Уилям Ландей
Да защитаваш Джейкъб (10)

10. Леопарди

Кантората на Джонатан беше същински лабиринт от тесни стаи в къща във викториански стил на повече от век. Намираше се на площад „Харвард“. Общо взето, той сам се занимаваше с адвокатската си практика. Помагаше му младата Елън Къртис, която наскоро бе завършила право в Съфолк. Елън го заместваше в дните, когато той не можеше да се яви лично в съда (обикновено защото беше зает с дело в друг съд) и се занимаваше с първоначалните проучвания по случаите, които той поемаше. Подразбираше се, че тя ще напусне кантората, когато е готова да започне самостоятелна практика, но сега присъствието й тук беше леко озадачаващо. Влизаха и излизаха убийци, насилници, крадци, педофили, данъчни измамници и семействата им, обречени на проклятието да живеят с тях. В нея се долавяше намек за типичните сред колежаните радикални настроения. Предполагах, че изобщо не одобрява Джонатан — някогашен богаташки син от предградията, отказал се от всички привилегии по рождение, но поведението й не издаваше нищо. Елън прояви към нас подчертана любезност. Упорито се обръщаше към мен с „господин Барбър“ и предлагаше да вземе палтото ми, за да го сложи на закачалката — все едно всяка проява на дружелюбие би свалила маската на неутралност, зад която се прикриваше.

Джонатан имаше и помощничка — госпожа Вурц, която се занимаваше със счетоводството, приемаше телефонни обаждания, а когато бъркотията съвсем й омръзнеше, неохотно почистваше кухнята и банята, мърморейки мрачно под носа си. Тя приличаше смайващо на моята майка.

Най-хубавата стая в кантората беше библиотеката. Там имаше камина с червени тухли и шкафове, запълнени със сборници по право, чиито корици в меденокафяво, армейско зелено и виненочервено всеки юрист би разпознал веднага.

Събрахме се в това топло малко убежище само няколко часа след първоначалното изслушване по делото срещу Джейкъб, още в ранния следобед, за да обсъдим какво предстои. Тримата се побрахме около старата кръгла дъбова маса, заедно с Джонатан и Елън.

Джейкъб бе облякъл тъмночервен суичър с фирмена емблема на гърдите — силует на носорог. Беше се превил на стола, покрил главата си с огромната качулка. Приличаше на някакъв друид.

— Джейкъб, свали качулката — казах му. — Не се дръж невъзпитано.

Той я смъкна рязко и продължи да седи със същото отнесено изражение, все едно тези разговори на възрастни не го интересуваха особено.

Лори изглеждаше като хиляди други майки от предградията, посветили повечето си време на децата. Беше сериозна и напрегната. Поиска бележник, за да си води записки. Стори ми се, че се опитваше на всяка цена да запази ума си ясен — да измисли път към изхода от лабиринта, да остане разсъдлива и силна дори в този кошмар. На тъпите и войнствените им е най-лесно в подобно положение. Могат просто да изключат мислите си и да се настроят за битка, да се доверят на експертите и на съдбата, да си внушат, че краят ще бъде добър за тях. Лори не беше нито тъпа, нито войнствена. Докато я гледах с химикалката и бележника, си я спомних през колежанските години, когато се увличаше в зубренето, поне в сравнение с мен. Рядко отивахме на едни и същи лекции. Интересите ни се различаваха — аз харесвах историята, а Лори предпочиташе психологията, английския език и филмите. Бездруго не искахме да се превърнем в някоя от онези противни неразделни двойки, които през цялото време се мотаеха заедно из колежа като сиамски близнаци. За четири години единственият предмет, който изучавахме заедно, беше „Увод в ранната американска история“ на Едмънд Морган в първи курс, когато тепърва се сближавахме. Взимах записките й преди изпита, за да наваксам пропуснатите лекции. Помня как гледах смаяно тетрадката й — страница след страница с четлив равен почерк. Тя успяваше да запише цели дълги изречения от лекцията, да отдели основните идеи от второстепенните и да добави в движение и свои мисли. Почти нямаше зачертани думи и неразбираеми драсканици като в моите мърляви, нахвърляни набързо записки. Всъщност тази тетрадка с лекциите на Едмънд Морган стана част от откровението, което Лори беше за мен. Не само защото се убеждавах, че може би тя е по-умната от двамата. Израснах в малък град — Уотъртаун, в щата Ню Йорк, и бях подготвен за това. Предварително си знаех, че Йейл ще гъмжи от интелигентни и обиграни мои връстници като Лори Голд. Опитвах се да ги опозная чрез разкази като тези на Селинджър и филми от рода на „Любовна история“. Но в тази тетрадка открих по-важна истина — никога не бих могъл да опозная напълно Лори. Тя беше не по-малко сложно човешко същество от мен. В детството си вярвах, че да бъдеш Анди Барбър, е особена, изключителна драма, но в живота на Лори Голд явно имаше не по-малко тайни. Тя щеше да си остане загадка за мен като всички останали. Колкото и да се опитвах да проникна в нея с разговори, целувки, секс, можех да я стигна само до малка част от нейната същност. Признавам, че това беше детинско откритие — нито един човек, когото си струва да опознаеш, не може да бъде опознат докрай, както и никого не можеш да притежаваш изцяло. Но тогава ние още си бяхме деца.

— Е, това беше само първият залп от Нийл Ладжудис — започна Джонатан, щом вдигна поглед от документите на масата. — Тук имам само предявеното обвинение и някои от полицейските доклади. Очевидно е, че не са ни известни всички доказателства, с които разполага прокуратурата. И все пак имаме обща представа за делото срещу Джейкъб. Поне имаме какво да обсъдим в началото и ще се опитаме да предвидим най-общо как ще се развие процесът срещу него. Ще се постараем да изясним какво можем да направим дотогава. Джейкъб, преди да започнем, искам да кажа две неща специално на теб.

— Добре.

— Първо, тук ти си клиентът. А това означава, че доколкото е възможно, ти вземаш решенията. Нито твоите родители, нито аз, нито който и да било друг. Това е дело срещу теб. И винаги ти трябва да контролираш положението. Няма да се случва нищо, с което ти не си съгласен. Наясно ли сме?

— Да.

— Напълно разбираемо е, ако желаеш да оставиш майка си, баща си или мен да вземем някои решения. Но не бива да се настройваш, че твоето дело не зависи от самия теб. Законът те третира като пълнолетен. За добро или за зло в щата Масачузетс съдят като пълнолетен всяко хлапе, срещу което е повдигнато обвинение в убийство първа степен. Затова и аз ще се опитам да се отнасям с теб като с пълнолетен. Разбираш ли?

— Да — отрони Джейкъб.

Нито една излишна сричка. Ако Джонатан очакваше многословни благодарности, не беше попаднал на подходящото момче.

— Другото нещо е, че не искам да се чувстваш обезверен. И държа да те предупредя — във всяко дело като твоето настъпва мигът „Олеле!“. Когато се замислиш за обвиненията срещу теб, видиш всички доказателства и всички хора в екипа на прокурора, чуеш го да говори в съда, накрая изпадаш в паника. Губиш надежда. Дълбоко в душата ти едно гласче започва да пищи „Олеле!“. Искам от теб да разбереш, че това се случва с всеки. Ако още не ти се е случило, значи тепърва предстои. Искам да запомниш, когато това чувство те сполети, че ние, хората в тази стая, разполагаме с достатъчно средства да постигнем победата. Няма причина да изпадаш в паника. Няма значение колко голям е екипът на прокурора, няма значение колко убедителни изглеждат обвиненията или колко самоуверено се държи Ладжудис. Нямат надмощие над нас. Длъжни сме да запазим хладнокръвие. Ако успеем, имаме всичко необходимо за победата. Е, вярваш ли в това?

— Де да знам. Май не.

— Аз обаче ти казвам, че е вярно.

Джейкъб сведе поглед към коленете си. Трудно доловима сянка на разочарование помрачи за миг лицето на Джонатан.

Не успя с вдъхновяващото слово.

Той се примири, сложи очилата си и прелисти документите пред него — повечето бяха фотокопия на полицейски доклади и резюмето на обвинението, внесено от Ладжудис, в което бяха изложени основните доводи на прокуратурата по делото. Джонатан носеше същото черно поло, с което се появи в съда, и без сако костеливите му рамене изглеждаха много крехки.

— Както изглежда, тяхната версия гласи, че Бен Рифкин те е тормозил, затова ти си се сдобил с нож и когато си имал удобен случай или когато той е прекалил с издевателствата, ти си му отмъстил. Май не могат да разчитат на много преки свидетели. Една жена се е разхождала в парка и твърди, че те е видяла близо до мястото в онази сутрин. Друга е чула виковете на жертвата: „Престани, боли ме!“. Тя обаче не е видяла нищо. А според Ладжудис твой съученик твърди, че си имал нож. Името му не е посочено в докладите, които имам тук. Джейкъб, можеш ли да се досетиш кой е този съученик?

— Трябва да е Дерек. Дерек Ю.

— Защо смяташ, че е той?

— Той написа същото и във „Фейсбук“. От доста дни го разправя.

Джонатан кимна, но не зададе натрапващия се въпрос: „Вярно ли е?“.

— Засега доказателствата са предимно косвени. Има и пръстов отпечатък, за който искам да поговорим. Отпечатъците обаче имат твърде ограничено значение. Няма как да бъде определено точно кога и как са се появили. Често за тях има съвсем невинно обяснение.

Той подхвърли последното изречение нехайно, без да вдига глава.

Трепнах. А Лори каза:

— Има още нещо.

Кратко мълчание. В стаята се усещаше особено напрежение. Лори огледа неспокойно другите около масата. Гласът й прозвуча дрезгаво и задавено.

— Ами ако кажат, че Джейкъб е наследил нещо? Нещо като болест?

— Не разбирам — отвърна Джонатан. — За какво говориш?

— Склонността към насилие.

— Какво?! — сепна се синът ми.

— Не знам дали моят съпруг е споделил с вас — в историята на нашето семейство е имало случаи на насилие. Неоспоримо е.

Забелязах, че тя каза „нашето семейство“. Вкопчих се в думата, сякаш ме задържаше да не падна от висока скала.

Джонатан се облегна, свали очилата от носа си и ги остави да увиснат на шнурчето. Гледаше я с недоумение.

— Не става дума за Анди или за мен — обясни Лори. — А за дядото на Джейкъб, също за неговия прадядо и прапрадядо. И така нататък.

— Мамо, за какво говориш? — обади се Джейкъб.

— Само се питах дали могат да кажат, че Джейкъб има… склонност? Вродена склонност?

— Към какво?

— Към насилие.

— Вродена склонност ли? Не. Разбира се, че не могат. — Джонатан завъртя глава, любопитството му надделя. — За чии дядо и прадядо говорим?

— За моите.

Усетих как се изчервих, как се сгорещиха и бузите, и ушите ми. Засрамих се, после се засрамих от срама, от напусналото ме самообладание. След това пък се засрамих, че Джонатан виждаше как синът ми тепърва научава всичко това, как съм разобличен като лъжец и лош баща. Едва накрая се почувствах засрамен пред собствения си син.

Джонатан отмести поглед от мен, докато се опомня.

— Не, Лори — каза той, — подобни доказателства не могат да бъдат приети от съда. А и доколкото ми е известно, не съществува вродена склонност към насилие. Дори наистина да е имало насилие в рода на Анди, неговата добронамереност и неговият живот са доказателство, че тази склонност не съществува.

— Не за Анди се тревожа, а за прокурора Ладжудис. Какво ще стане, ако той научи? Търсих в „Гугъл“ тази сутрин. Съществуват дела, в които са използвани такива доводи за наследствеността, говорят за „гени на убиец“, които са предопределили агресивността на обвиняемия.

— Това е нелепо. „Гени на убиец“! Лори, просто не може да си намерила такива дела, гледани в щата Масачузетс.

— Така е.

Реших да се намеся.

— Джонатан, тя е разстроена. Говорихме за това снощи. Аз съм виновен. Не биваше да стоварвам тази история върху нея точно сега.

Лори изпъна рамене, за да покаже, че изобщо не съм прав. Владееше се, а не реагираше под напора на чувствата.

Джонатан й заговори успокоително:

— Лори, мога само да ти кажа, че ако се опитат да използват такива доводи в съда, ще се борим срещу тях с нокти и зъби. Това би било налудничаво.

Той изсумтя и тръсна глава, а за толкова сдържан и кротък човек това си беше същинско избухване.

Дори сега, ако се върна мислено в момента, когато за пръв път бе спомената идеята за „гените на убиец“, и то не от кого да е, а от Лори, гърбът ми пак се сковава, а гневът плъзва нагоре по гръбнака ми. Това не само е идея, заслужаваща единствено презрение, не само е клевета. Тя ме оскърбяваше и като юрист. Още когато за пръв път чух израза, веднага прозрях колко е мракобесен, как извращава истинската наука за генетичния фактор в поведението, за да нахлупи върху нея псевдонауката на нечистоплътни юристи, циничния език, чиято истинска цел е да повлияе на съдебните заседатели, да ги заблуди с блясъка на научната неопровержимост. „Гените на убиец“ са лъжа. Адвокатско мошеничество.

Тази идея сама по себе си подрива основата на наказателното право. В съда ние наказваме криминалните помисли — mens rea, виновното съзнание. Има древно правило: „Aclus non facil reum nisi mens sit rea“^[1]. Затова не осъждаме деца, пропаднали алкохолици и шизофреници — те са неспособни на решението да извършат престъпление, като разбират истинското значение на своите постъпки. Свободната воля е също толкова важна за закона, колкото и за религията, и за всяка система от морални норми. Ние не наказваме леопарда за това, че е див. Пък и дали Ладжудис би се осмелил да използва такъв довод? „Роден лош“? Аз вярвах, че би се опитал. Независимо дали имаше някакви научни или юридически основания, той би го нашепнал на съдебните заседатели като клюка, като споделена тайна. Той би намерил начин.

Разбира се, накрая се оказа, че Лори е права — „гените на убиец“ хвърлиха сянката си над нас, макар и не точно така, както тя очакваше. Но на първата среща Джонатан и аз, възпитани в хуманистичната традиция на закона, инстинктивно отхвърлихме тази идея. Присмяхме й се. Само че тя бе обладала въображението и на Лори, и на Джейкъб.

Долната челюст на сина ми буквално увисна.

— Някой ще ми каже ли за какво си говорите тук?

— Джейк… — започнах, но думите не идваха.

— Какво? Някой да ми каже!

— Баща ми е в затвора. И то от отдавна.

— Но нали изобщо не си познавал баща си?

— Не е съвсем вярно.

— Но ти така ми каза! Винаги си го казвал.

— Така е, казвах го. Съжалявам. Никога не съм го познавал истински, това поне е вярно. Но знаех кой е той.

— Значи си ме лъгал?

— Не ти казвах цялата истина.

— Лъгал си ме.

Наведох глава. Всички причини, всички мои преживявания в детството сега изглеждаха смехотворни и неуместни.

— Не знам.

— Стига бе… И какво е направил?

Поех си дъх.

— Убил е едно момиче.

— Как? Защо? Какво е станало?

— Наистина не искам да говоря за това.

— Не искаш да говориш за това ли? Да бе, как ли пък ще искаш!

— Той е бил зъл човек, Джейкъб, това е всичко. Нека не задълбаваме повече.

— И защо не си ми казал?

— Джейкъб — намеси се Лори тихо, — аз също не подозирах. Научих едва снощи. — Тя хвана ръката му. — Не се стряскай. Още се мъчим да проумеем как да се справим с това. Опитай да запазиш спокойствие, бива ли?

— Ама това… това не е истина. Защо не си ми казал? Нали той ми е… да бе, пада ми се дядо. Как така ще криеш от мен? Ти за какъв се мислиш, бе?

— Джейкъб! Внимавай как говориш с баща си.

— Няма нищо, Лори, има право да се чувства засегнат.

— Ами да, засегнат съм!

— Джейкъб, не ти казах, както не казах и на никой друг, защото се боях, че хората ще си създадат друга представа за мен. А сега се боя, че хората ще си създадат друга представа и за теб. Не исках това да се случи. Някой ден, може би съвсем скоро, ще ме разбереш. — Той впи сърдит поглед в мен. — Не исках да стигнем дотук. Исках… исках да оставя всичко това зад гърба си.

— Но, татко, това е част от мен.

— Не съм съгласен.

— Имах право да знам.

— Джейк, с това също не съм съгласен.

— Значи не съм имал право да знам, така ли? За собствения си род?!

— Имаше право да не знаеш. Имаше право да започнеш на чисто, да бъдеш какъвто ти поискаш, също като останалите деца.

— Но аз не съм като останалите деца.

— Разбира се, че си като тях!

Лори обърна глава встрани.

Джейкъб се облегна и отпусна на стола. Изглеждаше по-скоро смаян, отколкото разочарован. Въпросите и оплакванията бяха начин да отприщи чувствата си. Поседя умислен.

— Не е за вярване — промърмори той объркано. — Направо не е за вярване. Не мога да повярвам, че си го направил…

— Виж какво, ако си ми ядосан, че те лъгах, твое право е. Но аз постъпих така с добри намерения. Направих го за теб. Правех го за теб още преди да се родиш.

— Да бе, да! Правил си го за себе си.

— Да, но и за сина си — за сина, който се надявах да имам един ден, за да направя живота му малко по-лек. За теб.

— Ама не стана както си искал, нали?

— Според мен стана точно това. Мисля, че твоят живот досега беше по-лек, отколкото можеше да бъде. Искрено се надявам да е така. Поне няма съмнение, че беше по-добър от моя.

— Татко, виж докъде се докарахме.

— Е, и?

Той замълча. Лори опита пак с подкупващ тон:

— Джейкъб, сега трябва да внимаваме как говорим един с друг, не мислиш ли? Опитай се да разбереш подбудите на баща си, дори и да не ги приемаш. Постави се на негово място.

— Мамо, нали ти каза току-що, че имам „гени на убиец“?

— Не съм казвала това, Джейкъб.

— Ама се подразбираше. Каза го, то си е ясно!

— Знаеш, че не съм го казвала. Дори не вярвам в това. Говорех за други съдебни дела, за които четох.

— Мамо, не ти се сърдя. Това просто си е факт. Ако не се тревожеше, нямаше да търсиш в „Гугъл“.

— Факт ли? Ти как реши изведнъж, че е факт?

— Мамо, нека те попитам нещо — защо хората искат да говорят само за наследяването на добрите качества? Ако детето на някой атлет се прояви в спорта, никой не се притеснява да каже, че е наследило дарбата на баща си. Когато и детето на някой музикант е талант в музиката или когато детето на професор е умно — за това говоря. Каква е разликата, а?

— Не знам, Джейкъб. Но не е същото.

Джонатан мълчеше от толкова дълго време, че бях забравил за присъствието му. Той каза невъзмутимо:

— Има разлика — не е престъпление да си атлетичен, музикален или умен. Но трябва да бъдем крайно предпазливи с идеите да пращаме в затвора хора заради качествата им, а не заради постъпките им. Защото тази гнусотия твърде дълго е била част от историята на човечеството.

— А аз какво да правя, ако наистина съм такъв?

— Джейкъб, какво се опитваш да кажеш? — вметнах аз.

— Ами ако го нося това в себе си и не мога да го потисна?

— Стига глупости.

Той само завъртя глава. Мълчанието, проточило се десетина секунди, ми се стори твърде дълго.

— Джейкъб — казах накрая. — „гени на убиец“ не е нищо повече от израз. Метафора. Разбираш, нали?

Той сви рамене.

— Де да знам.

— Джейк, ти не го разбираш правилно, това е. Дори ако детето на убиец също стане убиец, нямаш нужда от генетиката, за да го обясниш.

— А ти откъде знаеш?

— О, мислил съм за това, повярвай ми, и то много. Само че е невъзможно. Представи си го така — ако Йо-Йо Ма имаше син, той нямаше да се роди с умението да свири на виолончело. И на него би му се наложило да се учи да свири, както на останалите. Можеш да наследиш само дарба, някакъв потенциал. Единствено от теб зависи какво ще направиш с нея, какъв ще бъдеш.

— Ти наследи ли дарбата на своя баща?

— Не.

— Защо си толкова сигурен?

— Погледни ме. Виж живота ми, както ти каза Джонатан. Познаваш ме. Живееш с мен четиринайсет години. Някога прибягвал ли съм до насилие, дори веднъж?

Той пак вдигна рамене, не беше убеден.

— Може би изобщо не си се учил да свириш на своето виолончело. Това не означава, че нямаш дарбата.

— Джейкъб, какво искаш да ти кажа? Невъзможно е да докажеш такива твърдения.

— Знам. Това също е проблем за мен. Как да знам какво нося в себе си?

— Нищо не носиш.

— Татко, чуй ме — мисля си, че знаеш много добре как се чувствам сега. И аз знам много добре защо не си казал на никого за това толкова години. Не е защото хората щяха да си помислят нещо за теб.

Джейкъб се облегна и скръсти ръце отпред, за да покаже, че не му се говори повече. Той се вкопчи в идеята за „гените на убиец“ и не мисля, че и по-късно се отказа от нея. Реших да не продължавам този разговор. Нямаше смисъл да му изнасям лекция за безкрайния човешки потенциал. Подобно на другите от своето поколение той предпочиташе научните обяснения пред общоприетите истини. Знаеше какво се случва, когато науката се сблъска с упованието във вярата.