Уилям Ландей
Да защитаваш Джейкъб (11)

11. Бягане

Не съм атлет по рождение. Имам прекалено тежки крака, твърде едър съм, с телосложение на касапин. Да си призная, не изпитвам голямо удоволствие от бягането. Правя го, защото е необходимо. Иначе напълнявам — тягостно наследство по майчина линия от тантурести селяни с източноевропейски, шотландски и още кой знае какъв произход. Затова в повечето сутрини около шест и половина се носех задъхан по улиците и кросовите пътеки в парка „Колд спринг“, докато не измина тромаво дневната си норма от пет километра.

Бях решен да продължа с това дори след като предявиха обвиненията на Джейкъб. Не се съмнявах, че съседите биха предпочели изобщо да не се показваме навън, особено в „Колд спринг“. Съобразих се донякъде с това. Бягах в ранното утро, не доближавах други хора, навеждах глава като беглец, когато се разминавах с някой. Разбира се, изобщо не припарвах близо до местопрестъплението. Но бях решил от самото начало, че за да запазя собствения си разсъдък, няма да зарежа тази част от предишния си живот.

На сутринта, след първата среща при Джонатан, преживях онова често изплъзващо ми се състояние на „хубав пробег“. Чувствах се лек и бърз. Поне този път бягането не се състоеше от ниски подскоци и тропот, а приличаше (без да изпадам в поетично настроение) на летене. Усещах как тялото ми се носи напред с някаква естествена пъргавина на хищник, сякаш поначало бе предназначено за това. Не знам точната причина, макар да подозирам, че допълнителното напрежение заради делото изпълваше организма ми с адреналин. Минавах по пътеките във влажния студ, по обиколната алея, прескачах корени на дървета, малки локви и тук-там кал, с която е осеян паркът през пролетта. Почувствах се толкова добре, че дори подминах привичния за мен изход от „Колд спринг“ и продължих още малко през гората към предната част. В главата ми още не се бе избистрило никакво намерение, затова пък го имаше подозрението, стремглаво превръщащо се в увереност, че Лионард Пац е виновен. Не разбрах как се озовах на паркинга пред блока „Уиндзър“.

Намерих колата му — ръждясващ „Форд Проуб“ от края на 90-те години с цвят на слива. Помнех описанието от доклада на Пол Дъфи, който бе започнал да събира сведения за Пац. Съвсем подходяща кола за педофил. Пац бе налепил по своя „педомобил“ разсейваща подозренията украса — емблемите на „Ред Сокс“ и на Световния фонд за природата със симпатичната панда. И двете врати на колата бяха заключени. Погледнах през стъклото откъм шофьора, за да видя какво има вътре. Всичко беше безупречно чисто, макар и доста захабено.

На най-близкия вход намерих и звънеца за неговия апартамент с табела „ПАЦ, Л.“.

Някои от живеещите в блока отиваха към колите си, други се бяха запътили към близкия „Дънкин Донътс“. Една жена задържа вратата любезно, за да вляза (ако дебнеш някого в предградията, най-добрата маскировка е да си порядъчно избръснат бял мъж със спортен екип за сутрешен крос), но аз само й се усмихнах с благодарност. Какво правя тук? Да потропам на вратата на Пац? Не. Поне засега.

В ума ми тепърва се избистряше идеята, че подходът на Джонатан е прекалено плах. Той беше впримчен в мисленето си на адвокат и се задоволяваше да остави обвинението да се мъчи, като имаше намерение да надделее в кръстосаните разпити на свидетели, да посочи пролуките в доводите на Ладжудис и да изтъкне пред съдебните заседатели, че и да има някакви доказателства срещу Джейкъб, те са недостатъчни. Аз винаги предпочитах нападението. Опитвах се да бъда справедлив към Джонатан, съзнавах, че тълкувам лошо неговите думи и прекалявам в подценяването му, но знаех (както несъмнено знаеше и Джонатан), че по-добрата стратегия е да предложим на съдебните заседатели друга версия. Естествено, те биха искали да знаят кой е извършил престъплението, ако не е Джейкъб. Трябваше да им предложим история, която да задоволи това желание. Ние, хората, сме по-склонни да повярваме на истории, отколкото на абстрактни идеи като „тежест на доказателствата“ и „презумпция за невинност“, стремим се към цялостната картина на нещата още откакто сме започнали да рисуваме по стените на пещерите. Ясно ми е, че звучи пресметливо и нечестно, сякаш всичко опираше само до тактиката в процеса. Затова нека добавя, че този път другата версия беше вярната. Знаех си, че е така. Само трябваше да покажем истината пред съдебните заседатели. Това беше единственото ми намерение спрямо Пац — да проследя доказателствата и да спазвам правилата, както винаги. Ще кажете, че се увличам с обясненията и прекалявам с изтъкването на своята добродетелност, все едно и аз се оправдавам пред съдебно жури. Да, признавам, че не е логично — Пац го е извършил, защото Джейкъб не го е извършил. Но тогава не виждах изкривената логика. Аз бях бащата на момчето. И всъщност бях прав да подозирам Пац.