Дейвид Далглиш
Танц с огледала (9)

Глава седма

Противно на думите си, Зуса нямаше никакво намерение да търси Привидението. Не й бе харесало да лъже Хаерн, но пък двете с Алиса още не можеха да му се доверят. Дори и след като до този момент той оставаше верен на думата си.

Освен това тя имаше своя собствена задача. Нека Стражителя се разправя с непредсказуем скот като Привидението. Самата тя, следваща нареждането на Алиса, се отправи към пристанището.

— Къде ли сте го скрили? — промърмори безликата, загледана в множеството закотвени кораби. Тя разпозна онези, които бе прегледала миналата нощ, след като с Хаерн се бяха разделили. Поне при тази задача не й се налагаше да убива войници — Зуса също не би искала заради нея да умират невинни затворници.

Жената започна да се прокрадва край корабите, прикрита в дълбоките сенки. Тя пропускаше онези съдове, които не принадлежаха на Търговските лордове, но въпросните кораби не бяха много. Пропускаше и охраняваните: не искаше търсенето й да бъде разкрито. Чували и сандъци непрекъснато изникваха пред очите й, но тя така и не успяваше да открие диреното.

Подир двадесетия неуспешно претърсен кораб тя реши, че се нуждае да ограничи търсенето. Ако Търговските лордове съхраняваха виолетов лист в Ейнджълпорт, несъмнено щяха да го държат добре охраняван. Затова безликата насочи диренето си към големите кораби с видима стража.

Огнено сърце бе първата й цел. Това бе един от корабите на братя Блекуотър. На Улрих Блекуотър. Него Алиса бе посочила като най-опасен.

Трима стояха близо до дъсчения мост. Двама от тях спяха, а третият се бе облегнал на мачтата и със скръстени ръце наблюдаваше как водата се разлива върху брега. Гледката накара Зуса да се усмихне. Изглежда те смятаха, че присъствието им би прогонило крадците. Определено личеше, че не бяха прекарали време във Велдарен, край истински крадци. Може би тогава щяха да разбират, че присъствието им не значи нищо. Но покрай Лори Кинън, Търговските лордове и лорд Мърбанд наистина добрите крадци бяха изоставили Ейнджълпорт и се бяха преместили към по-благодатни територии.

Какво пък, Зуса обожаваше уязвимите цели.

Сто крачки по-надолу тя се потопи сред вълните и бавно се понесе към кораба. Водата бе студена, но не достатъчно студена, за да я нарани. Само прекалено продължителният престой би оказал влияние.

Останала незабелязана, жената докосна корпуса на кораба и се опря на него, за да не потъне. Някой на борда хъркаше.

Тя стисна кинжали, затвори очи и зачака. Благодарение на дългото си обучение бе придобила способността да пътува през сенките. Тази способност я изтощаваше, а в последно време бе станала особено трудна, защото Зуса бе обърнала гръб на своя бог. Но въпреки това не бе изгубила умението си. А на кораба имаше множество сенчести ъгли.

— Отричам те — прошепна тя, развеселена от мисълта, че Карак може в този момент да я слуша. — Но въпреки това използвам силата ти.

Зуса се гмурна под водата, насочи се към кила и се оттласна нагоре. Наместо да се блъсне в дъното на кораба, тя се озова върху палубата, мокра и объркана.

Безликата веднага скочи към бдящия. Морякът се бе обърнал, чул изтрополяването й. Но още не бе разбрал, че на борда се е качил някой.

Кинжалите на Зуса предвождаха скока й. Първото острие прониза гърлото на вахтения и попречи на предсмъртния му крясък. Вторият кинжал безпогрешно потъна между ребрата на гръдния кош, за да се вреже в сърцето. Подир няколко секунди на конвулсии морякът утихна.

Останалите двама умряха в съня си, също с прерязани гърла. Тук Зуса поспря за момент, за да се ослуша. Тъй като никой не обявяваше тревога, тя се спусна в трюма.

По-очевидно нямаше как да бъде. Трюмът бе празен, с изключение на един сандък.

Капакът му се оказа закован, а Зуса нямаше с какво да го отвори. Бърз оглед намери тежък чук, с който тя реши да си послужи. Надяваше се, че никой на борда няма да усети удара.

Жената пъхна ръка през образувалата се дупка. Сандъкът се оказа пълен с малки и гладки предмети. Кесии. Зуса развърза една.

— Значи това е прословутият виолетов лист? — промълви тя. Това беше мистериозната билка, която заплашваше да изтика търговията на Кинън с кремион. — Някакъв си плевел.

Безликата отново затвори кесията и я привърза към китката си. С това бе изпълнила възложението на Алиса. Но какво да прави с остатъка…

В един от ъглите откри светилно масло, което изсипа върху сандъка. Бърза разходка до палубата й осигури факла. С почти детинско веселие тя хвърли факлата към сандъка.

Веселието й премина в объркване, когато избухналият дим се понесе към лицето й и я облъхна с горчивата си миризма. Уханието я връхлетя не по-слабо от удара, с който преди малко бе строшила сандъка. Дори прикриващите лицето й ивици плат не помагаха. Тя бързо започна да пълзи към стълбата. Гадеше й се, а главата й бе изпълнена с болка.

Изкачването се оказа изключително трудно, защото ръцете й бяха започнали да треперят неудържимо. А димът ставаше все по-гъст.

Отдалечи се, нареди си тя. Ставаше все по-трудно да задържа мъглата, обвиваща съзнанието й. Не спирай. Движи се!

Най-сетне озовала се върху палубата, Зуса разкъса ивиците пред лицето си, вдъхна свеж въздух и повърна отвъд борда.

Какво става с мен? — почуди се тя и погледна към кесията, привързана за китката й.

От утробата на кораба започваше да се издига дим. Много скоро насам щяха да започнат да се стичат моряци и войници: в проява на солидарност никой не оставяше чуждия кораб да изгори. Тя трябваше да избяга, но къде? Беше на път да се хвърли във водата, за да преплува до някое безопасно място, но се отказа в последния момент. Тялото й все още трепереше; страхуваше се да плува в подобно състояние.

Като пияна тя пое по дъсчения мост. Някакъв войник вече тичаше насам, за да разследва.

— Пожар ли има? — попита той. Очевидно смяташе, че Зуса е първата от бягащите, а не причина за пламъците.

Но когато се приближи и забеляза странните й одеяния, пазачът настръхна и изтегли меча си. Във всеки един друг момент Зуса би могла да го посече с лекота, но не и сега. Обзе я паника; мускулите й продължаваха да потрепват в усещане, напомнящо удоволствие. Погледът й също бе започнал да губи категоричните си очертания. Малко й оставаше просто да се отпусне на земята и да се предаде пред усещанията.

Тя се постара да се овладее и избегна колебливия замах на пазача.

— Спри! — изкрещя той. — Пожар!

Зуса бягаше все по-бързо и по-бързо. Струваше й се, че сърцето й е на път да се пръсне. Всеки път, когато понечеше да се оттегли в сенките, там съзираше някакви чудати и безформени неща. Одеждата й, при други обстоятелства идеална за сливане с мрака, тук я караше да изпъква. Щом видеше, че някой се приближава насреща й, жената скачаше встрани. Краката й бяха безчувствени, а същевременно пулсираха. Често дочуваше крясъците на преследвачи; в един момент дори долови лая на пусната подире й глутница.

Не. Те не са истински. Мисли, Зуса. Мисли!

Само че тя не можеше да мисли. Остатъците удоволствие бяха прелели в чист ужас, превземащ я в мига, в който престанеше да се движи. По кожата й пълзеше сърбежът на хиляди невидими паячета. Тя нямаше представа къде е попаднала в момента и колко се е отдалечила. В един момент й се искаше да захвърли ивиците си и да остане да лежи на земята, приела каквато и да е участ, стига само това да сложи край на страха. В следващия тя едва не бе убила първия силует, изникнал пред очите й. Зуса дори бе извадила кинжалите си, но по някаква причина кръвта върху тях само я бе ужасила още повече. Струваше й се, че всички нейни възприятия са усилени стократно и навсякъде съзират заплахи.

Най-сетне тя притича покрай някакъв дюкян, пред който имаше тераса. Макар разстоянието между земята и дъските да бе тясно, Зуса успя да се промъкне отдолу. Най-сетне намерила укритие, тя се опита да си поеме дъх. Пулсът й продължаваше да гърми, а обвилите я ивици бяха подгизнали от пот. Тя повдигна колене към брадичката си, обгърна ги с ръце и зачака. Времето изгуби смисъла си. Ужасът бързо се оттегляше, заменян от еуфория. Макар зъбите й да тракаха от студ, жената трябваше да положи усилия, за да задържи ръце далеч от бедрата си. Оставаше й единствено да чака.

По изгрев тя не бе мигнала. Тялото й се бе сковало, устата й бе пресъхнала. Умът й бе празен, като изгребан с огромна лъжица. Можеше да мисли единствено за затварянето на очите си и да се надява, че последвалият мрак ще погълне тези усещания, но той не идваше. Решавайки, че ако бъде открита тук, вината й за палежа би станала очевидна, Зуса изпълзя навън, изтупа зацапаните си дрехи и се огледа. През нощта бе й се струвало, че е тичала цяла вечност, но в действителност се намираше на по-малко от четвърт миля от пристанището. Из него вече се виждаше раздвижване, но останалата част от града все още спеше.

Зуса се затича към имението на Кинън, раздразнена от вцепенените си сухожилия. Кесията с виолетов лист все още се поклащаше над китката й. Сега жената я погледна с далеч по-голямо страхопочитание.

Никой не обърна внимание на притичването й, което не я изненада. По-ранната параноя вече бе овладяна.

Пред входа на имението тя свали ивиците от главата си и поиска да влезе. Двамата постови бяха уведомени за излизането й, затова побързаха да отворят вратата. Тя се промъкна през входа на слугите и се отправи директно към стаята, която споделяше с мнимия си съпруг. Там се стовари върху леглото. Надяваше се да заспи, затова отварянето на вратата я раздразни.

— Добре ли си? — попита Алиса.

— Не — каза Зуса и се засмя. Не се сещаше какво друго да каже.

— Цялата си подгизнала — намръщи се другата жена. Ръката й се допря до челото на безликата. — И имаш треска. Стани. Ще ти помогна да се съблечеш.

Зуса се чувстваше като болно дете, докато присядаше на ръба на леглото. Алиса размота ивиците плат и й помогна да навлече непретенциозна бяла рокля. Допирът на сух плат се оказа изключително приятно усещане. Безликата побърза да се възползва от разрешението отново да се отпусне в леглото.

— Намерих — кимна тя към кесийката, захвърлена на пода. — Намерих виолетов лист.

Без да поглежда, Алиса прибра кесията в джоба на роклята си.

— Сега си почини. Ще ми разкажеш, когато се почувстваш по-добре.

Тялото на Зуса все още потръпваше на моменти. Тя въздъхна дълбоко, отпусна глава върху възглавницата и опита да се отпусне.

— Почакай — промълви безликата. Алиса точно се канеше да излезе. — Къде е Хаерн?

Лейди Гемкрофт се намръщи и извърна поглед.

— Когато си починеш — отново изтъкна тя и затвори вратата след себе си.

 

 

Неспокойствието на Хаерн нарастваше. Пред него тичаше неговият тъмен близнак, човекът, когото бе дошъл да убие. Същото бе казал и на лорд Инграм. Тогава защо държеше мечовете си прибрани? Защо тичаше подире му, наместо да атакува?

— Изоставаш — извика другият и погледна назад. Макар че двамата не бяха спирали да тичат, той не изглеждаше задъхан и продължаваше да се усмихва.

Предизвикан, Стражителя увеличи скоростта си. Трябваше да нападне, знаеше, че трябва да го стори, но имаше две неща, които не му позволяваха. Защо другият му бе помогнал да се спаси? И защо му бе изпратил предизвикателство отвъд половин кралство? Трябваха му отговори. Бе очаквал да ги получи с помощта на метал, но пък ако Привидението склонеше да разговаря…

Двамата приближаваха пристанището. Тук постройките бяха разположени по-близо една до друга. Привидението скочи към покрива на една и без да забавя напредъка си за миг, се вкопчи за ръба и се издърпа.

Хаерн повтори изпълнението. Искаше му се да разполага с подвижността на Зуса. При нея изглеждаше, че неизбежното политане обратно към земята е въпрос на избор. Двамата продължиха да тичат, този път сред покривите. Почти всички от последните се отличаваха със съвсем лек наклон към океана.

Когато достигнаха кръстопът, отвъд който започваше пристанищната част, непознатият спря.

— Ти дойде — каза той, усмихнат широко.

Хаерн кимна, докато си поемаше дъх. Постара се да прикрие задъхаността от гласа си, като изрече бавно:

— Нима имах избор?

Привидението се засмя.

— Винаги има избор. Не е ли това същината на човека? Би могъл да не ми обърнеш внимание и да си останеш във Велдарен. Наместо това ти дойде тук. Защо?

— Ти убиваш невинни, за да ми изпратиш послание. Не можех да допусна това да продължи.

— Невинни? — Другият отново прихна. — Какво знаеш за този град, Стражителю? Нищо. Не знаеш нищо. Именно това исках да ти покажа. Велдарен е храм с невинни младенци, сравнен с това място.

Той посочи към улицата под себе си. Предпазливо, Хаерн се приближи до ръба и надникна. Четирима се бяха събрали в уличката; върху лицата на всички тях бе татуиран меч. В краката им лежеше мъртвец, когото те преджобваха. Стражителя изтегли оръжията си, побеснял.

— И това са хората, които отговарят за сигурността на града? — невярващо попита той.

— Инграм наема всеки въоръжен негодник да работи за него. Някога те са били пирати, наемници и крадци; сега те защитават невинните. Това да ти напомня на някого?

Сърцето на Хаерн се сви.

— Ти също не знаеш нищо за мен, Привидение. Аз не проливам невинна кръв.

— Така ли смяташ? В такъв случай същото се отнася за мен. Какво знаеш за същинската дейност на Трифектата? Ами ако попитам за Търговските лордове? Ти си напълно сляп, Стражителю. Сляп и глух. Трябва да призная, че таях далеч по-големи надежди. — Той кимна към пазачите на улицата. — Върви. Те са ограбили и убили човек. Дай им заслуженото.

И Привидението наклони глава към него, взрян изсред необичайно тъмната качулка. Хаерн си помисли за четиридесетте, които щяха да погинат, ако отнемеше живота на тези негодници. Във Велдарен никога не би се поколебал. Но тук…

— Ако въздам справедливост в името на невинните, още невинни ще умрат — каза Хаерн. — Това ли си ме довел да науча?

Привидението поклати глава. Във въздишката му се долавяше разочарование.

— Имах по-високо мнение за теб. Раздавай справедливост без страх и без угризения. Невинни винаги ще умират. Същинският въпрос е друг. Колко дълго ще позволиш на виновните да се крият зад тях?

Непознатият скочи надолу. Черният му плащ се понесе подире му. Хаерн отново погледна към улицата. Знаеше, че разполага с частица от мига, за да реши. Четиримата пазачи се приготвяха да отнесат тялото. Ако погинеха, Инграм щеше да обеси десетки. Десетки невинни. Деца.

Само частица от мига трая колебанието му. Подир това Хаерн също скочи, стиснал оръжия.

Още преди приземяването си Привидението прониза гърба на най-близкия страж. Острието щръкна от гърдите. Когато краката му докоснаха земята, той се извъртя и замахна към втория пазач. Мечът проряза гърлото му. Войникът рухна на колене, напразно обгърнал кървящата си шия с длани. Острието вече политаше към третия пазач, но се натъкна на други два режещи ръба.

— Бягайте! — изкрещя Хаерн към оставащите двама. Те не се нуждаеха от подкана. Докато тичаха, войниците започнаха да крещят за помощ.

Усмивката бе напуснала лицето на Привидението.

— Защитаваш виновни, защото се страхуваш от делата на други виновни — каза непознатият и бавно зае бойна поза. — Срамота.

Хаерн го наблюдаваше внимателно. Вече бе видял достатъчно, за да знае, че има насреща си изключително ефективни удари, нанасяни мълниеносно.

Привидението наклони меча си, размърда крак и се хвърли в атака. Макар да я очакваше, Хаерн пак остана изненадан от насрещната бързина. С левия си меч той спря замаха, насочен към шията му, а с десницата удари на свой ред. Другият пристъпи встрани, извъртя оръжие и отново замахна. При опита си да парира Стражителя осъзна, че противниковото острие променя посоката си, привидно незначително движение, което бе обезсмислило цялата му защита. Оставаше му единствено да се отдръпне назад, за да успее да премести остриета в нужната позиция. В далечината войниците от градската стража започваха да се събират.

— Защо? — каза Хаерн и бавно се раздвижи настрани, за да повдигне плащовете си. — Защо ме призова? Защо съм тук?

— Смятах, че би могъл да ми помогнеш — отвърна Привидението. — Но излиза, че не си такъв, за какъвто те смятах.

Хаерн се завъртя, разхвърлял специално разцепения си плащ — техника, която бе усвоил до съвършенство в течение на годините. Сивата тъкан скриваше движенията му и правеше ударите му непредсказуеми. Танцът с плащове криеше само един риск: краткият период, в който щеше да остане с гръб към противника си. При третото си извъртане той забеляза облак дим да се издига на мястото на Привидението. Хаерн се поколеба за миг, а подир това осъзна грешката си. Подметка се стовари в гърба му и го накара да извика от болка. Той се претърколи и отчаяно отрази последвалата вихрена атака. Другият непрекъснато изблъскваше мечовете му и не им позволяваше да заемат позиция.

Движенията на Привидението ставаха все по-бързи. Хаерн се сражаваше единствено по инстинкт, без да се осмелява отново да използва танца си. Един залъгващ удар успя да го заблуди; ритник в гърдите изби въздуха от дробовете му.

— Ти накара цял един град да се бои от името ти — каза Привидението сред ударите си. Нищо не издаваше намеренията му. Стилът му бе непознат и напълно непредсказуем. Хаерн не можеше да открие никакъв ритъм. Няколкото пъти, през които се опита да контраатакува, ударите му разсичаха само въздух или трябваше да прекратят атаката си, за да се стрелнат в припряна защита. Сблъсъкът на трите остриета се преплиташе в звънка мелодия, сред която Хаерн можеше да разпознае загубата си. — Смятах, че си най-добрият.

Върхът на противниковия меч разсече ръката му, достатъчно плитко, за да потече кръв. Хаерн инстинктивно се отдръпна, за да осъзнае, че гърбът му е притиснат до стена. Привидението стоеше право срещу него. Този път нямаше измъкване.

Стражителя успя да отрази първите четири мълниеносни удара. Петият потъна дълбоко в рамото му и го накара да изреве.

— Грешал съм — продължи другият и започна да извърта оръжието си, пораждайки следващ вик на болка. — Жалко е, че ти няма да стоиш до мен, когато подпаля целия град.

Три стрели прелетяха край тях. Една прониза наметалото на Привидението. Непознатият издърпа меча си и се отдръпна назад. Десетки войници тичаха към тях. Хаерн скочи подире му, без да очаква, че другият неочаквано ще се обърне към него и ще го изрита в челото. Замаян, той се свлече на земята, изтървавайки оръжия. Част от изникналите притичващи крака го отминаха. Други спряха около него. Груби ръце го обърнаха по гръб и свалиха качулката му. Хаерн отново изкрещя: болката се бе разляла из цялото му тяло. Насълзеният му поглед различи татуирани лица да се взират насреща му.

— Сигурен ли си, че е той? — попита един.

— Абсолютно. В момента щях да лежа мъртъв, ако не беше той.

— Мислех, че той е нападал Инграм.

Останалите утихнаха. Хаерн опита да поиска вода, но успя единствено да изхъхри.

— Отнесете го в тъмницата — каза най-едрият от войниците. — Имаме време да узнаем.

Пазачите сграбчиха Хаерн за ръцете и краката. Когато го повдигнаха, пронизаното рамо отново припламна в агония. Макар да знаеше повече от десет напева и мантри срещу болка, които биха му позволили да запази съзнание, Стражителя не си послужи с нито един от тях.