Уилям Ландей
Да защитаваш Джейкъб (15)

15. В ролята на детектив

Сара Грьол седеше в „Старбъкс“, приковала вниманието си към своя „Макбук“. Щом ме видя, тя отмести поглед от компютъра и наклони глава първо наляво, после надясно, за да извади от ушите си малките слушалки, както жените обикновено свалят обеците си. Гледаше ме сънливо и мигаше, за да се отърси от унеса на мрежата.

— Здрасти, Сара. Преча ли?

— Не, аз само… Няма нищо.

— Може ли да поговорим?

— За какво?

Погледът ми казваше: „Я стига“.

— Ако искаш, можем да отидем на друго място.

Тя не отговори веднага. Масите бяха скупчени нагъсто, хората се преструваха, че не слушат, само за да спазят добрите обноски. Обичайната неловкост да те чуват всички наоколо се подсилваше от мрачната слава на моето семейство и собствената стеснителност на Сара. Тя се срамуваше, че я виждат с мен. Може и да се страхуваше след всичко, на което се бе наслушала. Твърде много неща трябваше да претегли в ума си и това като че я възпираше да каже нещо. Предложих й да седнем на пейка отсреща, където щеше да се чувства в безопасност пред погледите на толкова хора, които в същото време нямаше да ни подслушват. Сара отметна кичур коса от челото си и се съгласи.

— Да ти взема ли още едно кафе?

— Не пия кафе.

Седнахме на пейката до другия тротоар. Тя изпъна гръб като кралска особа. Не беше пълна, но не беше и достатъчно слаба за прилепналата тениска, която носеше. Малка гънка плът се подаваше над шортите й. Хлапетата безмилостно наричаха това „поничка“. Хрумна ми, че може да бъде подходяща приятелка за Джейкъб, след като цялата тази гадост приключи.

Още държах хартиената си чаша от „Старбъкс“. Не ми се пиеше, но нямаше къде да я хвърля. Въртях я в ръцете си.

— Сара, опитвам се да открия истината за случилото се с Бен Рифкин. Трябва да намеря истинския престъпник.

Тя ме изгледа косо.

— Какъв „истински престъпник“?

— Джейкъб не го е направил. Подозират не когото трябва.

— Нали уж вече не е ваша работа? Сега на детектив ли се правите?

— Сега е мое задължение като баща.

— А-ха…

Сара се подсмихна и поклати глава.

— Налудничаво ли ти се струва да твърдя, че Джейкъб е невинен?

— Не, май не е така.

— Чудя се дали и ти не знаеш, че той е невинен. Онова, което ми каза…

— Такова нещо не съм ви казвала.

— Сара, сигурно ти е известно, че възрастните всъщност нямат представа какво се случва във вашия живот. А и как бихме могли да знаем? Все някой обаче трябва да бъде малко по-откровен с нас. Някои от вас трябва да ни помогнат.

— Вече ви помогнахме.

— Не е достатъчно. Не разбираш ли? Твой приятел ще бъде пратен в затвора за престъпление, което не е извършил.

— Как да съм сигурна, че не го е извършил? Не е ли в това целият проблем? Кой изобщо може да знае? И за вас говоря.

— А ти смяташ ли го за виновен?

— Не знам.

— Значи имаш някакви съмнения.

— Казах, че не знам.

— Сара, аз обаче знам. От много години такава ми е работата и съм уверен, че Джейкъб не го е направил. Уверявам те — не е той. Той е напълно невинен.

— То се знае, че ще го кажете. Вие сте му баща.

— Вярно, негов баща съм. Но не само заради това. Има доказателства. Ти не си ги виждала, но аз знам.

Тя се обърна към мен със снизходителна усмивчица, сякаш за миг аз се превърнах в дете, а тя — във възрастен човек.

— Господин Барбър, не ми е ясно какво искате да кажа. Какво знам аз? Не сме били толкова гъсти нито с Джейкъб, нито с Бен.

— Сара, нали ти ми подсказа да погледна във „Фейсбук“?

— Не бях аз.

— Добре, нека го кажа иначе — ако си била ти, защо би го направила? Какво би искала да науча?

— Добре, но няма да смятаме, че аз съм ви казала нещо, нали?

— Съгласен съм.

— Защото не искам да се забърквам, нали разбирате?

— Разбрах.

— Просто… такова де… бяха плъзнали разни слухове и помислих, че може би ще искате да знаете какво си приказват учениците. Защото май никой нищо не стопляше, ако се сещате. Никой от хората, които се занимаваха с това. Без да ми се обиждате, ама всички бяхте много заблудени. А в училището се знаеше. Някои ученици разправяха, че Джейкъб имал нож и двамата с Бен се сбили. А вие само се шматкахте ей така, напразно. Бен от доста време се мъчеше да тормози Джейкъб, да ви е ясно. Не че хората стават убийци заради такива неща. Но си помислих, че и това трябва да го знаете.

— Защо Бен тормозеше Джейкъб?

— А вие защо не попитате Джейкъб? Ваше дете е.

— Питах го. Изобщо не спомена Бен да го е тормозил. Само ми казва, че всичко било наред, нямал никакви разправии нито с Бен, нито с някой друг.

— Щом така казва… не знам, може и аз да бъркам.

— Моля те, Сара, самата ти не вярваш, че бъркаш. Защо Бен тормозеше Джейкъб?

Тя вдигна рамене.

— Е, не беше чак толкова зле. Всеки го тормозят. Да де, не чак тормозят, но се заяждат с всеки. Виждам как ви светват очите, като казвам „тормозят“, все едно е много страшно. На възрастните много им харесва да дърдорят за тормоза в училище. Идват и разни психолози да ни обясняват как да се справяме с това.

Тя поклати глава.

— Да речем, че не е било тормоз, а заяждане. За какво са се заяждали?

— Ами за каквото се дърлиме в училище — Джейк бил гей, бил техноманиак, бил загубеняк.

— Кой го казваше?

— Кой ли не. Не е толкова важно. Заяждат се с някого, докато им писне, после се захващат с друг.

— Бен заяждаше ли се с Джейкъб?

— Да, ама не беше само Бен. Не го приемайте зле, но Джейкъб не го смятат за много готин.

— Така ли? А за какъв го смятат?

— Ами не знам. Не е никакъв. Трудно ми е да ви обясня. Ще ми се да кажа, че Джейк е от свежите техноманиаци, само че при нас няма такова нещо. Схващате ли?

— Не.

— Е, знаете, че си имаме спортяги, нали? А той изобщо не е от тях. Имаме си и умници, нали? А той не е чак толкова умен, че да бъде и от тях. Да де, умен си е, но не чак толкова. Трябва с нещо да изпъкваш, сещате ли се? Да свириш на някакъв инструмент, да си в някой отбор или в театралната трупа, или нещо друго, може да си от малцинствата, може да си лесбо или някакъв тъпчо, или още нещо — не че е лошо. Но като няма нищо такова, ставаш един от тълпата. Ставаш обикновен и никой не знае как да те нарича — значи си нищо, ама не в лошия смисъл. Такъв си беше и Джейкъб. Обикновен. Това вече разбирате ли го?

— Напълно.

— Наистина ли?

— Да. Ти каква си, Сара? С какво изпъкваш?

— С нищо. Същата съм като Джейкъб. Никаква.

— Но не в лошия смисъл.

— Вярно.

Хора, които влизаха или излизаха от „Старбъкс“, се заглеждаха любопитно в нас, макар че не знаех дали ме разпознават. Може би вече изпадах в параноя.

— Само исках да ви кажа, че… — тя се позапъна, за да подбере думите — … е много хубаво това, което се опитвате да направите. Искате да докажете, че Джейкъб е невинен, сещате се. Вие трябва да сте много добър баща. Ама Джейкъб не е като вас. Знаете си го, нали?

— Не… Защо?

— Ами така се държи. Много си мълчи. И е някак свит. Не казвам, че е лошо момче. Изобщо не е лош. Но няма много приятели, нали разбирате? Те са малка тайфа с Дерек и оня Джош — а това момче направо е откачено. Много е сбъркано в главата, казвам ви. Но Джейкъб няма много приятели около себе си. Искам да кажа, че май така си му харесва. Негова си работа, то се знае. Не се опитвам да го наклепам. Само дето сигурно си мисли какви ли не неща. Де да знам… Не ми се вижда щастлив.

— Сара, значи ти се струва, че той е нещастен?

— Да, малко. Но пък на всеки се случва да е нещастен, нали? Поне от време на време?

Не отговорих.

— Трябва да говорите с Дерек. С Дерек Ю, сещате се. Той знае повече от мен за тези неща.

— Сара, в момента говоря с тебе.

— Не, отидете да говорите с Дерек. Не искам да се оплитам в тази история. Дерек и Джейкъб са си гъсти от малки. Сигурна съм, че Дерек може да ви каже повече неща от мен. Сигурна съм, че той ще иска да помогне на Джейкъб. Нали уж е най-добрият му приятел?

— Сара, а защо ти не искаш да помогнеш на Джейкъб?

— Искам, само че… такова… не знам достатъчно. Дерек знае.

Идеше ми да я погаля по рамото или по ръката, но всички отдавна бяхме отучени от такива съмнителни бащински жестове. Затова се ограничих да вдигна хартиената чаша към нея като за наздравица.

— В доскорошната ми работа винаги задавахме един въпрос в края на всеки разговор: Има ли нещо, което според теб трябва да знам, но не съм попитал за него, каквото и да е то.

— Няма. Не се сещам.

— Сигурна ли си?

Тя изпъна напред ръцете си.

— Честна дума.

— Добре, Сара, благодаря ти. Знам, че Джейкъб едва ли е много популярен напоследък и мисля, че ти прояви голяма смелост, като се съгласи да говориш с мен.

— Не съм смела. Ако се искаше смелост, нямаше да говорим. Аз не съм от смелите. Просто… Джейк ми е симпатичен. Тоест не че знам много за това дело и останалото. Просто харесвах Джейк… преди, сещате се. Той беше добро момче.

— И сега е добро момче.

— Да де, и сега.

— Благодаря ти.

— Господин Барбър, знаете ли… хващам се на бас, че сте имал много свестен баща. Защото и вие ми се струвате много свестен баща. Затова се хващам на бас, че сте имал добър баща, който някак ви е научил да бъдете като него. Познах ли?

Господи, това момиче не четеше ли вестници?!

— Не съвсем — отвърнах аз.

— Не съвсем, но горе-долу?

— Нямах баща.

— Да не е бил вашият пастрок?

Завъртях глава.

— Всеки си има баща, господин Барбър — учуди се тя. — Освен Господ де.

— Аз нямах, Сара.

— А-а… Е, може пък така да е най-добре. Бащите изобщо да не се месят в живота ти.

— Може би. Не ми се вярва, че аз съм подходящият човек, на когото да зададеш такъв въпрос.

 

 

Семейство Ю живееше на една от криволичещите сенчести улици зад библиотеката, близо до основното училище, където се бяха запознали всички тези деца. Тяхната къща беше малка и спретната, в стар колониален стил, с вход по средата на фасадата, цялата бяла, но с черни капаци на прозорците. Някой от предишните собственици бе добавил пред входа антре с тухлени стени и то изпъкваше на белия фон като начервена уста. Спомних си как едва се побирахме всички в тясното помещение, когато с Лори идвахме на гости през зимните месеци. Тогава семействата ни бяха в приятелски отношения. В онези времена родителите на приятелите на Джейкъб обикновено ставаха и наши приятели. Ние сякаш подреждахме семействата като парченца от пъзел — баща с баща, майка с майка, дете с дете, за да видим дали си пасваме. Семейство Ю не беше идеалният случай, защото имаха и дъщеря Абигейл, три години по-малка от момчетата. Но приятелството ни с тях беше удобно за известно време. Започнахме да се виждаме все по-рядко не защото се скарахме, децата просто израснаха. Вече общуваха само помежду си, а приятелството ни не беше чак толкова силно, че да продължим да се търсим. И все пак вярвах, че все още сме приятели. Колко наивен бях.

Когато натиснах звънеца, ми отвори самият Дерек. Той се вцепени. Пулеше се в мен с големите си глуповати кафяви очи, докато не му казах:

— Здравей, Дерек.

— Здрасти, Анди.

И двете деца на семейство Ю винаги се обръщаха към Лори и мен със собствените ни имена — волност, с която така и не свикнах. А в сегашните обстоятелства още повече ме подразни.

— Може ли да поговорим за няколко минути?

Дерек не успяваше да измисли никакъв отговор.

Стоеше и ме зяпаше.

От кухнята се чу гласът на баща му:

— Дерек, кой дойде?

— Всичко е наред, Дерек — успокоих момчето. Паниката му почти ме разсмя. Защо се втрещи така, за бога? Нали ме беше виждал хиляди пъти?

— Дерек, с кого говориш?

Краката на стол изчегъртаха по пода в кухнята. Дейвид Ю се появи в коридора, опря длан в шията на сина си и полека го придърпа навътре.

— Здравей, Анди.

— Здравей, Дейвид.

— Можем ли да ти бъдем полезни с нещо?

— Само исках да поговоря с Дерек.

— За какво?

— За делото. За това, което се е случило. Опитвам се да открия кой го е направил. Трябва да знаеш, че Джейкъб е невинен. Помагам на адвоката да се подготви за делото.

Дейвид кимна, за да покаже, че ме разбира.

И жена му Карън излезе от кухнята, поздрави ме сдържано и тримата застанаха на входа, сякаш щяха да се снимат за семеен портрет.

— Дейвид, може ли да вляза?

— Според мен не е желателно.

— Защо?

— Анди, ние сме в списъка на свидетелите. Не би трябвало да говорим с никого.

— Това е нелепо. Живеем в Америка — тук можеш да говориш, с когото пожелаеш.

— Прокурорът ни каза да не говорим с никого.

— Ладжудис ли?

— Същият. Точно така каза: „Не говорете с никого“.

— Е, имал е предвид журналистите. Искал е да не правите противоречащи си изказвания заради кръстосания разпит на делото. Аз се опитвам да науча исти…

— Анди, той каза друго. „Не говорете с никого.“

— Ясно, но няма право да го каже. Никой не може да ви наложи такава забрана.

— Съжалявам.

— Дейвид, дойдох заради сина си. Познаваш Джейкъб, и то от мъничък.

— Съжалявам.

— Добре, не може ли да вляза, за да обсъдим това?

— Не.

— Не може ли?

— Не може.

Погледите ни се срещнаха.

— Анди — изрече той, — тъкмо сме се събрали цялото семейство и твоето присъствие е нежелателно.

Понечи да затвори, но Карън му попречи, като хвана ръба на вратата. Гледаше го умоляващо.

— Моля те, не идвай повече — натърти Дейвид Ю и добави само от учтивост: — Желая ти късмет.

Дръпна ръката на Карън от вратата и затвори внимателно. Чух как сложи веригата.