Уилям Ландей
Да защитаваш Джейкъб (23)

23. Северен затвор, Сомърз, щата Кънектикът

Кабината за посетители в Северния затвор като че бе създадена, с цел да обърква и да изолира. Потискащо тясна, затворена бяла кутия, широка метър и половина и около два метра и половина в дълбочина, с остъклена врата зад мен и прозорец с дебело стъкло пред мен. Бежов телефон без бутони на стената до дясната ми ръка. Бял перваз, на който да подпирам ръцете си. Разбира се, кабината трябваше всъщност да изолира затворниците — Северният затвор беше с максимален режим на сигурност и тук разрешаваха само посещения без пряк контакт. Чувствах се като погребан в нея.

Той се появи зад прозореца — моят баща, Кървавия Били Барбър — с оковани към колана ръце, с рошава пепелявосива коса. Гледаше ме от горе на долу и се подсмихваше, може би развеселен от факта, че неговият пикльо най-после се е появил. Зарадвах се, че ни дели дебелото стъкло, че може да ме вижда, но не може да ми посегне. Леопардът в зоопарка пристъпва небрежно към границите на клетката си и през решетката презрително се взира в теб, защото си по-низше същество, защото се нуждаеш от тази преграда. В този миг двамата се разбирате без думи, но си остава истината, че леопардът е хищникът, ти си жертвата и само преградата позволява на нас — хората, да бъдем надменни и уверени. Застанал пред клетката му, изпитваш и мъничко срам заради толкова по-голямата сила на звяра, заради неговото високомерие, заради насмешката му. За моя изненада чувствата ми през първите мигове в присъствието на моя баща бяха като смътния срам на посетител в зоопарка. Тези напиращи емоции неочаквано ме завладяха. Не предполагах, че така ще се развълнувам. Признавам си искрено — Били Барбър беше чужд човек за мен. Не го бях виждал около четирийсет и пет години, откакто бях съвсем малък. Но направо се вцепених, когато го зърнах. Имаше власт над мен, сякаш се бе озовал някак от моята страна на стъклото, за да ме сграбчи.

Стоеше в рамката на прозореца — портрет в три четвърти ръст на стар пандизчия, вторачен в мен. Прихна тихичко.

Откъснах поглед от него и той седна.

Няколко стъпки отзад, до невзрачната стена, стоеше надзирател.

Всичко беше старо, захабено — стените, вратите, повърхностите. Стените бяха с бяла мазилка и сив бетон. Строителството на този нов затвор бе завършено през 1995 година и аз предположих, че липсата на цвят е част от някакъв шантав замисъл за въздействие върху затворниците. В края на краищата не е по-трудно да боядисаш стената жълта или синя вместо бяла.

Баща ми вдигна слушалката на своя телефон. Когато си спомням за това, усещам лека тръпка и мислено връщам филма на живота си назад до 1961 година, когато го видях за последен път в залата за свиждания на затвора на „Уоли авеню“. Моментът на последното отчуждение, от който започнаха различните ни пътища. Взех своята слушалка.

— Благодаря, че се съгласи да се срещнем.

— Май нямаше опашка от желаещи.

Видях на ръката му синята татуировка, която помнех толкова години. Оказа се съвсем малка и размита, дребно разпятие с неясни очертания, което с възрастта бе потъмняло до лилаво като натъртено. Не бях я запомнил правилно. И него не бях запомнил добре — среден ръст, слаб, по-мускулест, отколкото си го представях. Дори на седемдесет и две години имаше жилавите мускули на печен пандизчия. Имаше си и нова татуировка, много по-сложна и изкусно направена. Около шията му се увиваше дракон, чиито глава и опашка се срещаха като медальон отпред.

— Крайно време беше да ме навестиш.

Изсумтях. Не приемах дразнещия намек, че неговите чувства за засегнати, че от нас двамата той е жертвата. Ама че наглост. Наистина беше от типичните пандизчии — вечно мрънкащи, хитруващи, търсещи изгода.

— Колко мина, а? Май цял живот — продължи той. — Цял живот си гния в килиите, а ти нямаш време да наминеш при своя старец. Дори веднъж. Що за син си ти? Кой син се държи така?

— Да не си репетирал тази реч?

— Недей да ми се репчиш. Какво съм ти направил, а? Нищо. Но цял живот те няма. Аз съм твоят баща. Що за син си, да не потърсиш баща си цели четирийсет години?

— Нали съм твой син. Това е достатъчно обяснение.

— Мой син ли? Не си мой син. Не те познавам. Никога не съм те виждал.

— Да ти покажа ли удостоверението си за раждане?

— Да бе, пука ми за шибаното ти удостоверение. Това ли те прави мой син? Едно празнене преди петдесетина години — ей това си ти за мен. Ти какво си мислиш? Че много ще ти се зарадвам ли? Ще скачам от радост и ще викам „Йее, какъв шибан кеф!“?

— Можеше да откажеш. Не съм в списъка на хората, на които е разрешено да идват при теб.

— В моя шибан списък няма никой. Ти какво очакваше? Кого да впишат? И без това не разрешават на странични хора да идват. Само от семейството.

— Искаш ли да си тръгна?

— Не. Чу ли ме да казвам, че искам? — Той тръсна глава и се намръщи. — Това шибано място… То е най-лошото. Не бях тук през цялото време, да знаеш. Местят ме. Като направиш нещо гадно някъде, натикват те тук. Ама че дупка.

Той като че загуби интерес към темата и млъкна.

Не казвах нищо. От играта на въпроси и отговори в съда, при разпити и където още ми се е случвало научих, че често най-добрата тактика е да чакаш, да не продумваш. Свидетелят ще поиска да запълни неловкото мълчание. Ще изпита смътно желание да говори още, да докаже, че не крие нищо или че е голям умник и ги разбира тия работи, да спечели доверието ти. Струва ми се, че този път мълчах по навик. Нямах никакво намерение да си тръгвам. Не и докато той не каже „да“.

Настроението му се промени. Прегърби се. Почти видимо свадливостта му отстъпи място на примирението, дори на самосъжалението.

— Е, поне си пораснал голям. Тя сигурно те е хранила добре.

— Тя се справи добре с всичко.

— Как е тя — майка ти?

— Защо те е грижа?

— Хич не ме е грижа.

— Тогава не я споменавай.

— Защо пък не?

Отместих поглед от него, а той добави:

— Познавам я по-дълго от теб.

Ухили се мръснишки и раздвижи таза си, имитирайки секс.

— Твоят внук има неприятности — казах му. — Знаеш ли?

— Дали съм знаел ли?… Не бях и чувал, че имам внук. Как се казва?

— Джейкъб.

— Джейкъб?!

— Какво смешно има?

— Що за шибано педалско име е Джейкъб?

— Име като име!

Той се разтресе от смях и проточи пискливо:

— Дже-е-е-ейкъб!

— Мери си приказките. Той е добро момче.

— Брей? Не ще да е толкова добро, щом си тук.

— Казах да си мериш приказките.

— И как загази малкият Джейкъб?

— Заради убийство.

— Убийство? Убийство, значи… На колко години е?

— На четиринайсет.

Замълча, свали слушалката в скута си и се облегна отпуснат на стола. Когато се изправи отново, попита:

— Кого е убил?

— Никого. Той е невинен.

— Да бе, и аз съм невинен.

— Но той наистина е невинен!

— Добре бе, добре.

— Нищо ли не си чул?

— Тук никога нищо не се чува. Това място е скапан кенеф.

— Ти сигурно си най-старият затворник тук.

— Един от най-старите.

— Чудя се как си оцелял досега.

— Никой не може да нарани стомана. — Белезниците го принудиха да вдигне и двете си ръце, стиснал телефонната слушалка в лявата, за да стегне мускулите на дясната. После желанието му да се перчи премина. — Тук съм като в дупка, все едно съм в шибана пещера.

Той се люшкаше между двете крайности на пресилената коравост и хленченето. Трудно ми беше да позная кое състояние е преструвка. Може би никое от двете. Навън би изглеждал като побъркан с тази емоционална неустойчивост. Но тук… Знам ли? Може и да беше естествена реакция в неговото положение.

— Ти сам се напъха тук — казах му.

— Да, сам се напъхах тук, излежавам си присъдата и не се оплаквам. Чу ли ме да се оплаквам?

Не отговорих.

— Е, какво искаш от мен? Искаш да направя нещо за горкия, невинен, малък Джейкъб ли?

— Може би ще поискам да дадеш показания.

— Какви показания?

— Нека те попитам нещо. Когато уби онова момиче, какво почувства? Не физически. Какво ставаше в главата ти, за какво мислеше?

— Как какво съм мислел?

— Защо го направи?

— Какво искаш да ти отговоря? Ти ми кажи.

— Само искам да чуя истината от тебе.

— Да бе. Това никой не го иска. И тъкмо хората, дето ти разправят, че искали истината — от мен да знаеш, хич не я искат. Ти ми кажи какво искаш аз да кажа, за да помогна на момчето, и ще го кажа. Не ми дреме.

— Ще те попитам с други думи — когато се случи, мислеше ли изобщо за нещо? За каквото и да било? Или беше някакво непреодолимо желание?

Едното ъгълче на устата му се изви нагоре.

— Непреодолимо желание ли?

— Просто ми отговори.

— Това ли си намислил, а?

— Няма значение какво съм намислил. Само ми кажи какво почувства.

— Почувствах непреодолимо желание.

Издишах шумно и продължително.

— Знаеш ли, ако беше по-умел лъжец, може би нямаше да си тук.

— А ако ти не беше толкова умел лъжец, може би нямаше все още да си отвън. — Той се загледа втренчено в мен. — Щом искаш да ти помогна, за да отървеш хлапето, ще ти помогна. Той мие внук. Само кажи какво трябва да направя.

Бях решил, че Кървавия Били Барбър изобщо няма да припари до съдебната зала, за да даде показания. Той беше нещо по-лошо от лъжеца — той беше неумел лъжец.

— Добре, щом искаш да научиш защо дойдох, ето за какво. — Показах му малкото пакетче, в което имаше стерилна клечка с памуче. — Искам да потъркам венците ти с това. За ДНК проба.

— Надзирателите няма да разрешат.

— Нека аз се занимавам с надзирателите. От теб искам да се съгласиш.

— И за какво ти е моята ДНК?

— Търсим една конкретна мутация. Нарича се МАОА елиминация.

— Що за чудо е тази МАОА елиминация, мамка му?

— Генетична мутация. Някои мислят, че предразполага към по-агресивно поведение в определени обстоятелства.

— Кой го мисли?

— Учени.

Очите му се присвиха. Можех да прочета мислите му, себичния стремеж на стария затворник да се възползва от всяка пролука — може би надушваше нещо, с което да опита да отмени собствената си присъда.

— Като те слушам, почвам да си мисля, че Джейкъб май не е толкова невинен.

— Не дойдох тук да чуя мнението ти. Дойдох да взема проба от твоята слюнка с тази клечка. Ако откажеш, ще получа съдебно разпореждане, ще се върна и ще го направим по трудния начин.

— Защо да откажа?

— А защо да правиш каквото и да е? Никога не съм разбирал такива като теб.

— Какво има да разбираш? Същият съм като другите. Същият като теб.

— Аха, ясно. Щом казваш.

— Не ми ги пробутвай тия „щом казваш“. Някога замислял ли си се, че без мен нямаше да те има?

— Всеки ден си го мисля.

— Видя ли?

— Само че не се радвам на тази мисъл.

— Е, няма значение дали ти харесва, момко, още съм твоят старец. Не е задължително да се радваш.

— Няма на какво.

След кратки спорове и разговор със заместник-директора на затвора се уговорихме как да го направим. Не ми позволиха лично да взема пробата, както щеше да е най-добре, защото доказателството щеше да е неоспоримо — можех да дам показания под клетва, че пробата е валидна, защото през цялото време е била в моите ръце. В Северния затвор обаче нямаше изключения от правилото „без преки контакти“. Накрая ми разрешиха да дам пакетчето на един надзирател, който пък го предаде на баща ми.

Дадох му подробни указания по телефона в кабината.

— Трябва само да отвориш пакета и да потъркаш отвътре бузата си с върха на клечката. Колкото да поеме малко слюнка. После пъхни клечката навътре, където се съединяват челюстите. След това искам да сложиш клечката в пластмасовото шишенце, без да е допирала нищо друго, и да завинтиш капачето. После сложи онзи етикет на масата пред себе си, подпиши се и посочи датата. Трябва да наблюдавам действията ти през цялото време.

С ръце в белезници той успя да разкъса хартиената опаковка на клечката — беше дървена и по-дълга от обикновена клечка за уши. Баща ми я пъхна в устата си като близалка и се престори, че я захапва. Вторачен в мен през прозореца, той оголи зъбите си и потърка с памучето по горните венци. След това я пъхна по-навътре в устата и потърка бузата. Накрая ми показа клечката през прозореца.

— Сега е твой ред.