Дейвид Далглиш
Танц с огледала (6)

Глава четвърта

Алиса влезе в ролята на мила подкрепа и се присъедини към изпращането на гостите. Наложи й се да изтърпи десетки люде и да се държи с тях като към съвсем близки.

— Добре ли си? — попита я Зуса, когато другата жена затвори очи и започна да разтрива челото си.

— Нищо ми няма. Но ми е мъчно за Натаниел.

— Обгърнати сме от чужда скръб. Разбираемо е, че започваш да се тревожиш за близките си.

— Това не означава, че тези мисли ми харесват.

— Тогава пий. — Зуса й подаде чаша. — Виното отлично помага за забравяне.

Алиса се усмихна.

— Това е така.

Тя се надяваше, че прогорилата гърлото й течност поне малко ще спомогне за прогонването на умората й.

Пристигна слуга, който я уведоми, че стаята й е готова.

— Ами Зуса и Хаерн? — попита Алиса.

— За тях също е отделена стая, макар че е в задната част, близо до слугинските помещения. Надявам се това няма да представлява проблем.

— Няма — рече Зуса. — Само се надявам да не държим слугите будни цяла нощ.

Прислужникът, млад и гладко избръснат мъж, се изчерви и побърза да се оттегли.

— Определено трябва да показвам тялото си по-често — с насмешка каза безликата и сведе поглед към деколтето си. — Мъжете стават много по-отстъпчиви и глупави.

— Изненадана съм, че не си започнала да показваш повече кожа още от мига, в който гърдите ти са напъпили — каза Алиса. И в следващия момент се осъзна. — Извини ме. Забравих.

По време на запознанството им Зуса бе принадлежала към безликите — орден за прегрешилите във вярата си следовници на бог Карак. В съответствие със законите на този орден Зуса и сестрите й бяха обвивали целите си тела, включително и лицата си, с ивици тъмен плат. Зуса все още носеше тази одежда, макар и по неизречена причина. Поне бе престанала да прикрива лицето си. Освен когато не пожелаеше сама.

— Вината е на виното — усмихна се Зуса.

Почувствала, че главата й се замайва, Алиса остави чашата. Тя рядко се поддаваше на слабости — и сега нямаше да се удави в алкохол заради майчината си любов. След като се огледа, за да се увери, че никой не подслушва, лейди Гемкрофт се приведе към Зуса и зашепна.

— Какво възнамерявате да направите най-напред?

— Ще обиколим улиците. Всеки град има свое собствено лице. Трябва да научим повече за Ейнджълпорт, особеностите и скривалищата му.

— Желая ви късмет. Само се постарайте да се приберете преди разсъмване. Никой не би се изненадал, ако двамата се успите, но все пак…

Зуса се поклони и отиде да търси Хаерн. А Алиса се настани да седне пред камината, защото се чувстваше несигурна на краката си. Столът бе прекалено мек, с ужасен червен цвят, но въпреки това жената успя да се настани удобно. И да въздъхне. Наистина не помнеше кога за последно се е хранила. Глупаво беше да пие на празен стомах.

— Зле ли ти е, мила?

Мадлин се настаняваше срещу нея. Тя все още стискаше малката Тори и леко милваше лицето й. Бебето беше будно, но притваряше очи.

— Пътуването беше дълго — отвърна Алиса. — Оказах се по-уморена от очакваното.

— Познато ми е. Налагаше ми се да изтърпявам това пътуване при всяка среща на Трифектата.

— Бихте могли да се върнете във Велдарен.

Мадлин поклати глава. Алиса винаги я бе смятала за невероятно красива, за жена, от която годините не бяха съумели да отнемат нищо. А невръстното вързопче пелени в ръцете й още повече усилваше женственото й излъчване.

Въпреки това, когато Мадлин повтори името на града, отвращението унищожи красотата й.

— Велдарен? Не, момичето ми, никога няма да се върна в това противно място. Ти може и да търпиш крадците, но аз не мога. Там няма никаква безопасност.

— Както и тук — каза Алиса. Осъзнаваше, че отива прекалено далеч, но не се сдържа.

Мадлин притисна Тори към гърдите си, достатъчно силно, за да накара момиченцето да заплаче.

— Онзи негодник и убиец, с когото търгуваш… който има дързостта да се нарича Стражител… край неговото острие ти изливаш злато на улиците. И защо? Неговият знак бе изписан с кръвта на сина ми. Ти спомогна за създаването на този убиец. За мен ти си не по-малко виновна.

— Достатъчно, жено — каза Лори, пристъпил между двете. Никоя от тях не бе усетила влизането му. Той остро изгледа съпругата си и се поклони ниско на Алиса. — Прости й. В момента говори мъката й.

— Същото се отнася и за мен.

— Тори трябва да се нахрани, преди да заспи. — Мадлин се надигна. — Отивам да потърся дойката.

Лори Кинън я сграбчи за ръката. Очите на Мадлин блеснаха. Алиса остана с впечатлението, че има насреща си диво животно, а не благородничка. Няколко мига съпрузите се гледаха безмълвно, накрая Лори я пусна. Той не изглеждаше обиден, а само въздъхна, докато се настаняваше в освободеното кресло.

— Тя понесе всичко това изключително зле — обясни Кинън. Умората в гласа му далеч надхвърляше постижимата за годините му. — Струва ми се, че бебето е единствената причина тя все още да се държи.

— Дължа ти извинение, Лори. Не исках да я провокирам. Просто я посъветвах да се върнете във Велдарен. Ще й се отрази добре да остави зад себе си тази къща и… свързаните с нея спомени.

— Аз също предложих нещо в подобен стил. — Домакинът се облегна назад и щракна с пръсти към един от слугите, който веднага дотича с чаша в ръка. Погълнал съдържанието на бързи глътки, Кинън поиска чашата да бъде напълнена отново, после отпрати прислужника. — Но тя отказа да се вслуша. За нея Велдарен винаги ще си остане мястото, където Трен я взе за заложница. Докато този паяк е жив, тя никога няма да стъпи зад стените на града.

— Лори, исках да спомена това по-рано, но нямах възможност. Гостите ми…

— Онези, които представяш за свои братовчеди? — Кинън се изсмя. — Прекарал съм целия си съзнателен живот край люде, които се хранят със златни прибори. Веднага видях, че никой от двамата не е носил името Гемкрофт дълго. Ако изобщо някога го е носил. Кои са те в действителност? Твои телохранители?

Алиса прехапа устна, стараеща се да измисли отговор.

— В известен смисъл…

Лори се намести във фотьойла. За момент ръката му се отправи към врата, преди отново да се отпусне върху подлакътника. Несъмнено му липсваше плитката, която бе имал навик да докосва в нервни моменти. Траурът бе отнел възможността му да проявява този си тик.

— Напълно разбирам желанието ти за допълнителна безопасност. Приемам, че те няма да се отделят от теб.

— Не точно.

Искаше й се да не бе оставяла чашата си. Наложи й се да навлажни гърло само с преглъщане, преди да продължи. Лори бе много по-стар от нея — след смъртта на Леон бе останал най-възрастният първенец на Трифектата. Алиса винаги се бе чувствала смутена в присъствието му. Той имаше уязвим вид и говореше спокойно, само че Алиса още от малка бе чувала истории за страховитите му постъпки срещу гилдиите.

И все пак тя не можеше да лъже домакина си, особено когато той беше неин съюзник и приятел.

— Доведох Хаерн и Зуса, за да намерят убиеца на Джули и Тарас. Онзи, който се нарича Привидението.

Лори остави чашата си достатъчно рязко, за да я нащърби. За момент той остана неподвижен, приведен в стола си. Алиса вложи всичко от себе си да прикрие нервността и неспокойствието си. Когато мъжът най-сетне погледна към нея, в очите му тъмнееха гневни вени, а устните му бяха сгърчени в смръщване.

— Последните няколко седмици бяха истинска агония за мен — каза той. — Всеки миг се проточваше като ден. Мога да ти кажа точното време, което е изминало от смъртта на сина ми. И те уверявам, че през всяка една от тези мъчителни секунди хората ми не са спирали да претърсват Ейнджълпорт. Не открихме нищо, не научихме нищо. Узнахме единствено различните имена, под които негодникът е убивал. Няма значение кого си довела. Няма значение колко си им платила. Те няма да го намерят. Ако това е подаръкът, за който ми спомена, изгубила си си времето.

Той се накани да си иде, но Алиса го спря с едно изречение.

— Доведох Стражителя със себе си.

Кинън отново се обърна към нея. Нещо опасно се зараждаше в очите му.

— Кого си довела?

— Стражителя — повтори тя. Отказваше да отстъпи. — Това е мъжът, който ме придружава.

— Довела си него? — Лори Кинън бе стиснал пестници. — В дома ми? Сред моите стени? Неговият знак проблясваше сред кръвта, а ти го водиш тук?

— Със сигурност зная, че той не е извършителят — настоя Алиса. — Разстоянието между градовете ни е прекалено голямо, Лори. Стражителя е бил забелязан десетки пъти в седмиците преди и след смъртта на сина ти. Който и да е убиецът, той е оставил символа умишлено. Това е предизвикателство, послание към Стражителя. Не се сещам за друг, който би могъл да открие убиеца и да донесе трупа му в краката ти.

— Водиш убиец, за да откриеш убиец. — Той поклати глава. — Това не трябва да ме изненадва. Ти винаги си била склонна да се принизиш до нивото на отрепките, за да разрешиш проблемите си. Някой ден, Алиса, ще научиш, че ако се навърташ край свинете, калта им покрива и теб.

— Правя онова, което смятам за необходимо — отвърна Алиса и се намести в креслото си. — В това няма нищо срамно.

Лори се засмя. Страховитото съсредоточение го напусна; той отново се облегна назад и се превърна в обичайния очарователен домакин.

— Щом настояваш. Нека видим как твоят Стражител ще се справи в Ейнджълпорт. Ще кажа на Торгар да му позволи да влиза и излиза необезпокоявано. В допустими граници, разбира се. И те съветвам да не казваш на Мадлин, че Стражителя спи под един и същ покрив с нея. Последвалото… не би било приятно.

Той се усмихна, а Алиса отвърна на жеста му. Макар очите му да оставаха зачервени, Лори отново изглеждаше себе си. Като човека от преди смъртта на сина му.

— Лека нощ, Алиса — каза той, докато се покланяше. — И приятни сънища.

Останала сама, жената най-сетне можа да се отпусне — радваше се, че е отметнала най-трудния разговор. Увереността му в неуловимостта на Привидението я бе смутила, но тя си наложи да не мисли за това. Трифектата не бе всемогъща — съществуваха мнозина, които бяха съумели да останат скрити. Като например Трен Фелхорн, оставащ ненамерен повече от десетилетие. Но сега тя разполагаше с помощта на Стражителя. Той бе откривал онези, които тя не бе успявала да открие; бе сплашвал онези, които тя не бе успявала да сплаши. И бе сложил край на цяла война само с помощта на кървавите си остриета.

Ако имаше човек, който можеше да открие убиеца, това беше той.

 

 

— Никога няма да го намерим — каза Хаерн и пристегна качулката си. — Опитен асасин в родния си град, на всичкото отгоре достатъчно дързък да нападне член на Трифектата. Той познава всички потайни кътчета на града; места, за които ние си нямаме представа.

— Хленчиш като дете — рече Зуса. Тя все още омотаваше ивиците плат около тялото си. При влизането си в стаята им Хаерн я бе заварил полугола, затова се бе облякъл с гръб към нея.

— Подобно обличане сигурно отнема цяла вечност — отбеляза той. Обърна се, когато прецени, че тя вече е приключила с обвиването.

— Това е част от наказанието — обясни Зуса. Тя вземаше поредна ролка плат и започваше да я омотава около брадичката си. — Дългото време би трябвало да ни предостави по-голяма възможност да устояваме на женските си желания.

— И има ли ефект?

Ивиците плат покриха лицето и челото й. Само очите останаха да се виждат.

— Има много начини да откриеш удоволствие, дори и облечен. Безликите сме открили всички тях.

Леко изчервеният Хаерн побърза да смени темата.

— Къде ще отидем най-напред?

— На пристанището.

— Някаква конкретна причина?

Зуса се усмихна. Устните й бяха покрити, но мимиката пролича в проблясъка на очите.

— Ще обясня на място. Да вървим. Алиса каза, че ще имаме право да влизаме и излизаме по всяко време, но аз смятам, че би било най-добре да не издаваме присъствието си.

Хаерн открехна вратата и надникна. Коридорът бе тъмен и пуст. Цялото имение бе потънало в сън. Той кимна на Зуса, придърпа плаща си и пое напред. Двамата се отправиха към слугинския изход, защото той бе по-близо.

На вратата се натъкнаха на едър мъж със скръстени ръце. Грозен белег разсичаше носа му. Макар и отминал разцвета на силите си, ръцете му изглеждаха достатъчно крепки, за да разкъсат Хаерн на две.

— Застанал си на пътя ни — безстрастно каза Хаерн, спирайки пред него. — Отдръпни се.

— Ти трябва да си Стражителя. Лори спомена, че ще се появиш. Каза и да те пропусна.

— Много мило от негова страна. Сега ще се отдръпнеш ли?

Наместо това мъжът изтегли огромен меч от гърба си. Оръжието изглеждаше страшно тежко, но той го държеше с лекота.

— Казват, че не ти си убил Тарас. Но аз видях символа. Може да не си го сторил самият ти, но това не значи, че си невинен. Аз се сражавах срещу негодника. Ако слуховете за теб са дори наполовина верни, той е по-добър.

— Нямаме време за това — прошепна Зуса.

Мъжът изрева. Хаерн се напрегна, но бе нападнат единствено от вонята на алкохол.

— Кой си ти? — попита Стражителя.

— Торгар. Аз отговарям за наемниците и за безопасността на дома. Ако зависеше от мен, ти щеше да висиш пред…

Не можа да продължи: Зуса бе изникнала пред него, забила коляно между бедрата му. Лявата й ръка бе обгърнала тила му, а десницата притискаше върха на кинжал точно под ръба на кожената му броня.

— Отдръпни се — изрече тя в ухото му. И в следващия миг го блъсна. Торгар тежко се стовари на пода, където изрева от гняв.

— Кучка!

Докато се отдалечаваше тичешком, Зуса му изпрати въздушна целувка. Хаерн я последва и сви рамене към наемника.

— Това беше малко грубичко — вметна той. В момента двамата прескачаха стената на имението.

— Този пън вонеше на гордост и алкохол. Нямам търпимост към нито едно от двете.

— Ще имам това предвид.

Скрити сред сенките, двамата се отправиха към пристанищната улица. Първото им препятствие бе една от трите стени, разделящи града: те бяха добре осветени и охранявани зорко.

— Не мисля, че ще ни пуснат да минем — каза надничащият иззад ъгъла на къща Хаерн. — Не и облечени по такъв начин.

— Бихме могли да се погрижим за тях. Имах предвид само да ги зашеметим, не ме гледай така.

Хаерн продължаваше да разглежда стената. Тя не бе чак толкова висока, а и с толкова много къщи, разположени близо до нея…

С подканата си Зуса прекъсна мислите му. Безликата се затича назад, за да остане скрита, сетне се извърна и скочи във въздуха. Хаерн се затрудняваше да повярва на очите си. В следващия миг тя се бе озовала върху желания покрив. Без да забавя ход, жената скочи отново и се вкопчи във върха на стената, където се изкатери и протегна ръка.

— Скачай или се изкатери — каза тя.

Хаерн се оттласна от земята, улови ръба на покрива и се изтегли. Подир това скочи към стената, оттласна се от нея и хвана протегнатата ръка. Без усилия Зуса го издърпа на върха. От това място двамата можеха да огледат пристанището.

— Трябва да ме научиш на този номер — Хаерн поклати глава.

— Засилваш се и скачаш. Не мисля, че е трудно. — Тя посочи. — Там.

— За какво по-точно да гледам?

— Ще разбереш.

Хаерн проследи показалеца й и видя трима, изчакващи в една уличка. Надали имаха добри намерения. Наоколо бяха разположени кръчми, в които гъмжеше от посетители.

— И какъв е планът? — попита той. — Нападаме произволни главорези и се надяваме, че някой от тях познава Привидението?

Зуса въздъхна.

— Понякога се чудя как си успял да постигнеш всичко това.

— Беше замесена голяма доза късмет.

Тя извади кинжалите си и започна да ги подхвърля.

— Онзи убиец ти е изпратил съобщение умишлено. Нека и ние му изпратим едно. Нека узнае, че си пристигнал в Ейнджълпорт. Нека той намери теб, вместо ние да търсим него.

Хаерн започваше да се усмихва. Поне в това отношение той се чувстваше в свои води.

— Нощта на тези тримцата внезапно ще се вгорчи — отбеляза той.

Безликата му намигна.

— Води, Стражителю.

Хаерн скочи върху покрив от другата страна на стената, спусна се на улицата и се претърколи. Следван от Зуса, младият мъж се отправи към пивниците. Той се придвижваше близо до стените и напредваше предпазливо, за да се увери, че ще остане незабелязан до последния момент.

И тримата се оказаха покрити с татуировки. Обединяваше ги образът на меч, простиращ се от брадичка до чело.

— Познат ли ти е този знак? — прошепна Хаерн.

Зуса поклати глава.

Спътникът й сви рамене и отново започна да наблюдава. Тримата видимо чакаха нещо, а Хаерн бе достатъчно търпелив, за да открие какво. Той нямаше намерение да ги нападне само защото стоят в тъмна уличка. Трябваше му доказателство за намеренията им.

— Чакат жертва — каза безликата. — Дали да не им предоставим?

Хаерн отново сви рамене.

— Изчакай тук.

Той се отправи назад и започна да заобикаля, за да се появи от посоката на наблюдаваните кръчми. Спуснал ниско качулка, с пиянско залитане той мина близо до уличката. И през цялото време внимаваше плащът му да скрива оръжията. Дрехите щяха да го издадат като външен човек и, надяваше се, да подтикнат тримата към действие.

Последните действително се отправиха към него с изтеглени мечове.

— Не ми изглеждаш тукашен — каза най-едрият от тях. Хаерн нарочно поизвърна глава, за да не им позволи да видят лицето му. И дръпна качулката си надолу, привидно изплашен.

— Гостувам на една приятелка — изхленчи той.

— Сега бъди наш гост и покажи какви пари имаш — каза друг и пристъпи да прегради пътя му за отстъпление. — За престоя в този град трябват пари.

— Аз нямам много — каза Хаерн.

— Сигурен съм, че приятелката ти ще ти помогне.

Хаерн се изсмя:

— Несъмнено.

Зуса скочи върху запречилия пътя; кинжалите й разсякоха шията му още преди онзи да е осъзнал появата й. Хаерн рязко изтегли мечовете си. Ожесточената му атака завари останалите двама неподготвени. Само един успя да се защити, и то със слаб удар, отбит с лекота. Стражителя изкорми по-близкия, а подир това го изрита в главата, за да му помогне да умре по гръб. Последният се обърна да побегне, но застигналият го замах се оказа по-бърз. Той рухна с разсечен крак. Сблъсъкът със стена спря инерцията му.

— Нямате право — обърна се той към нападателите си. — И двамата ще увиснете на бесилото!

Хаерн притисна окървавения ръб под брадичката му, за да повдигне лицето му към себе си.

— Ако разполагаш и с капка разум, ще млъкнеш още сега, преди да съм ти отрязал езика — каза той, скрит в сенките на качулката си.

Поваленият внимателно кимна.

— Мъдра постъпка. Кажи на всички, които познаваш, че Стражителя е дошъл в Ейнджълпорт. Краят ви е близо. Всеки крадец като вас рискува да открие смъртта си сред сенките. Защото сенките са моят дом. Предай им това.

Татуираният започна да се смее. Спря едва когато Хаерн разкъса кожата му с усиления натиск на меча си.

— Крадци? Ти глупав ли си?

— Можеш да предадеш съобщението ми или аз самият бих могъл да го напиша с кръвта ти. Изборът е твой.

— Ще го направя — каза поваленият. — Пусни ме.

Хаерн отдръпна меча и махна с ръка. Татуираният се надигна и с накуцване се отдалечи към пристанището.

Зуса почистваше кинжалите си в дрехата на единия от убитите.

— Нямам му доверие — каза тя.

— Тогава какво предлагаш?

Безликата коленичи край другия труп и потопи пръст в раната в стомаха. Подир това се приближи до стената и започна да пише.

Аз съм тук.

— Нека няма никакво съмнение — каза жената. Под трите думи тя добави подпис и изрисува око.

Със смътно неспокойство Хаерн погледна към двамата мъртъвци. Може би трябваше да изчака да го нападнат, да потвърди, че намеренията им са били убийство, а не грабеж. Татуировката сигурно означаваше гилдийна принадлежност. Надали Велдарен и Ейнджълпорт бяха толкова различни.

И все пак, подигравателният му смях…

— За момента приключихме. — Той прибра оръжия. И се огледа, но наоколо не се виждаха войници или пияници.

— Едва сега започваме.

— Щом искаш, търси. Аз не бих имал нищо против срещу една хубава почивка подир пътуването. Вече оставихме послание. Какво повече?

Зуса го погледна разочаровано. А Хаерн се постара да не позволява това да го засегне.

— Да го изпратим отново и отново.

Мисълта за нови убийства горчеше.

— Това не е моят град. Сторих достатъчно.

Той пое обратно. Зуса не го последва. Озовал се в стаята, Хаерн захвърли дрехите си и си легна. Няколко часа по-късно безликата също се появи. Той се отдръпна, за да й направи място, но жената не обърна внимание. Без да взема възглавница или одеяло, тя спа направо на пода, все още облечена в окървавените ивици.