Дейвид Далглиш
Танц с огледала (5)

Глава трета

Улрих Блекуотър пристъпи на палубата на Огнено сърце навъсен.

— Къде е Пайл? — обърна се той към двама моряци. Голи до пояс, те пренасяха сандъци.

— Капитанът е в каютата си, милорд — каза един от тях и се поклони ниско. — Но в момента е зает.

Улрих започна да си проправя път край въжета, моряци и товар, докато най-сетне не достигна капитанската каюта. Без да почуква отвори вратата и влезе. Самото Огнено сърце бе голям кораб, но това помещение бе дребно, приютило легло, бюро и няколко приковани към стената карти. Върху въпросното легло, покрит от гола курва, лежеше капитан Дарил Пайл.

Видял посетителя си, морският вълк отпусна глава и въздъхна:

— Хората ми не ти ли казаха, че съм зает?

— Да речем. — Улрих погледна към жената, която се надигна и грабна дрехите си. — Остави ни.

— Но не се отдалечавай много — додаде Дарил, докато полуоблечената бързаше да се промуши през вратата. Наметнал одеяло над себе си, капитанът се облегна на таблата на леглото и се почеса по врата. Той бе едър, с потъмняла от слънцето кожа. Дълъг белег се простираше от устната до челюстта му. Този белег оставяше празнина в кестенявата брада.

— Не трябва ли да им помагаш с разтоварването? — попита Улрих.

— Хората ми си знаят работата.

— Не се притеснявам за хората ти, а за товара си.

Дарил се зае да нахлузва панталони.

— Нищо няма да стане с проклетото ти вино — изрече той, докато се закопчаваше. — А и няма значение. Бих могъл да се изпикая във всяка бутилка, а тукашните отрепки пак ще го превъзнасят за нектар.

— И все пак бих предпочел да наглеждаш нещата. В случай че дори и достолепен екипаж като твоя реши да се почерпи като награда за усилията.

— Казваш ми как да управлявам кораба си?

— Корабът е мой — натърти Улрих. — Ти може да си капитан, но корабът принадлежи на мен. Товарът също е мой. Моя е и изложената на риск репутация. Освен това не става дума за виното. Много скоро ще пренасяш хилядократно по-ценен товар. Искам да се уверя, че той ще остане недокоснат.

Капитанът нахлузи и бяла риза, покрита с потни петна.

— И какъв е този товар?

Улрих извади малка кесия от джоба си и освободи вървите. От нея извади лист, откъсна парченце и го подаде на събеседника си. Листото бе зелено, с чудати виолетови жилки. Дарил се навъси.

— Какво е това?

— Захапи го. Не го дъвчи, задръж го стиснато между зъбите и започни да дишаш дълбоко. Съветвам те преди това да си седнал.

Пайл сви рамене. Той добре познаваше различните наркотици — листото не изглеждаше впечатляващо. Без да обръща внимание на Улриховия съвет, той пъхна късчето в устата си и започна да дъвче. Само след секунди изражението му се промени, а движението на челюстта му се забави. Зениците му се разшириха неимоверно, а ръцете започнаха да треперят.

Улрих се настани зад капитанското бюро, за да изчака отминаването на ефекта. След около пет минути краката на Дарил се подкосиха; той тежко се стовари върху лакътя си. Макар че ударът го накара да си прехапе езика, капитанът почти не реагира. Сред космите на брадата му започна да се стича кръв.

— Невероятно — занесено изрече Дарил.

Улрих бе открил личните му алкохолни запаси и си приготвяше питие. Капитанът продължаваше да мълчи, като само на моменти простенваше тихо. Посетителят бе наченал третата чаша, когато той най-сетне се свести.

— Колко време…? — попита брадатият и изплю кръв на пода.

— Около петнадесет минути — отвърна Улрих.

— Мамка му. Това беше много по-добре и от разпорване.

Очите на Дарил бяха кървясали; той ги насочи към джоба на Улрих, където почиваше кесията с листата.

— И това беше само едно парченце — усмихнато обясни Улрих. — Представи си цяло листо. Ще те държи часове.

— Дай ми само…

— Не. — Улрих се изправи. — Не и докато още си на служба. След около ден кръвта ти ще се изчисти и желанието ще отслабне. Не мога да поема подобен риск, докато си в морето. Сигурен съм, че ме разбираш.

За момент Дарил изглеждаше готов да замахне насреща му, но сетне се овладя. И изпсува, търкайки очи.

— Дай бутилката.

— Тази билка има много имена, но най-често я наричат виолетов лист — продължи Улрих. На големи глътки капитанът пресуши половината бутилка.

— През живота си не се бях чувствал толкова добре — заяви Пайл, докато бършеше брадата си. И погледна надолу, осъзнал лепкавото петно върху панталона си. Но не се засрами, а само се изсмя.

— За момента разполагаме с малко, но скоро очаквам по-голяма доставка. — Улрих му подхвърли кърпа. — Тази билка ни е позната от години, но до неотдавна бе изключително рядка, достояние само на най-благородните. Само че нещата се променят, Дарил. Много скоро ще разполагаме с изобилен и стабилен източник. Почисти се и се погрижи за виното. Ако сред екипажа ти има несигурни хора, отърви се от тях. Когато първата пратка виолетов лист поеме на север, нищо не бива да се обърква. За момента ще натоваря един сандък в трюма, за съхранение. И едно листенце не бива да изчезне от него. Разбра ли?

За момент Дарил се втренчи в него, после тръсна глава.

— С това наистина ще направиш цяло състояние. А ако ми дадеш мостри, бих могъл да зарибя всички западно от реките. — Той подуши пръстите си. — Този листак легален ли е?

— За момента е. Погрижил съм се нещата да си останат така. Сега ще те оставям: предстоят ми и други задължения. Остани на котва и изчаквай нареждания. Може да минат няколко седмици, но не се съмнявам, че ще намериш начин да убиваш времето. И се постарай сандъкът да остане непокътнат.

Улрих се обърна към вратата и спря. Тя бе открехната. Търговецът беше сигурен, че я е затворил.

— Интересни удоволствия — оповести мъж, седнал с кръстосани крака върху леглото на Дарил. И двамата се извъртяха, а Улрих изтегли кинжала си. Непознатият бе облечен с плащ и черни кожени дрехи. Сянката на качулката скриваше лицето му, но бе оставила усмивката видима.

До този момент Улрих бе смятал, че този човек е само слух.

— Привидението — рече Блекуотър. — Това си ти, нали?

— Мъдър си — каза натрапникът. — А може би те прехвалвам. Ако наистина беше умен, щеше да ме забележиш още преди десет минути.

— Какво правиш на кораба ми? — попита Дарил и направи крачка назад, за да вземе окачения си на стената меч. Привидението изцъка неодобрително и отпусна ръка върху дръжката на своя меч.

— Не се престаравай, мекотело. Нямам причина да те убивам, но ще го сторя, ако направиш нещо глупаво. Тук съм, защото нося подарък на скъпия ни търговец.

Улрих се поизправи и се постара да си придаде излъчване на превъзходство.

— Така да бъде. Ще приема подаръка ти, ако е достоен, но след това ще трябва да настоя да напуснеш кораба.

Привидението се усмихна по-силно.

— Да настоиш. Ти наистина ме развеселяваш.

Натрапникът подметна тежка торба, до този момент оставала скрита зад гърба му. Тя тупна на пода.

Улрих бавно се приведе, за да надникне. И неочаквано отстъпи назад.

— Какво означава това?

— Казах ти, подарък — отвърна Привидението.

Улрих подритна торбата към Дарил. Капитанът веднага я разтвори и издърпа за косата отрязана изцедена глава. Въпреки бледнината й, лицето изглеждаше познато.

— Кой…? — задавено се поинтересува търговецът. В гърлото му все още стоеше буца.

— Всичко ли трябва да правя аз? — Непознатият се надигна от кревата, с което сепна и двамата. Улрих бе уверен, че мъжът ще изтегли меча си, но оръжието оставаше в ножницата… за момента. Търговецът отново погледна към отрязаната глава. Този камбест нос му изглеждаше познат…

Осъзнал, той отново пристъпи назад и насочи кинжала си.

— Посегателството срещу един от нас е посегателство срещу всички ни — изрече Блекуотър. Прииска му се казаното да бе прозвучало с исканата решителност, а не с това плахо изхленчване.

Привидението се поклони ниско.

— С нетърпение очаквам ответния удар.

След тези думи качулатият изрита вратата и изчезна отвъд палубата. Дарил хвърли главата обратно в торбицата.

— Какво беше това? — попита капитанът.

— Не зная. — Улрих усещаше, че краката му се подкосяват. — Но ти държеше главата на Уилям Амър.

Двамата се спогледаха. Уилям Амър бе един от шестимата Търговски лордове. Самият Улрих също бе част от този секстет…

— Напъхай камък в устата и я хвърли зад борда — нареди Улрих. — Няма да поема отговорност за това.

Капитанът кимна.

Улрих излезе, опитващ да се овладее. По-голямата част от товара вече бе пренесена на брега. Собствените му хора сновяха, за да разпределят сандъците към отделните складове и магазини. По нищо не личеше да са забелязали появата на чудатия качулат.

Той разговаря с неколцина от тях, главно за да се успокои, а после бързо се отправи на север. Едновременно с изчезването на солената миризма Улрих се почувства по-добре. Вървешком той огледа дрехите си, за да се убеди, че нищо не ги е изцапало. Щеше да закъснее за погребението, но важното бе да изглежда подобаващо.

Улрих нямаше навика да се придвижва с телохранители, но случката с Привидението го накара да съжалява за този си навик. Въпреки това улиците бяха смятани за безопасни, стига човек да бе облечен достатъчно добре. На определени места из града — входовете на вътрешните стени — стражите спираха по-дрипавите минувачи.

След като преодоля един такъв пункт, търговецът се отправи към имението на Кинън. Брат му вече би трябвало да се намира там. На входа на дома той бе претърсен — нещо, което би го наскърбило, ако не беше чул за случилото се преди седмици. Улрих се присъедини към събраните, като правеше всичко по силите си да прогони от мислите си образа на отсечената глава.

Около петдесетина души се бяха събрали в първите няколко зали на имението, отпиваха от чашите си и тихо разговаряха. От тавана висяха много свещници, но само около една трета бяха запалени — за поддържането на подобаващо мрачно настроение. Нанесената върху стената боя напомняше на камък, а килимът бе тъмносин, макар че заради мрачната светлина гротескно напомняше кръв.

Преди някой да е забелязал появата на Улрих, той се отправи към брат си.

— Приемам, че не съм пропуснал погребението — каза Улрих и направи знак на един от слугите, разнасящи чаши. Знаеше, че е рисковано да пие, предвид погълнатото на кораба, но се нуждаеше от цялото допълнително спокойствие, с което можеше да се сдобие.

— Лейди Гемкрофт пристигна преди малко — каза брат му. Той се казваше Стърлинг. — Ще мине известно време, докато приключат безполезните представяния. Кънингтънови все още спорят за поделянето на властта. Пристигнали са неколцина техни роднини, но все дребни. Не си заслужават подмазване. И никой от тях не е разплут и противен като Леон.

Стърлинг се загледа в него и се навъси.

— Добре ли си?

Двамата не бяха близнаци, но определено споделяха достатъчна прилика, за да накарат хората да си мислят това. И двамата имаха сходна руса коса, бледа кожа и кафяви очи. Но Стърлинг беше по-възрастен и около един пръст по-висок. Това беше единствената разлика между тях. И подир смъртта на баща им двамата бяха запазили разбирането си, отвело ги сред шестимата Търговски лордове. Тъй като братята размишляваха по сходен начин, не бе изненадващо, че Стърлинг е доловил притеснението на другия.

— Не се тревожи за мен. Тук съм заради теб. Да изгубиш Джули по такъв начин…

Стърлинг изпразни чашата си и я остави върху една полица край себе си.

— И всичко това заради онези негодници от Трифектата — каза той. — Те с нищо не са по-добри от крадците, с които се дърлеха в продължение на десетилетие. А дъщеря ми трябваше да се замеси точно с тях. Знаеш ли, че Мадлин отказваше да ми позволи да подържа собствената си внучка? Сякаш аз съм опасният. Знаех си, че Джули не бива да се омъжва за Тарас, не биваше да се замесва с тези убийци и…

— Мълчи. — Улрих се огледа, за да се увери, че никой не ги е чул. — Знаеш защо й позволихме. Бракът им щеше да спомогне за установяването на мира. Недей да разрушаваш постигнатото с пиянските си бръщолевеници.

Стърлинг си пое дъх и кимна.

— Прости ми. — За момент зад стоманеното му лице изникнаха сълзи. — Не съм спал добре от седмици. Тя беше всичко за мен, Улрих. А сега я няма. И защо? Заради прищявката на някакъв побъркан. Какво иска той?

Улрих си помисли за неотдавнашната си среща на борда на Огнено сърце, но прецени, че настоящият момент не е подходящ за обсъждането й.

— Върви да си измиеш лицето — рече той и стисна рамото на брат си. — През това време ще се оправя и сам.

Стърлинг кимна и се оттегли. След като напълни отново чашата си, Улрих започна да се разхожда наоколо. Произведенията на изкуството го интересуваха много повече от хората. Семействата на Трифектата бяха арогантни, неоправдано самоуверени и големи прахосници, но разбираха от картини.

Той тъкмо разглеждаше портрета на паладин, чиято рамка умишлено бе обгорена от дясната страна, когато долови нечие присъствие зад себе си.

— Радвам се, че се появи, макар и със закъснение — каза Лори и протегна ръка, докато Улрих се обръщаше. Търговецът я пое и я стисна. Смуглата кожа на скърбящия изглеждаше пребледняла и освен това, в знак на скръб, бе отрязал опашката си.

Улрих се постара да прикрие раздразнението си от установеното му забавяне. Тъй като късната му поява можеше да бъде сметната за обида, търговецът се постара да се извини:

— Неочаквани и неотложни дела ме забавиха. Такива, покрай които хвърчат глави.

Лори потръпна, а Улрих прехапа език, за да не прихне. Бе забравил, че според слуховете Тарас бил намерен обезглавен, а главата на съпругата му се била търкаляла близо до насечения му скут. По-рано търговецът бе смятал това за мълви, но реакцията на Лори го накара да се замисли. А също и подаръкът, донесен на борда на Огнено сърце.

— Надявам се, че търговията върви добре — каза Лори, за да измести разговора в по-безопасни води.

— По-добре от всякога. Открива се възможност, която е на път да изравни нашето богатство с твоето, Лори. Дали в Трифектата не би се намерило място за обещаващ търговец като мен?

Вбесяващо покровителствената усмивка на Лори накара Улрих отново да си прехапе езика.

— В продължение на стотици години никога не сме включвали други семейства. Но ако наистина го искаш, бихме могли да уредим брак, може би с някоя от племенничките на Джак Кънингтън…

Улрих изпръхтя. Племенничка? Той искаше семейството му да стане част от родовете на Трифектата, а не самият той да бъде присъединен към рода Кънингтън чрез някаква си лигла.

— Не съм почитател на уговорените бракове — прекъсна го той. — Те рядко се развиват добре.

Язвителните думи постигнаха целта си. Дори опитният Лори не успя да прикрие гневното си трепване.

— Ще те помоля да ме извиниш. Трябва да говоря с жреца преди началото на церемонията — каза Кинън и се оттегли.

А Улрих поднови обиколката си. Виждаше малко познати лица — той бе дошъл тук заради брат си. Членовете на Трифектата не се доближаваха до останалите люде, освен ако не ставате дума за събиране на дългове.

Една прекрасна дама откъсна погледа му от картините. Тя носеше тясна виолетова рокля, която се съчетаваше много приятно с тъмната й кожа. По прическата й също личеше, че е чужденка — косата й стигаше едва до врата.

Самият Улрих приглади своята коса и се отправи към непознатата.

— Бихте ли искали нещо за пиене? — попита той, забелязал, че ръцете й са празни.

— Ти слуга ли си?

Гласът й бе дълбок и леко дрезгав. Това само прибави към екзотичната й красота.

— Не, разбира се. — Улрих се направи на развеселен от грешката й. — Аз съм Улрих Блекуотър, търговец и вносител на множество чудеса от цял Дезрел. Попитах, защото стояхте сама. Не бих искал заради срамежливостта си да прекарате зле.

— Не съм сама — каза тя. — Просто разглеждам.

Тя кимна към елегантна жена в другия край на залата. Улрих се опита да разпознае показаната, но не успя. Може би някоя от по-дребните знатни дами в града. Или от недалечен Омн.

— Аз ви казах името си, но не чух вашето — рече той, обръщайки поглед отново към красивата дама.

— Зуса Гемкрофт — хладно се представи тя. Улрих взе нова чаша, без намерението да се отказва. Тази жена определено изглеждаше странно. Това само я правеше още по-интересна.

— Гемкрофт? — Той се престори на изненадан. — Дошли сте с Алиса?

Това обясняваше защо онази мърла отсреща бе заобиколена от толкова много гости. Очевидно бяха заети да облизват задника й.

— Зная малко за рода Гемкрофт, но трябва да призная, че не съм чувал за вас.

Зуса леко се изчерви и посочи към един от мъжете край Алиса, макар че Улрих не можа да види точния.

— Отскоро станах част от семейството.

Усмивката на Улрих стана още по-широка. Той обожаваше да съблазнява млади невести. Те бяха тъй нервни, тъй развълнувани. Неизменно представляваха сладко предизвикателство. А успехът носеше със себе си допълнителната възможност за изнудване.

— Искрено завиждам на щастливеца, който…

— Простете. — Прекъсналият ги слуга веднага се поклони в оправдание. — Службата ще започне. Ще ви помоля да ме последвате в градината.

Зуса се усмихна неразгадаемо към Улрих.

— Ще се видим отново. — Тя направи изящен реверанс и се отправи към Алиса.

Известно време търговецът остана загледан в полюшващите се бедра, а после хвърли остър поглед към слугата.

— Зная пътя до градината — каза той. — Сега ще отида.

Прислужникът се поклони отново.

В действителност Улрих нямаше никакво намерение да излиза навън. Не му се слушаха бръщолевенето на свещениците и риданията на жените. Той навлезе по-навътре в дома, надявайки се да се усамоти. След като всичко приключеше, търговецът отново щеше да се смеси с гостите, да се сбогува и най-сетне да се погрижи за делата си.

За начало, семейство Амър се нуждаеше от нова глава.

Той се подсмихна заради мрачния каламбур. Изглежда случката с Привидението непрекъснато напомняше за себе си.

Май беше прибързал с нареждането си за изхвърлянето на главата. Трябваше да я връчи на съпругата на Уилям. Винаги бе ненавиждал дъртата вещица.

Заобикалянето на поредния ъгъл го накара да установи, че не е сам. Рус мъж бе застанал пред прага на недалечна стая и се взираше. Той изглеждаше познат на Улрих. В следващия миг търговецът се сети къде го е виждал: край Алиса Гемкрофт. Мъжът бе прекалено добре облечен за слуга. Може би някакъв далечен роднина…

— Изгубили ли сте се? — попита той. Реши, че е най-добре да накара другия да обясни причината за присъствието си. Това намаляваше вероятността същото питане да бъде отправено към него самия.

— Само разглеждам. — Другият кимна към стаята. — Тук ли се е случило?

Улрих също надникна вътре и осъзна, че това действително е стаята на Тарас.

— Така смятам. Какво ви е довело тук? Нездраво любопитство?

— Нещо такова.

Търговецът протегна ръка. Несъмнено и този мъж желаеше да се измъкне от службата. Още отсега го харесваше.

— Улрих Блекуотър — представи се той.

— Хаерн… Гемкрофт.

Улрих повдигна вежда. Гемкрофтови бяха започнали да се множат като зайци. Ето още един, за когото не бе чувал.

— Е, Хаерн, какво ви води в Ейнджълпорт?

Другият се поколеба за миг и отново се обърна към стаята.

— На меден месец съм.

— Погребението не е особено подходящо място. Освен ако не търсите подходящи стаи? Смятам, че за момента тази ще остане празна. — Улрих се засмя, сетне попита: — Случайно съпругата ви да се нарича Зуса?

Лекото колебание беше достатъчен отговор. Улрих го тупна по рамото и се изненада от стабилността му. Почти като удар по скала.

— Щастлив негодник. Не бих ви винил, ако се възползвате от леглото на мъртвец, след като сте обвързан с такава жена.

Хаерн видимо се смути, което още повече развесели Улрих. Съблазняването на Зуса се превръщаше в далеч по-голямо предизвикателство: тя нямаше доброволно да се отдели от подобен русокос и синеок красавец. Налагаше се да си послужи с някои от специалните си средства, за да я има поне веднъж преди младоженците да поемат обратно към Велдарен.

— Знаете ли какво точно се е случило тук? — каза Хаерн и прекрачи прага на стаята. Улрих го последва, също любопитен.

— Само слухове. Според тълпата тук са вършали стотина души. Аз мисля, че е бил само един човек, глупак, когото простолюдието нарича Привидението. Той посякъл телохранителите като зелки, накълцал Тарас и Джули, а после изчезнал сред облак дим.

— Дим? — прошепна Хаерн. — Разбирам.

Стаята бе чиста, но пораждаше оголено усещане. Леглото стоеше без чаршафи. Килимът бе прекалено безупречен; отсъстваха белезите на обитаемост, които донасяха уют. Стъклото също изглеждаше подновено. Стените бяха покрити с прясна боя, чиято миризма все още се долавяше.

Хаерн се огледа и посочи тавана.

— Мамка му — промърмори Улрих, когато на свой ред отметна глава назад.

Стопаните бяха се погрижили за спалното бельо, пода и стените, но бяха пропуснали кръвта по тавана.

— Това не е било поръчково убийство — продължи младият мъж. — Не мисля, че е имал зъб на двойката. Искал е да остави съобщение, да се увери, че то ще отекне далече.

Нещо в тихите му думи и поведението му накара Улрих да изпита известно неспокойство. Едва сега той осъзна, че събеседникът му е окачил два меча на колана си.

— Какво ви кара да мислите, че някой би отсякъл главата на човек, би изкормил вътрешностите му и би пръснал кръвта му като умопобъркан художник, а няма да изпитва нищо към жертвата си?

Гемкрофт се приближи към прозореца и изпробва здравината му.

— Пощадил е дъщеричката. Видях Мадлин да я държи.

Улрих присви очи.

— Какъв казахте, че сте на Алиса?

Хаерн се обърна към него.

— Втори братовчед.

— Кой е баща ви?

— Това изпит ли е?

Търговецът бавно започна да отмества ръка към кинжала си.

— Това е неподходящ отговор.

Лицето на извърналия се Хаерн помръкна. Решителност започна да изпълва сините очи. Позата му се промени едва забележимо: мускулите му оставаха отпуснати, но готови. Ръцете му си останаха отпуснати, но сега докосваха дръжките на оръжията, готови да изтеглят.

— Аз съм гост на семейство Кинън — каза Хаерн. — Не знаех, че трябва да се отчитам пред вас.

Улрих почувства неочаквана нервност, изложен под огледа на удивителна настойчивост. Със сепване той установи, че се бе чувствал по същия начин в присъствието на Привидението.

— Простете, ако съм ви обидил. — Търговецът пусна кинжала си. — Подир случилото се всички сме малко изнервени и непрекъснато ни се привиждат убийци.

Очите на Хаерн блеснаха.

— Аз нямам навика да живея в страх от тях.

— Мога да си представя.

Хаерн напусна стаята. При излизането си той мина на един лакът от Улрих. За частица от мига търговецът възнамеряваше да изтегли кинжала си и да го забие в гърба му, но се овладя. Увереност като тази, която събеседникът му демонстрираше в този момент, винаги бе придружена от покритие. Очевидно този Хаерн не го смяташе за заплаха. Обидата болеше.

Той приглади ризата си и се върна в залата, за да изчака брат си. Наскърбителните погледи, с които го засипваха слугите, не го трогваха.

Стори му се, че е чакал цяла вечност, но най-накрая първите гости започнаха да се завръщат. Улрих остана седнал, като се изправи едва при появата на Стърлинг. Чакането го бе изнервило — той искаше да се занимава с важните дела, а не с престорено съчувствие и циврене.

— Наред ли е всичко? — попита Стърлинг, забелязал видимото раздразнение на брат си.

— Трябва да вървим. Достатъчно отлагахме.

— Какво сме отлагали?

— Неизбежното. Неотдавна главата на Уилям Амър, отделена от раменете му, потъна в океана.

Стърлинг го изгледа като зашлевен. Гняв започна да се просмуква сред скръбта му.

— Кой би се осмелил да… — Той млъкна и поклати глава. Бе разбрал думите на брат си. — Той, нали? Привидението? Какво сме направили, за да си навлечем гнева му?

— Говори по-тихо. — Улрих го хвана под ръка и го поведе към изхода. — Не зная. Свикай среща за утре. Ще оставим роднините на Уилям да подготвят погребението и да назначат един от синовете на негово място.

— А ти по каква работа бързаш?

— Това вече не те касае.

Домакините стояха край вратата. Мадлин стискаше новороденото, точно както Хаерн бе казал. Братята се сбогуваха с тях и се разделиха, като всеки се отправи към дома си. Оставяйки на Стърлинг да разпространи вестта (ако останалите трима все още не знаеха), Улрих се насочи право към спалнята си. Домът му бе обширен, но пуст. Без деца, без съпруга, без семейство. Точно както обичаше.

След като захвърли неудобните дрехи и заключи вратата, той извади кесията с виолетовия лист. Но не посегна да я разтвори веднага, а първо дръпна завесите. Впоследствие светлината винаги нараняваше очите му.

Той постави цяло листо в устата си, захапа го и започна да диша дълбоко. Познатата замайваща лекота изникна веднага; кръвта започна да блъска в слепоочията му. Той се опита да си представи Зуса без дрехи.

Сред еуфорията го обзе решителност, траяла през следващите два часа. Каквото и да му костваше това, той щеше да я има. И щеше да се увери, че онзи арогантен Хаерн ще научи. Но за него си помисли само за миг, откъслечно. Всичките му мисли бяха насочени към насилственото налагане на волята си над красивата му съпруга. Най-сетне влиянието на наркотика изчезна и Улрих заспа, разпръснал телесния си възторг.