Уилям Ландей
Да защитаваш Джейкъб (22)

22. „Сърцето му е твърде малко“

„Г-н Ладжудис: Насочвам вниманието ви към документ, отбелязан като веществено доказателство номер… да, 22. Познавате ли този документ?

Свидетел: Да, това е писмо от доктор Фогъл до Джонатан Клайн, нашия адвокат.

Г-н Ладжудис: А датата?

Свидетел: 2 октомври.

Г-н Ладжудис: Две седмици преди делото.

Свидетел: Да, горе-долу.

Г-н Ладжудис: Отбелязано е «Копие до г-н и г-жа Барбър». Прочетохте ли писмото тогава?

Свидетел: Да.

Г-н Ладжудис: Но вашият адвокат не представи писмото като доказателство по делото, нали?

Свидетел: Не, поне доколкото ми е известно.

Г-н Ладжудис: Доколкото е известно на всички.

Свидетел: Нийл, не давай свидетелски показания. Задавай си въпросите.

Г-н Ладжудис: Добре. Защо обвинението не беше запознато с този документ?

Свидетел: Защото е поверителна информация. Писмото е част от конфиденциалните контакти между лекар и пациент, освен това е работен документ, което означава, че е създадено от екипа на защитата в подготовката за делото. Ето защо е поверително. Не подлежи на задължително представяне в съда.

Г-н Ладжудис: Но сега го представихте. И то в отговор на обичайно искане. Защо? Отказвате ли да се позовете на поверителния му характер?

Свидетел: Не аз би трябвало да реша дали да го представя. Но вече няма значение, нали? Сега само истината има значение.

Г-н Ладжудис: Пак се почна. Стигнахме до момента, когато ще ни обясните дали вярвате в системата.

Свидетел: Нийл, системата е толкова добра, колкото й позволят работещите в нея хора.

Г-н Ладжудис: Доверявахте ли се на доктор Фогъл?

Свидетел: Да. Напълно.

Г-н Ладжудис: И сега ли? Не се ли е случило нещо, което да разколебае доверието ви в нейните заключения?

Свидетел: Имам й доверие. Тя е добър лекар.

Г-н Ладжудис: Значи не оспорвате нищо от съдържанието на писмото?

Свидетел: Не оспорвам.

Г-н Ладжудис: А каква беше целта на това писмо?

Свидетел: То представя мнение. Предназначено е да обобщи изводите на доктор Фогъл за Джейкъб, за да реши Джонатан дали да я призове като свидетел и дали иска изобщо да засяга тази тема — проблема за психическото здраве на Джейкъб.

Г-н Ладжудис: Моля ви да прочетете пред голямото съдебно жури втория абзац от писмото.

Свидетел: Цитирам: «Впечатленията ми от клиента са за умеещо да се изразява добре, интелигентно, учтиво момче на четиринайсет години. Той е стеснителен и необщителен в известна степен, но нищо в поведението му не подсказва намалена способност да си представя, да си спомня или да обяснява случките, свързани с това дело, или да помогне на адвоката си във вземането на осмислени, разумни, добре обосновани решения относно собствената му правна защита.»

Г-н Ладжудис: Всъщност доктор Фогъл стига до професионално заключение, че Джейкъб е вменяем и може да бъде съден, нали?

Свидетел: Говорите за правна, а не за медицинска оценка. Да, все пак сте прав — доктор Фогъл прави заключение именно за това.

Г-н Ладжудис: А наказателната отговорност? Тя засяга и този въпрос в писмото, нали? Погледнете третия абзац.

Свидетел: Така е.

Г-н Ладжудис: Прочетете го, моля.

Свидетел: Цитирам: «Засега няма достатъчно данни за категорично заключение дали Джейкъб различава адекватно добро и зло и дали може да контролира адекватно поведението си съобразно тази разлика. Но може би има достатъчно данни в подкрепа на хипотетични твърдения, опиращи се на генетични и неврологични доводи съгласно теорията за „неудържимия подтик“». Край на цитата.

Г-н Ладжудис: «Може би има достатъчно данни», «хипотетични твърдения» — много предпазливо, нали?

Свидетел: Това е напълно разбираемо. Хората биха се отнесли скептично към опити да бъде оправдано едно убийство. Ако доктор Фогъл се бе явила в съда да даде показания, би било по-добре да е непоклатимо уверена в думите си.

Г-н Ладжудис: Но тя всъщност твърди, че на този етап това поне е възможно, нали? И че може да изкаже «хипотетични твърдения»?

Свидетел: Да.

Г-н Ладжудис: За «гени на убиец»?

Свидетел: Никога не е използвала този израз.

Г-н Ладжудис: Ще прочетете ли абзаца, озаглавен «Резюме на диагнозата»? В началото на трета страница.

Свидетел: Нийл, да не искаш да прочета на съдебните заседатели целия текст? Документът вече е представен като доказателство. Могат сами да го прочетат.

Г-н Ладжудис: Моля ви да се съобразите с желанието ми.

Свидетел: Цитирам: «Джейкъб проявява в поведението си и изразява мисли и склонности, както в преките ни разговори, така и в досегашните си постъпки извън клиничното наблюдение, които биха подкрепили поотделно или в съвкупност следните диагнози: отклонения в способността за социализация, склонност към нарцисизъм»… Виж какво, ако искаш от мен да коментирам професионалните заключения на психиатър…

Г-н Ладжудис: Моля ви, само още един цитат. Четвърта страница, втори абзац, изречението, което съм отбелязал.

Свидетел: Цитирам: «Най-добрият начин да обобщя цялата съвкупност от наблюдения — липсата на емпатия, затруднения контрол над импулсивното поведение, проявите на жестокост — е като посоча приликата на Джейкъб с Гринч от книгите на Доктор Зюс, за когото авторът е написал: „Сърцето му е твърде малко“.» Край на цитата.

Г-н Ладжудис: Изглеждате разстроен. Съжалявам. Това наистина ли ви разстрои?

Свидетел: За бога, Нийл. За бога…

Г-н Ладжудис: Така ли се почувствахте и първия път, когато научихте, че вашият син има «твърде малко сърце»?

[Свидетелят не отговаря.]

Г-н Ладжудис: Така ли се почувствахте?

Свидетел: Възразявам. Въпросът е неуместен.

Г-н Ладжудис: Възражението ви ще бъде отбелязано. А сега ви моля да отговорите на въпроса. Така ли се почувствахте?

Свидетел: Да! Господи, Нийл, а как да се почувствам според теб? Аз съм негов баща.

Г-н Ладжудис: Именно. Как да си обясним, че сте живял толкова години с момче, способно на такова насилие, но изобщо не сте забелязал? Нито веднъж не сте заподозрял, че нещо не е наред? И не сте си мръднал пръста, за да направите нещо за тези психически проблеми?

Свидетел: Нийл, какво искаш да кажа?

Г-н Ладжудис: Че си знаел. Анди, ти си знаел. Знаел си.

Свидетел: Не.

Г-н Ладжудис: Как е възможно, Анди? Как би могъл да не знаеш? Как изобщо е възможно?!

Свидетел: Не знаех. Знам само, че това е самата истина.

Г-н Ладжудис: Пак същото. Поне се придържате неотклонно към позицията, която сте си подготвил, нали? Все повтаряте «истината, истината, истината», сякаш с повторението това ще стане вярно.

Свидетел: Нийл, ти нямаш деца. Не очаквам от теб да разбереш.

Г-н Ладжудис: Обяснете ми. Обяснете на всички ни.

Свидетел: Не можеш да се отнасяш безпристрастно към своите деца. Никой не може. Обичаш ги прекалено силно, прекалено близки са ти. Ако имаше син… Ако имаше…

Г-н Ладжудис: Нуждаете ли се от малко време, за да се овладеете?

Свидетел: Не. Чувал ли си за избирателност на информацията? Това е склонността да виждаш наоколо това, което потвърждава твоите предубеждения, но да не забелязваш онова, което им противоречи. Мисля, че отношението към собствените деца е подобно. Виждаш, каквото искаш да видиш.

Г-н Ладжудис: И решаваш да си затваряш очите за това, което не искаш да видиш?

Свидетел: Не решаваш. Просто не го виждаш.

Г-н Ладжудис: Но за да е вярно това, за да имаме случай на избирателна информация, би трябвало да вярвате искрено в нещо. Защото говорите за несъзнателен процес. Значи би трябвало да вярвате с цялата си душа, че Джейкъб е съвсем обикновено дете, че не е с «твърде малко сърце», нали?

Свидетел: Да.

Г-н Ладжудис: Но в този случай не може да е вярно, не е ли така? Защото сте имал причини да наблюдавате за признаци на наближаваща беда, нали? През целия си живот, Анди — да, през целия си живот! — ти си съзнавал, че е възможно, нали?

Свидетел: Не е вярно.

Г-н Ладжудис: Не е ли? Забрави ли кой е баща ти?

Свидетел: Да, бях забравил за около трийсет години. Исках да забравя, имах намерение да забравя, имах и право да забравя.

Г-н Ладжудис: Имал си право ли?

Свидетел: Да. Това беше личен проблем.

Г-н Ладжудис: Нима? Никога не си вярвал искрено в това. Значи си забравил кой е баща ти? Забравил си какъв може да порасне твоят син, ако заприлича на дядо си? Хайде де! Такова нещо не се забравя. Знаел си. «Избирателна информация», как пък не!

Свидетел: Отдръпни се от мен, Нийл.

Г-н Ладжудис: Знаел си.

Свидетел: Отстъпи назад. Не се навирай в лицето ми. Поне този път се дръж както подобава на юрист.

Г-н Ладжудис: Виж ти… Ето го Анди Барбър, когото всички познаваме. Отново се владее. Майсторът на самообладанието, майсторът на самозалъгването, майсторът на актьорската игра. Нека ти задам следния въпрос: през тези трийсетина години, в които си забравил кой си, от какъв род произхождаш, ти си разказвал история сам на себе си, нали? Всъщност разказвал си на всички тази история. Накратко — лъгал си.

Свидетел: Никога не съм казвал нещо, което да се отклонява от истината.

Г-н Ладжудис: О, да, само си спестявал някои неща, нали? Пропускал си ги.

[Свидетелят не отговаря.]

Г-н Ладжудис: И сега искаш голямото съдебно жури да повярва на всяка твоя дума.

Свидетел: Да.

Г-н Ладжудис: Добре, щом е така, продължи с историята си.“