Уилям Ландей
Да защитаваш Джейкъб (20)

20. Единият син е тук, другия го няма

Най-близкият супермаркет — „Хоул фудс“, ни беше неприятен. С всички онези съвършени пирамиди от плодове и зеленчуци — знаехме, че ги създават, като изхвърлят огромни количества храна с „неподходящ“ външен вид, с фалшивата близост до земята, с усърдните преструвки, че това не е поредният луксозен магазин. Разбира се, и с цените. Открай време избягвахме пазаруването там заради скъпотията. Делото срещу Джейкъб застрашаваше сериозно семейния ни бюджет, затова идеята да пазаруваме точно там ставаше особено нелепа.

Вече почти бяхме съсипани финансово. Поначало не бяхме богати. Можехме да си позволим живота в този град само защото се преместихме тук рано, по времето на ниските цени, а и защото затънахме с ипотеката. Хонорарите на Джонатан вече ставаха шестцифрени. Изхарчихме всички спестявания за висшето образование на Джейкъб и започнахме да посягаме към пенсионните сметки. Не се съмнявах, че преди края на делото ще останем без пукната пара и ще стигнем до втора ипотека на къщата, за да платим всички разноски по него. Знаех и че с моята кариера на прокурор е свършено. Дори при оправдателна присъда не бих могъл да вляза отново в съдебна зала, без по мен да лепне остатъчната смрад на подозренията. Не знаех как щеше да реагира Лин Канаван, дали не би ми направила добрината да ме остави в прокуратурата, но аз нямаше да се съглася с такава благотворителност. Лори може би щеше да си намери отново работа като учителка, но как щяхме да си плащаме сметките само с нейната заплата? Досега не бях се замислял за тази страна от криминалните случаи, докато самият аз не се озовах в тази позиция — разходите по защитата са толкова катастрофални, че независимо дали подсъдимият ще бъде оправдан, самото обвинение срещу него е смазващо наказание. Всеки подсъдим плаща прескъпо — и в прекия, и в преносния смисъл.

Имаше и друга причина да отбягваме „Хоул фудс“. Стремях се да не ни виждат из града, особено ако отстрани изглеждаше, че се отнасяме лекомислено към делото. Всичко опираше до впечатлението. Исках хората да знаят, че семейството ни е съсипано, защото това беше самата истина. Исках сред съдебните заседатели да няма нито един с дори смътни спомени как семейство Барбър си угаждат в скъпи магазини, докато момчето на семейство Рифкин гние в гроба. Споменаване във вестник, пресилен слух — биха били достатъчни да настроят съдебното жури срещу нас.

Една вечер обаче и тримата отидохме в „Хоул фудс“. Нямахме време да обикаляме, предпазливостта ни беше омръзнала, а и всички бяхме гладни. Случи се точно преди Деня на труда. Градът бе опустял за празниците.

Изпитахме някакво странно спокойствие, когато се озовахме там… Поддадохме се на чудесното, опияняващо обикновено занимание да пазаруваме в магазина. Изведнъж заприличахме на себе си, каквито бяхме преди — опитната в покупките Лори, която вещо подбираше продуктите за готвене, аз — в ролята на непохватния съпруг, който взема по нещо от рафта заради прищявка, мрънкащият хлапак Джейкъб, който иска веднага да захапе нещо, още преди да сме стигнали до касата. Увлякохме се. Обикаляхме в проходите между рафтовете, радвахме се на спретнато наредените стоки наоколо, подсмивахме се на органичните храни. Пред щанда за сирена Джейкъб подхвърли шегичка за твърде миризливия грюйер, който клиентите можеха да опитат, и вероятните последствия за стомаха, ако някой прекали. Засмяхме се и тримата, не защото беше чак толкова смешно (макар че аз дори си падам по пошлите шеги), а защото Джейкъб опита да прояви чувство за хумор. През това лято той стана толкова мълчалив, превърна се в такава загадка за нас, че ликувахме от тези мигове, когато виждахме предишното ни момче. Усмихваше се и беше немислимо да повярваме, че е чудовището, за което май всички го смятаха.

Все още в добро настроение доближихме касите. Наредихме се на опашката, пред нас имаше само двама-трима. Лори бе отпуснала ръка върху дръжката на количката, аз стоях до нея, а Джейкъб — зад нас.

Дан Рифкин избута количката си към опашката до нашата. Делеше ни не повече от метър и половина. Отначало не ни забеляза. Тъмните му очила бяха вдигнати нагоре върху косата. Бе с прилежно изгладен кафяв къс панталон и риза с къси ръкави, с платнен колан с бродирани по него малки сини котви. Носеше леки обувки без чорапи. Небрежен стил за лятото, който винаги ми е изглеждал твърде неуместен за зрели мъже. Дан Рифкин не беше от хората, на които подхождат къси панталони.

Завъртях се с гръб към него и прошепнах на Лори, че е до нас. Тя притисна длан към лицето си.

— Къде?

— Точно зад мен. Не гледай натам.

Тя погледна.

Обърнах се и видях, че Джоан, съпругата на Дан, е застанала до него. Беше дребна жена, приличаше на кукла. Ниска и стройна, с хубаво лице и светлоруса коса, подстригана късо. Сигурно навремето е била изключителна красавица и още се държеше като жена, която знае как да използва външността си. Лицето й обаче бе отслабнало, очите й леко изпъкваха — от възрастта, от напрежението, от скръбта. През годините се бяхме срещали няколко пъти, но тя все не помнеше кой съм.

Двамата се вторачиха в нас. Дан почти не помръдваше. Не знам какво чувстваше — гняв, изненада, напрежение или нещо друго, лицето му не изразяваше нищо.

Джоан ни гледаше враждебно, едва ли не оскърбена от самото ни присъствие. Нямаше нужда да казва каквото и да било. Ние бяхме трима, а те — двама. Единият син беше тук, другия го нямаше. Може би самият факт, че Джейкъб е жив, за тях изглеждаше като светотатство.

Положението беше толкова болезнено и неловко, че в първия момент всички бяхме като ударени от мълния, зяпахме се насред суматохата в супермаркета.

— Защо не ни изчакаш в колата? — казах на Джейкъб.

— Добре.

Той се отдалечи.

Продължаваха да не свалят погледи от нас.

Реших на секундата да не казвам нищо, ако те не подхванат разговор. Изобщо не бях в състояние да измисля думи, които да не прозвучат обидно, нетактично или предизвикателно.

Лори искаше да им каже нещо. Желанието й да се приближи към тях лесно се долавяше. Сдържаше се с голямо усилие. Толкова трогателна и почти наивна е безогледната й вяра в общуването, в контакта с другите. За нея едва ли има проблем, който да не може да се реши с малко приказки. Тя беше искрено убедена, че делото незнайно защо е общо нещастие, че и нашето семейство страдаше, че не е лесно да гледаш как твоят син е несправедливо обвинен в убийство и животът му напразно е съсипан. Трагедията, породена от убийството на Бен Рифкин, не заличаваше трагедията на Джейкъб, също превърнал се в жертва. Съмнявам се, че Лори искаше да им каже това. Тя е твърде чувствителна към преживяванията на другите, за да си го позволи. Според мен само жадуваше някак да изрази съчувствието си, да ги докосне с изтъркан израз като „толкова съжалявам за загубата ви“.

— Аз… — започна тя.

— Лори — прекъснах я, — отиди в колата при Джейкъб. Аз ще платя и ще дойда.

Изобщо не ми хрумна просто да си тръгнем. Имахме право да бъдем там. Поне не се съмнявах, че имаме право да се храним.

Лори мина покрай мен и се отправи към Джоан Рифкин. Опитах се нерешително да я спра, но знаех, че никаква сила не би могла да й попречи, ако си е наумила нещо. Беше голям инат. Мила, чувствителна, умна, прекрасна жена, но и инат.

Доближи ги и протегна ръце с дланите нагоре, сякаш се канеше да хване ръцете на Джоан или може би само за да разберат, че не знае какво да каже… Или за да са сигурни, че не носи оръжие…

Джоан скръсти ръце на гърдите си.

Дан вдигна едната си ръка, сякаш готов да отблъсне Лори, ако реши да се нахвърли.

— Джоан… — смънка Лори.

И Джоан я заплю в лицето. Направи го съвсем неочаквано. По-скоро беше жест, може би най-подходящият според нея в тези обстоятелства — но пък кой ли е предварително подготвен за такива обстоятелства?

Лори притисна длани към лицето си, после опита да се избърше.

— Убийци! — изрече Джоан.

Сложих ръка на рамото на Лори — беше застинала като камък.

Джоан вдигна глава и ме изгледа яростно. Ако беше мъж или нямаше толкова кротък нрав, сигурно щеше да ми посегне. Трепереше от омраза като камертон. Не можех да й отвърна с омраза. Не можех да й се сърдя, всъщност не можех да изпитам нищо, освен тъга — тъга за всички нас.

— Съжалявам — казах на Дан. Нямаше смисъл да говоря с Джоан, на нас, мъжете, се падаше да се справим с емоциите, които нашите жени не успяваха да овладеят.

Хванах Лори за ръката и я изведох от магазина, като повтарях с подчертана учтивост „извинете… моля ви… извинете…“, докато се провирахме покрай хора и колички. На паркинга никой не ни разпозна и си върнахме онази привидна анонимност, която още имахме в последните седмици преди процеса, преди потопа.

— Не си взехме покупките — каза Лори.

— Няма нищо.