Уилям Ландей
Да защитаваш Джейкъб (3)

3. Отново на училище

Рано сутринта от стаята на Джейкъб се дочу стенание… Докато се будех, с учудване открих, че тялото ми вече се движи, стъпва и се изправя, за да се затътри около леглото. С все още замътена от съня глава излязох от тъмнината в спалнята и през сивкавата светлина на утрото в коридора влязох пак на тъмно в детската стая.

Натиснах превключвателя на стената и намалих светлината. Стаята на Джейкъб беше пълна с какво ли не — огромни тромави маратонки, лаптоп „Макбук“, облепен със стикери; учебници, романи с меки корици, кутии от обувки, пълни със стари снимки на бейзболисти и комикси. В ъгъла игрова конзола „Ексбокс“ бе включена към стар телевизор. Дисковете, повечето с военни ролеви игри, и техните кутии бяха на купчина наблизо. Имаше и мръсни дрехи, разбира се, но и две спретнати купчини чисти, прилежно сгънати и подредени от Лори. Джейкъб не ги бе прибрал в гардероба, защото му беше по-удобно да ги взима направо от купа. Върху ниска библиотечка бяха събрани наградите от детския футболен отбор. Джейкъб не се проявяваше кой знае колко в спорта, но в онези години всяко хлапе получаваше награди. Малките статуетки стърчаха като реликви, пренебрегнати и на практика невидими за сина ми. Имаше и стар плакат на блудкав филм от 70-те години — „Петте пръста на смъртта“, на който мъж в кимоно за карате забива юмрук с добре поддържан маникюр в тухлена стена. Внушенията бяха ясни: „Шедьовърът на бойните изкуства! ВИЖТЕ неспирните изумителни схватки! УЖАСЕТЕ СЕ от забранения ритуал на желязната длан! ВЪЗХИТЕТЕ СЕ на младия боец, който сам се изправя срещу злите господари на бойните изкуства!“. Бъркотията беше толкова безнадеждна и постоянна, че двамата с Лори отдавна се отказахме да се караме с Джейкъб за това. Всъщност дори престанахме да я забелязваме. Лори си имаше теория, че този хаос отразявал духовния живот на Джейкъб, а влизането в стаята било като проникване в неговото хаотично подрастващо съзнание, затова било глупаво да се заяждаме с него. Повярвайте ми, тъкмо такива неща може да чуете, ако се ожените за дъщеря на психоаналитик. За мен си беше само разхвърляна стая и побеснявах при всяко влизане.

Джейкъб лежеше близо до ръба на леглото и не помръдваше. Главата му беше отметната назад, устата му зееше. Не хъркаше, но дишаше задавено, мъчеше го някаква простуда. И между тежкото дишане скимтеше „Н… Н…“. Опитваше се да каже „Не“.

— Джейкъб! — прошепнах му. Протегнах ръка да го погаля по главата, за да се успокои. — Джейк!

Той извика отново. Очите му зашариха под клепачите.

Навън затрака първият крайградски влак към Бостън по линията „Ривърсайд“, който минаваше всяка сутрин в шест часа и пет минути.

— Това е само сън — опитах се да го успокоя.

Изпитах удоволствие, че го утешавам така. Случката пробуди у мен онази носталгия, на която са подвластни родителите — смътен спомен за Джейк на три или четири години, когато си имахме ритуал преди сън. Аз го питах: „Кой обича Джейкъб?“. И той отговаряше: „Тате го обича“. Последните думи, които си казвахме всяка вечер, преди той да заспи. Но Джейкъб никога не бе имал причина да се съмнява в онова, което изпитвам към него. Изобщо не му хрумваше, че татковците могат да изчезват, поне не и неговият. Аз бях този, който се нуждаеше от сигурност, защото в моето детство баща ми не беше до мен. Почти не го познавах. И се бях зарекъл, че моите деца никога няма да преживеят това, няма да научат какво означава да живееш без баща. Колко странно беше, че само след няколко години Джейк щеше да ме напусне, а не аз него. Ще замине да учи в някой колеж и моето време като отдаден, грижовен баща ще свърши. Ще го виждам все по-рядко, накрая отношенията ни ще се ограничат до няколко гостувания през отпуската или почивните дни през лятото. Трудно ми беше да си го представя. Какво бях аз, ако не баща на Джейкъб?

Споходи ме и друга мисъл, неизбежна в тези обстоятелства — не се съмнявах, че и Дан Рифкин бе искал да опази сина си от злото, и то не по-малко от мен, той също е бил неподготвен за сбогуването със своето момче. Но Бен Рифкин лежеше в хладилна камера на моргата, а моят син — в топлата си постеля, и само късметът бе решил кой къде да бъде. Срамувам се да призная, че си помислих: „Слава богу! Слава богу, че бе неговото дете, а не моето“. Не ми се вярваше, че бих преживял загубата.

Коленичих до леглото, обгърнах с ръце Джейкъб и опрях глава в неговата. И пак си спомних — когато беше малък, щом се събудеше сутринта, топуркаше сънено през коридора, за да се гушне в леглото при нас. А сега го усещах толкова пораснал — невъзможно голям, костелив и дългурест. Хубаво момче с тъмна къдрава коса и румена кожа. Беше на четиринайсет. Знаех, че не би ми позволил да го прегърна така, ако е буден. През последните години доста се промени — стана малко кисел и неприветлив. Понякога ми се струваше, че си имаме един съвсем непознат вкъщи, при това леко враждебен. Типично поведение в пубертета, казваше ми Лори. Според нея Джейкъб пробва различни нови самоличности, за да остави детството си в миналото — веднъж завинаги.

Изненадах се, че моето докосване наистина го успокои и спря кошмара, който сънуваше. Вдиша дълбоко веднъж и се обърна. Дишането му стана ритмично и той се унесе дълбоко. Наблюдавах го и си мислех, че на петдесет и една години сякаш съм забравил как да спя. Будех се по няколко пъти нощем и рядко ми се събираха повече от четири-пет часа сън. Приятно ми беше да съм до детето си, макар че Джейкъб може би дори не усети, че съм там.

 

 

В онази сутрин и тримата бяхме притеснени от подновяването на учебните занятия в „Маккормик“ само пет дни след убийството. Денят започна с обичайните неща — душ, кафе, кифлички, надничане в нета за проверка на пощата, но бяхме напрегнати и притеснени. Всички бяхме станали преди шест и половина, но се размотавахме, макар да виждахме, че закъсняваме, а това само засили безпокойството.

Лори беше особено изнервена. Мисля, че не само заради страха за Джейкъб. Все още я потискаше самото убийство, както здравите хора се изненадват, когато за пръв път се разболеят сериозно. Би трябвало да се очаква, че животът с прокурор след толкова години е подготвил Лори за гадните неща в живота по-добре в сравнение с нашите съседи, например. Би трябвало вече да е приела, че животът наистина продължава. Дори най-кървавото престъпление се превръща в съдебни атрибути — килограми хартия, няколко веществени доказателства, десетина препотени и запъващи се свидетели. Светът се извръща на другата страна и защо да не е така? Хората умират, някои от тях насилствено — да, трагично е, но в един момент ужасът изчезва, поне за обръгналия прокурор. Лори бе наблюдавала всичко това многократно и въпреки това нахълталото в живота й насилие я извади от коловоза. Личеше си във всяко нейно движение, в скованата й поза като на болен от артрит, в приглушения глас. Полагаше усилия да запази самообладание, но не й беше лесно.

Джейкъб се взираше мълчаливо в екрана на своя „Макбук“ и дъвчеше стоплената в микровълновата печка кифличка. Лори, както винаги, се опитваше да го заприказва, но той не й обръщаше внимание.

— Джейкъб, как се чувстваш заради връщането в училище?

— Не знам.

— Нервен ли си? Разтревожен? Как си?

— Не знам.

— Как е възможно да не знаеш? Кой може да знае вместо теб?

— Мамо, сега не ми се говори.

Това беше учтивият отговор, който му внушихме да използва вместо просто да пренебрегва родителите си. Но той повтаряше това „Сега не ми се говори“ толкова често и механично, че не бе останал и намек за учтивост.

— Джейкъб, не може ли просто да ми кажеш как си, за да не се тревожа?

— Току-що ти казах — не ми се говори.

В погледа на Лори забелязах, че търпението й се изчерпва.

— Джейкъб, майка ти те попита нещо. Няма да ти стане нищо, ако й отговориш.

— Чувствам се чудесно.

— Струва ми се, че майка ти искаше малко по-подробен отговор.

— Татко, хайде де…

Вниманието му пак се отплесна към компютъра. Обърнах се към Лори и свих рамене.

— Детето казва, че се чувства чудесно.

— Разбрах. Благодаря.

— Не се безпокой, майко. С него всичко е наред.

— А ти как си, скъпи?

— Чувствам се чудесно. Сега не ми се говори.

Джейкъб ме стрелна с кисел поглед. Лори се усмихна насила.

— Струва ми се, че е време да помислим за дъщеря, за да има с кого да се разбирам.

— Всъщност имаш нужда от съпруга.

— И това ми е хрумвало.

Придружихме Джейкъб до училището. Повечето родители също бяха там и в осем сутринта училището приличаше на карнавал, с необичайно задръстване от коли. Няколко новинарски микробуса бяха паркирани наблизо, целите в антени и разни кутии. Полицейски заграждения блокираха и двата края на алеята. Имаше полицай пред входа на училището, друг чакаше в патрулна кола отпред. Учениците се провираха под огражденията, превили гърбове под тежестта на раниците си. Родители стърчаха по тротоарите или придружаваха децата си чак до главния вход.

Спрях микробуса почти до съседната пресечка, седяхме и зяпахме.

— Олеле — промърмори Джейкъб.

— Олеле — съгласи се Лори.

— Пълна щуротия — добави нашият син.

Лори гледаше умърлушено. Беше се отпуснала на страничната облегалка и за пореден път забелязах дългите й пръсти с перфектен маникюр. Открай време имаше прекрасни, изящни ръце и в сравнение с тях тези на майка ми, с дебелите пръсти и загрубяла от пране на ръка кожа, приличаха на кучешки лапи. Пресегнах се да хвана ръката й и преплетох пръсти с нейните. Това ми подейства сантиментално, погледнах я насърчаващо и разлюлях съединените ни ръце. Лори стисна ръката ми с благодарност. После пак се загледа напред. В тъмната й коса се виждаха бели нишки. Тънки бръчици се очертаваха покрай ъгълчетата на очите и устните й. Но аз продължавах да виждам някогашното й младо лице с гладка кожа.

— Какво има?

— Нищо.

— Защо ме гледаш така?

— Ти си моя съпруга. Позволено ми е да те зяпам.

— Такова ли било правилото?

— Да. Мога да те гледам, да те зяпам, да се пуля в тебе. Довери ми се — аз съм юрист.

Добрият брак води зад себе си дълга опашка от спомени. Дума, жест или интонация могат да припомнят толкова много позабравени случки. С Лори флиртувахме така повече от три десетилетия, още откакто се запознахме в колежа и леко се побъркахме от любов. Сега беше друго, разбира се. На петдесет и една години любовта е по-кротко преживяване. Носехме се заедно през отминаващите дни, но и двамата помнехме как започна всичко. Дори сега щом помислех за онова сияещо момиче, тръпка на свежа обич преминава по цялото ми тяло, обич, която още гореше като пътеводна светлина.

Тръгнахме по склона на ниския хълм, където бе училището.

Джейкъб беше между нас — с избеляло кафяво яке с качулка, смъкнати джинси и стари маратонки „Адидас Суперстар“, с раница на дясното рамо. Косата му беше твърде дълга, почти закриваше веждите. На лицето му играеше лека учудена усмивка. Май го забавляваше цялото вълнение наоколо, което несъмнено беше атракция сред еднообразното всекидневие на един осмокласник.

Пред училището срещнахме няколко майки на съученици на Джейкъб. Сред тях беше и Тоби Ланзмън. Носеше блещукащ черен спортен клин, опъната по тялото тениска и бейзболна шапка, от която се подаваше вързаната на опашка коса. Тоби беше маниакално увлечена по фитнеса. Имаше стройно тяло и поддържано лице. За бащите на учениците нейната мускулеста фигура беше и вълнуваща, и плашеща, но и в двата случая не ги оставяше равнодушни. Харесвах я и заради друго — тя беше от приятелите, които човек иска да има до себе си, когато е в беда. Приятели, които подкрепят.

Но ако Тоби беше лидер в тази импровизирана група от майки, Лори беше същинският й емоционален център — нейното сърце, може би и мозък. Ако нещо потръгнеше зле, ако някоя от тях загубеше работата си или съпругът й започнеше да кръшка, или детето й закъсваше в училище, обаждаше се на Лори. Не се съмнявах, че това е така заради същото онова нещо, което привличаше и мен — нейната интелигентна сърдечност. Представях си понякога, че всички тези жени са мои съперници, че искат от Лори нещата, които исках и аз — одобрение, грижа, обич. Сигурно за това, когато ги виждах събрани в това невидимо второ семейство — с Тоби в ролята на строгия баща и Лори в ролята на добрата майка, нямаше как да не изпитам ревност и да не се почувствам пренебрегнат.

Тоби поздрави всеки от нас според традицията, която тъй и не схванах докрай — прегръдка за Лори, целувка по бузата за мен („мляс“, промърмори тя в ухото ми) и обикновено „здравей“ към Джейкъб.

— Не е ли ужасно всичко това? — въздъхна тя.

— Аз съм в шок — призна Лори, която явно се чувстваше по-добре сред своите приятелки. — Просто не мога да осъзная всичко това. Не знам какво да мисля.

Изражението й беше по-скоро озадачено, отколкото потиснато.

— А ти как си, Джейкъб? — Тоби се взря в сина ми, решена да пренебрегне разликата във възрастта помежду им. — Как се справяш?

Той сви рамене.

— Добре съм си.

— Готов ли си за училище?

Той отново вдигна рамене, сега още по-високо, за да покаже, че познава кога се отнасят снизходително към него.

— Джейк, по-добре върви — казах му, — иначе ще закъснееш. Не забравяй, че трябва да минеш и през проверката на входа.

— Ъхъ, добре.

Той завъртя очи, сякаш за да покаже, че всички тези грижи за безопасността на децата бяха поредното потвърждение колко безнадеждно глупави са възрастните. Нима не разбираха, че вече е твърде късно?

— Просто влез — усмихнах му се аз.

— Не носиш оръжие или остри предмети, нали? — пошегува се Тоби.

Цитираше указанията на директора на училището, разпратени по имейл, в който се изреждаха новите мерки за сигурност.

Джейкъб повдигна с палец ремъка на раницата над рамото си.

— Само книги.

— Добре, тогава върви да учиш.

Джейкъб се сбогува с възрастните, махна с ръка, те пък го изпратиха с усмивки. Неохотно се отправи към полицейските заграждения и се изгуби в потока от ученици, запътили се към входа.

Групата загуби престорената си жизнерадост, притисната от цялата тежест на безпокойството, дори гласът на Тоби звучеше неуверено.

— Някой обади ли се на Дан и Джоан Рифкин?

— Май не — отвърна Лори.

— А би трябвало, тоест длъжни сме.

— Горките хора. Дори не мога да си представя…

— Според мен никой не знае какво да им каже — обади се Сюзън Франк, която единствена от всички бе облечена делово, в сив вълнен костюм. Сюзън беше юристка. — Помислете — какво можем да им кажем? Сериозно говоря — какво, за бога, да кажеш на човек, след като го сполети това? Това е толкова… де да знам… смазващо.

— Нищо — съгласи се Лори. — Не можеш да кажеш абсолютно нищо, с което да ги утешиш. Но няма значение какво казваш, важното е да им се обадиш.

— Да им покажеш, че мислиш за тях — продължи Тоби. — Това е всичко, което можем да направим — да им покажем, че мислим за тях.

Уенди Селигмън, която последна се присъедини към групата, ме попита:

— Какво мислиш, Анди? На тебе често ти се налага да го правиш, нали? Да говориш със семействата след подобни нещастия.

— Обикновено не казвам нищо. Занимавам се със случая. Не говоря за нищо друго. Защото почти нищо не мога да направя за останалото.

Уенди кимна разочарована. Тя ме смяташе за досадник, за един от онези съпрузи, които трябва да бъдат понасяни по неволя, за по-маловажната половина от брачната двойка. Но обожаваше Лори, защото според нея тя се справяше превъзходно и с трите роли, с които повечето жени жонглираха — на съпруги, майки и накрая — на самите себе си. Уенди допускаше, че щом съм интересен за Лори, явно имам някаква скрита страна, която не си правя труда да споделям — а това може би означаваше, че и аз смятам Уенди за скучна и не влагам усилия за смислен, истински разговор. Като единствената разведена в тяхната малка група, Уенди беше склонна да си въобразява, че другите придирчиво търсят недостатъци у нея.

Тоби се опита да разведри настроението.

— Знаете ли, толкова години се мъчихме да опазим децата от оръжията-играчки, от насилието по телевизията и във видеоигрите. За бога, двамата с Боб дори не позволявахме на хлапетата водни пистолети, освен ако не приличаха на нещо друго. Дори не ги наричахме „водни пистолети“, а „пръскалки“ или каквото ни хрумнеше. Все едно децата не знаеха за какво става дума. А сега това…

Тя разпери ръце театрално.

— Да, каква ирония — добави Уенди сериозно, за да изрази съгласие с думите на Тоби.

— Вярно си е — въздъхна и Сюзън.

— Според мен преувеличаваме ролята си като родители — обади се Лори. — Правиш за децата каквото можеш, но не знаеш какви ще израснат.

— Значи напразно съм ги лишавала от проклетите водни пистолети?

— Вероятно. Например Джейкъб… Не знам. Понякога се чудя дали наистина са имали значение всички неща, които сме правили, за които сме се тревожили. Той открай време си беше какъвто е сега, само че по-малък. Същото е с всички деца. Никое не се различава особено от времето, когато е било доста по-малко.

— Да, но и подходът ни към възпитанието не се е променил. Може би просто ги учим на едно и също през цялото време.

— Нямам подход във възпитанието — отрече Уенди. — Импровизирам в движение.

— Аз също — съгласи се Сюзън. — Всички го правим. Е, освен Лори. Ти може и да имаш подход към възпитанието. А и ти, Тоби.

— Нямам!

— О, имаш. Вероятно четеш и книги по въпроса.

— Не съм такава. — Лори вдигна ръце, сякаш искаше да каже: „Невинна съм“. — Както и да е, мисля, че ние просто се залъгваме за способността си да възпитаваме и изграждаме своите деца по един или друг начин. Почти всичко обаче е въпрос на наследственост.

Жените се спогледаха. Очевидно крайната теза на Лори не им допадна.

— Някой от вас познаваше ли Бен? — попита Уенди.

Говореше за убития Бен Рифкин. Не го познаваха, но като го наричаха Бен, просто го припознаваха като свой близък.

— Не — каза Тоби. — Не беше сред приятелите на Дилън. А и Бен не участваше в някой спортен отбор.

— Понякога имаше часове заедно с Макс — вметна Сюзън. — Случваше се да го виждам. Изглеждаше добро момче…

— Тези хлапета си имат свой живот — добави Тоби. — Сигурна съм, че си имат и свои тайни.

— Също като нас — обади се Лори. — И ние сме били същите на техните години.

— Аз бях добро момиче — заяви Тоби. — На техните години изобщо не съм давала на родителите си повод за тревоги.

— И аз бях добро момиче — съгласи се Лори.

Намесих се в разговора:

— Не беше чак толкова добро момиче.

— Бях, докато не те срещнах. Ти ме промени.

— Нима? Е, значи има с какво да се гордея. Трябва да си го впиша в биографията.

Шегата ми прозвуча твърде неподходящо предвид случилото се и се почувствах засрамен. След кратко мълчание Уенди избълва:

— О господи, тези нещастни хора! Майка му! Ние си стоим тук, мислим си: „Животът продължава, децата пак са на училище“. А нейното малко момче никога няма да се върне вкъщи.

Очите й се напълниха със сълзи. „Какъв ужас — без да имаш вина, някой ден…“

Тоби приближи и я прегърна, Лори и Сюзън се опитаха да я успокоят.

Чувствах се неловко с моето глуповато добронамерено изражение и напрегната усмивка. Казах, че отивам да видя как върви проверката на учениците на входа, преди тук да се пролеят още сълзи. Не можех да проумея докрай поведението на Уенди, защо е толкова силна скръбта й за дете, което не познаваше. Приех го като поредната проява на нейната емоционална уязвимост. Пък и тя повтори като ехо думите ми от предишната вечер — „Животът продължава“, което сякаш я правеше съюзничка на Лори в един спор, който приключва едва сега. Наистина беше време да се измъкна от тази компания.

Отидох при пункта за проверка във фоайето на училището. Върху дълга маса преглеждаха връхните дрехи и раниците на децата, а наблизо двама мъже и две жени от полицейското управление на Нютън проверяваха самите ученици с ръчни детектори за метал. Нямаше никаква причина за подозрения, че някой ще внесе оръжие в сградата или че убиецът има каквато и да е връзка с училището. Трупът на момчето дори не бе намерен наблизо. Смисълът на всичко това бе просто да бъдат успокоени родителите.

Когато доближих „сцената“, видях, че този ритуал, напомнящ японския театър „Кабуки“, вече не е така спокоен. Едно момиче спореше все по-гръмогласно с един от полицаите, а негов колега наблюдаваше отстрани, вдигнал леко детектора, все едно се канеше да я цапардоса. Оказа се, че проблемът е в нейния суичър, чийто надпис бе обидна дума, но с две разместени букви. Според полицая надписът бил „дразнещ“, тоест забранен според съчинените набързо правила за сигурност в училището. Момичето обясняваше разгорещено, че това са инициалите на модна марка, продавана във всеки мол, пък и дори да подсказвали мръсна дума, защо да е „дразнеща“? Отказваше да съблече скъпия суичър и да остави полицията да го изхвърли в боклука без причина. Спорът явно стигаше до безизходица.

Полицаят срещу нея стоеше отпуснат и с наведената напред глава приличаше на лешояд. Щом ме забеляза, изопна рамене.

— Всичко наред ли е? — попитах го.

— Да, сър!

„Да, сър!“ Мразех военщината при полицията — в разговорите, в неуместните им звания, командна структура и още какво ли не.

— Свободно — подхвърлих му уж на шега, но той сведе смутено поглед към краката си.

— Здрасти — казах на момичето, което вероятно беше в седми или осми клас.

Не бях сигурен дали е съученичка на Джейкъб.

— Здрасти.

— Какъв е проблемът? Мога ли да помогна?

— Вие сте бащата на Джейкъб Барбър, нали?

— Така е.

— Не сте ли полицай или нещо подобно?

— Само заместник на районния прокурор. А вие коя сте?

— Сара.

— Значи Сара. Добре, Сара. За какво спорите?

Тя се подвоуми. После изля поток от думи:

— Ами аз просто… опитвах се да кажа на този полицай, че няма нужда да ми взима суичъра, ще го прибера в моето шкафче или ще го облека наопаки, както иска. Но той не харесва надписа, макар че никой няма да го вижда, пък и няма нищо нередно в него, това е просто една дума. Всичко е толкова…

Тя премълча края на изречението — „тъпо“.

— Не съм измислил аз правилата — сдържано отвърна полицаят.

— Думата нищо не означава! Ей за това говоря! Пък и нали му казах, че ще прибера суичъра. Казах му! Повтарям му милион пъти, но не иска да чуе. Не е честно.

Беше готова да се разплаче и ми напомни за Уенди, която оставих просълзена на тротоара. Господи, няма спасение от тези жени…

— Ами според мен — обърнах се към полицая — всичко ще бъде наред, ако тя остави дрехата в шкафчето си, не мислите ли? Не мога да си представя как това би навредило някому. Аз поемам отговорността.

— Е, вие сте шефът. Както решите.

— А утре — казах на момичето, за да умилостивя полицая — може би е по-добре да оставите този суичър вкъщи.

Намигнах й, тя си взе нещата и забърза по коридора.

Застанах рамо до рамо с полицая и двамата се загледахме през отворената врата към улицата.

Като на пост.

— Постъпихте правилно — казах накрая. — Май не биваше да се намесвам.

Разбира се, това бяха празни приказки. Несъмнено и полицаят знаеше, че само треса въздуха. Но какво можеше да направи? Същата командна структура, която го принуждаваше да налага поредното глупаво правило, сега го заставяше и да се съобрази с някакъв тъпанар-юрист в евтино костюмче, който представа си нямаше колко е трудно да си ченге и колко малка част от работата на полицията стига до докладите, попаднали на бюрата на безхаберни заместници на районния прокурор, затворили се зад стените като монахини в манастир. Пфу…

— Няма нищо — увери ме полицаят.

Така си беше. Останах още малко с него, за да покажа, че сме от един екип, за да е сигурен на чия страна съм.