говорим за това друг път. Не бива да допускаш такива мисли в главата си. Сама се подлудяваш.

— Не. — Гледаше ме умоляващо, сякаш аз говорех безсмислици. — Анди, трябва да бъдем честни помежду си. Това е нещо, за което сме длъжни да мислим.

— Защо? Делото още не е приключило. Предаваш се прекалено рано.

— Длъжни сме да мислим за това, защото той е наш син. Нуждае се от нашата подкрепа.

— Лори, ние вършим нашата работа. Подкрепяме го, помагаме му да понесе делото.

— Това ли ни е работата?

— Да! Какво друго?

— Анди, а ако той се нуждае от нещо друго?

— Няма нищо друго. За какво говориш? Нищо повече не можем да направим. Ние вече правим всичко, което е в човешките възможности.

— А ако той е виновен?

— Няма да го признаят за виновен.

Гласът й зазвуча напрегнато, натъртено.

— Говоря не за присъдата, а за истината. Ами ако наистина е виновен?

— Не е.

— Анди, искрено ли го мислиш? Че той не го е направил? Толкова ли е просто? И нямаш никакви съмнения?

Не отговорих. Не можах да събера сили.

— Анди, вече не мога да те разбера. Трябва да говориш с мен, да ми кажеш. Не знам какво става в главата ти.

— Нищо не става в главата ми.

В тези думи имаше повече истина, отколкото ми се искаше.

— Анди, понякога ми се ще да те сграбча за реверите и да те принудя да ми кажеш истината.

— О, пак стигнахме до моя баща.

— Не е това. Говоря за Джейкъб. Искам да бъдеш напълно откровен — заради мен. Трябва да знам. Дори ако ти не искаш да знаеш, аз искам. Смяташ ли, че Джейкъб го е направил?

— Според мен един родител не бива да изрича някои неща за детето си.

— Не те попитах за това.

— Лори, той ми е син.

— Той е наш син. Носим отговорност за него.

— Именно. Носим отговорност за него. И трябва да бъдем на негова страна.

Протегнах се и я погалих по косата. Тя бутна ръката ми.

— Недей! Анди, разбираш ли какво ти казвам? Ако той е виновен, ние също сме виновни. Такъв е животът. И ние сме замесени. Ние го създадохме — аз и ти. И ако наистина е извършил това… можеш ли да го понесеш? Можеш ли да се справиш с тази възможност?

— Ако се наложи.

— Наистина ли? Би ли могъл?

— Да. Чуй ме — ако той е виновен, ако загубим делото, ще бъдем принудени да се справим някак с положението. Поне това ми е ясно. И ще продължаваме да бъдем негови родители. Не можеш да подадеш оставка от тази работа.

— Ти си най-вбесяващо нечестният мъж.

— Защо?

— Защото се нуждая от теб сега, но ти не си с мен.

— Напротив!

— Не си. Опитваш се да ме наставляваш. Говориш с изтъркани фрази. Ти си някъде зад тези хубави кафяви очи и аз не знам какво мислиш наистина. Не мога да те разбера.

Въздъхнах и наведох глава.

— Лори, понякога и аз не мога да се позная. Не знам какво мисля. Старая се изобщо да не мисля.

— Моля те, Анди, трябва да мислиш. Погледни в себе си. Ти си неговият баща. Направил ли го е? На този въпрос се отговаря с „да“ или „не“.

Тя ме тласкаше натам — към надвисналия черен силует на Джейкъб Убиеца. Отърках се в него, докоснах края на дрехата му… и не можах да пристъпя напред. Опасността беше твърде голяма.

— Не знам — отговорих.

— Значи мислиш, че може да го е направил?

— Не знам.

— Но поне е възможно.

— Лори, казах, че не знам.

Тя се взираше в лицето ми, в очите, търсеше нещо, на което да се довери, търсеше опора. Опитах се заради нея да си сложа маската на решимост, за да открие в моето изражение каквото й е нужно — утеха, любов, близост, каквото ще да е. Но истината? Увереността? Нямаше ги, затова не можех да ги дам и на нея.

 

 

Около два часа по-късно, към един през нощта, в далечината се чу сирена. Това беше необичайно, защото полицаите и огнеборците рядко ги използваха в нашето тихо предградие, задоволяваха се с мигащите сигнални светлини. Воят на сирената продължи не повече от пет секунди, после в тишината остана само ехото, като угасен във вода факел. До мен Лори спеше все в същата поза, обърнала ми гръб. Отидох при прозореца да надникна, нямаше нищо по-различно. Оставаха още няколко часа, за да разбера какво означаваше тази сирена и как незнайно за нас всичко се бе променило.

Ние вече бяхме в Аржентина.