Уилям Ландей
Да защитаваш Джейкъб (33)

33. Отец О’Лиъри

Вече не бях уверен как ще завърши делото, но продължавах да съм оптимист. Ладжудис се надяваше да направи печеливша комбинация от слаби карти. Но и нямаше друг избор. Не можеше да сложи асо на масата — толкова неоспоримо доказателство, че да задължи съдебните заседатели да обявят Джейкъб за виновен. Последната му надежда беше в цяла група свидетели, подбрани измежду съучениците на моя син. Не можех да си представя, че децата от „Маккормик“ толкова ще впечатлят съдебното жури.

И Джейкъб беше съгласен с мен. Отнасяхме се с подигравки към скалъпеното от Ладжудис обвинение и коментирахме, че всяка показана от него досега карта означава сигурна загуба. Особено удоволствие ни доставяха ударът на Джонатан с „липсата на доказателства“ и хокането от съдията, което Ладжудис отнесе, защото си позволи да спомене „гените на убиец“. Не се опитвам да внуша, че Джейкъб не беше уплашен до полуда. Защото беше. Всички бяхме. Просто облекчаваше малко страховете си с тупане по гърдите. И аз го правех. Чувствах се агресивен, преливащ от адреналин и тестостерон. Надвисналата ужасна катастрофа на обвинителната присъда изостряше всичките ми сетива.

Лори беше много по-посърнала от нас. Тя смяташе, че в едно толкова неясно дело съдебното жури ще сметне за свой дълг да обяви Джейкъб за виновен. Не биха рискували да сбъркат. Ще пратят зад решетките това момче-чудовище, за да опазят невинните дечица — край на проблема. Те не биха оставили безнаказано убийството на Бен Рифкин. В противен случай справедливостта нямаше да възтържествува. И щом, за да постигнат това, трябваше да нахлузят примката на шията на Джейкъб, нямаше да се поколебаят. В нерадостните предсказания на Лори долавях нещо още по-мрачно, но не смеех да я попитам направо. Някои чувства е най-добре да не бъдат изразени. Не бива да принуждаваш майката да казва някои неща за детето си, дори ако тя вярва в тях.

Затова в онази вечер обявихме примирие. Решихме да не предъвкваме повече веществените доказателства, за които слушахме цял ден, да не обсъждаме безкрайно подробностите за контактните петна, ъглите на прободните рани и всичко останало. Предпочетохме да седнем на дивана и да гледаме телевизия в доволно мълчание. Когато Лори се качи горе около десет часа, ми се прокрадна смътната идея да отида при нея. Преди бих го направил. Либидото щеше да ме повлече подире й, сякаш съм датски дог на каишка. Но с това беше свършено. Лори загуби всякакво желание за секс, а аз не можех да си представя как ще заспя до нея, как ще заспя изобщо. Пък и все някой трябваше да изключи телевизора и да накара Джейкъб да си легне по някое време.

Малко след единайсет часа — тъкмо започваше Шоуто на Джон Стюарт, Джейк каза:

— Онзи пак е тук.

— Кой?

— Онзи тип с цигарата.

Надникнах през външните щори на хола.

Същият „Линкълн Таун Кар“ бе спрял нагло точно срещу къщата под една от уличните лампи. Прозорецът до шофьора беше леко отворен, за да тръска пепелта.

— Да се обадим ли на ченгетата? — предложи Джейкъб.

— Не. Аз ще се погрижа за това.

Отидох в антрето и извадих от гардероба малка червена бейзболна бухалка от алуминий, зарязана там от години между чадърите и обувките, може би след последния мач на Джейкъб в детския отбор.

— Татко, това може би не е добра идея.

— Няма по-добра, повярвай ми.

Всъщност, Джейкъб се оказа прав, наистина не беше добра. Не си затварях очите за вероятността да съсипя още повече и без това променената представа на хората за нас, особено за Джейкъб, но бях се настроил само да сплаша Човека-с-цигарата, без да се стига до насилие. И все пак ме бе обзело чувството, че мога да пробия и стена е главата си, желанието най-сетне да направя нещо. Честно казано, не знам докъде бях готов да стигна. Впрочем не се и наложи да разбера.

Когато излязох на тротоара пред къщата, пред мен профуча полицейска кола — черен „Форд Интерсептър“, без всякакви отличителни знаци. Появи се сякаш от нищото, с мигащи сини лампи, които осветиха улицата. Спря под ъгъл пред другата кола, за да й попречи да потегли.

Отвътре изскочи Пол Дъфи — само якето с емблема и значката на колана му показваха, че е от щатската полиция. Изгледа ме (бях отпуснал надолу ръката си с бухалката, но това не пречеше да изглеждам нелепо) и повдигна вежди.

— Прибирай се вкъщи, шампионе!

Не помръднах. Толкова се стъписах, а и отношението ми към Дъфи вече беше толкова объркано, че нямах желание да го послушам.

Той ме загърби и отиде при досадника.

Стъклото откъм шофьора се спусна с бръмчене и мъжът в колата попита:

— Проблем ли има?

— Искам да видя шофьорската ви книжка и регистрационния талон на колата.

— Имам право да седя в собствената си кола, нали?

— Господине, отказвате ли да представите поисканите документи?

— Нищо не отказвам. Искам да знам защо ме безпокоите. Седя си, на никого не преча, улицата е достъпна за всички.

Мъжът пъхна цигарата в уста и се наклони напред, за да измъкне портфейла от задния си джоб. Когато Дъфи взе шофьорската книжка и се върна при полицейската кола, мъжът се вторачи в мен изпод козирката на шапката си и подхвърли:

— Как я караш, мой човек?

Не отговорих.

— Всичко наред ли е с теб и семейството?

Продължихме да се зяпаме.

— Хубаво е да имаш семейство.

Мълчах, а той продължи да пуши с пресилено безгрижие.

Дъфи излезе от колата, върна му книжката и талона и го попита:

— Вие ли бяхте спрял тук онзи ден вечерта?

— Не, господине.

— Господин О’Лиъри, защо не отидете другаде? Пожелавам ви приятна вечер. И повече не се връщайте тук.

— Улицата не е ли на всички?

— Не се отнася за вас.

— Както кажете, господин полицай. — Пак се сгъна и натика с пъшкане портфейла си в задния джоб. — Съжалявам, малко съм тромав. Остарявам. — Ухили се първо на Дъфи, после на мен. — Господа, приятна вечер и на вас. — Сложи си предпазния колан и го заключи показно. — Щрак, иначе глоба. Господин полицай, май трябва да преместите колата. Пречите ми.

Дъфи седна в полицейската кола и я премести два-три метра назад.

— Лека ви нощ, господин Барбър — каза О’Лиъри и бавно потегли.

Дъфи застана до мен.

— Искаш ли да ми обясниш какво става? — попитах го аз.

— Да, добре е да поговорим.

— Ще влезеш ли?

— Виж какво, Анди, ще те разбера, ако не желаеш да влизам в къщата ви и да се мотая наоколо. Няма проблем. Можем да говорим и тук.

— Не, всичко е наред. Просто ела вътре.

— Предпочитам да…

— Дъф, казах ти, че всичко е наред.

Той се намръщи.

— Лори будна ли е?

— Притесняваш се от нея ли?

— Да.

— Но не и от мен?

— Не очаквам с нетърпение този разговор, откровено казано.

— Не се тревожи. Мисля, че тя заспа.

— Нещо против да взема това?

Подадох му бухалката.

— Наистина ли мислеше да я използваш? — попита Дъфи.

— Имам право да не отговарям на въпроси.

— Да, може би така е най-добре.

Той пъхна бухалката в колата си и влезе с мен в къщата. Лори стоеше със скръстени ръце на площадката на вътрешната стълба по долнище на пижама и фланела. Не каза нищо.

— Здрасти, Лори — каза Дъфи.

Тя се завъртя и се върна в спалнята.

— Здрасти, Джейкъб.

— Здрасти — отвърна Джейкъб, възпитанието и навикът не му позволиха да покаже, че се чувства разгневен или предаден.

Отидохме в кухнята и там попитах Дъфи защо се навърта около нас.

— Обади ми се твоят адвокат. Каза, че полицията в Нютън и Кеймбридж не му обръща внимание.

— И е решил да помоли тебе? Нали сега си в отдела за връзки с обществеността?

— Е, да, но правя това по лични подбуди.

Кимнах. Не знам какво чувствах спрямо Дъфи в този момент. Все пак разбирах, че когато даде свидетелски показания срещу Джейкъб, той само изпълняваше дълга си. Не можех да видя в него свой враг. Но нямаше и да бъдем приятели занапред. Ако затвореха моето момче в килия до края на живота му, Дъфи щеше да е сред хората, пратили го там. И двамата съзнавахме, че е така. Не можехме да намерим подходящи думи, за да си кажем това направо, затова го пренебрегнахме. Най-доброто в мъжкото приятелство е, че почти винаги неловките моменти могат да бъдат загърбени по мълчаливо съгласие и ако истинската близост е немислима, задоволяваш се с по-лесната задача на взаимната търпимост.

— Кой беше този човек?

— Името му е Джеймс О’Лиъри. Прякорът му е Отец О’Лиъри. Роден е през февруари 1943 година, на шейсет и четири.

— Значи по-скоро е Дядо О’Лиъри.

— Не се отнасяй пренебрежително към него. Той е стар гангстер. Досието му обхваща половин век и е побрало едва ли не целия Наказателен кодекс. Има всичко, за което се сетиш. Оръжия, дрога, насилие. Федералните го подхванали през 80-те години заедно с цяла банда по обвинения за трафик на наркотици, но до присъда не се стигнало. Казаха, че е бил и „горила“, пребивал по поръчка. Сега е твърде стар за такава работа.

— И с какво се занимава?

— Оправя проблеми. По-точно ги отстранява. Предлага услугите си на дребно. Каквото поискаш — събира стари дългове, гони хора от домовете им, кара ги да си затварят устите.

— Отец О’Лиъри… Защо се е наежил срещу Джейкъб?

— Самият той не е настроен срещу Джейкъб, убеден съм в това. Въпросът е кой му плаща и за какво.

— А какъв е отговорът?

Дъфи вдигна рамене.

— Нямам представа. Трябва да е някой, който мрази Джейкъб. А тази група е твърде многобройна в момента — всеки, който е познавал Бен Рифкин или… по дяволите, може да е всеки, който гледа новини по телевизията.

— Страхотно. И какво да правя, ако го видя отново?

— Мини на другия тротоар. След това ми се обади.

— И ти ще пратиш отдела по връзки с обществеността да се разправя с него ли?

— Ако е нужно, ще пратя и цялата Осемдесет и втора въздушнопреносима дивизия.

Усмихнах се.

— Още имам приятели тук-там — увери ме Дъфи.

— Ще те върнат ли в ПКП?

— Зависи дали Распутин ще им позволи, когато стане районен прокурор.

— Все още има нужда от голям удар, преди да се кандидатира за длъжността.

— Вярно си е и тъкмо в това е проблемът — няма да му се усмихне щастието.

— Мислиш ли?

— Да. Порових около твоето приятелче Пац.

— Заради кръстосания разпит ли?

— И заради него, и защото помня как ме питаше за Пац и Ладжудис, дали ги свързва нещо. Защо Ладжудис не искаше Пац да бъде заподозрян за това убийство?

— Е, и?

— Може и да не е нищо особено, но има връзка. Ладжудис е работил по обвинения срещу него, когато е бил в групата по престъпления срещу непълнолетни. В онзи случай е имало изнасилване, но Ладжудис го смекчил до сексуално посегателство и всичко приключило със споразумение в съда.

— Какво следва от това?

— Може би нищо. Може би потърпевшият не е искал да даде показания в съда или е оттеглил обвиненията, а Ладжудис е взел правилното решение. А може би е сгафил зле, Пац се е отървал леко и след време е извършил убийство. Ладжудис няма да се хвали с такава история в предизборната кампания, нали? — Дъфи пак сви рамене. — Нямам достъп до материалите на прокуратурата. Само толкова успях да изровя, без да привличам излишно внимание. Знам, че не е много, но поне е нещо.

— Благодаря ти.

— Ще видим има ли за какво — промърмори той. — Пък и може да няма значение дали е вярно. Ако просто ей така подхвърлиш това в съда, хвърлиш малко прах в очите на хората — сещаш се за какво говоря, нали?

— Сещам се, господин велик детектив.

— И ако Ладжудис си отнесе пердаха, още по-добре, а?

— Ъхъ — засмях се аз.

— Знаеш ли, Анди, съжалявам за всичко това.

— Знам.

— Работата ми понякога е гадна.

Постояхме няколко секунди загледани един в друг.

— Е, ще те оставя да се наспиш — каза той накрая. — Утре е важен ден. Искаш ли да поседя отвън, за да не се върне новият ви приятел?

— Не. Благодаря, но мисля, че всичко ще бъде наред.

— Добре. Пак ще се видим.

Легнах си двайсетина минути по-късно, но първо отместих леко щората в спалнята, за да погледна улицата. Черната полицейска кола още беше там, както очаквах.