Дейвид Далглиш
Танц с остриета (9)

Глава осма

Не съществуваше никакво колебание относно човека, към когото Зуса щеше да се обърне най-напред в търсенето си. Отвъд оградата на имението се издигаше малка изоставена постройка. Преди тя бе служила като барака за подслон на градинските инструменти, но Алиса я бе преотстъпила на Зуса. Безликата я бе разделила на спалня и тренировъчна зала, беше застлала пода с дебел килим и бе покрила стените с красиви картини.

Зуса се бе отбила в дома си, за да вземе няколко неща, необходими за диренето й. С изненада откри, че Велиана, която бе възнамерявала да потърси, вече я очаква.

— Зная, че идвам ден по-рано — каза белязаната. Тя бе махнала наметалото си и носеше черно-сива прилепнала одежда. — Не съм дошла просто за тренировка, а и за съвет.

Зуса свали плаща си и го положи върху леглото. Велиана бе оставила ботушите си край вратата и бе застанала боса в средата на стаята.

— Ще ми разкажеш по време на тренировката — рече Зуса. — Все още чувствам повика на съня, така че имам нужда от раздвижване.

И двете изтеглиха кинжалите си. Още в самото начало наставницата бе настояла за истински оръжия. Тя считаше, че умението й не би й позволило да нарани сериозно Велиана, а и щеше да попречи на последната да стори същото. За изминалите пет години ученичката й беше напреднала бързо. Така че когато някоя от двете успееше да нанесе удар, това бе смятано за заслужена рядкост.

— Някога да си чувала за магьосник, наричащ себе си Смърт, Мъртвешката маска, Маската на Смъртта или нещо подобно? — попита Велиана, започнала да се разтяга.

Зуса поклати глава. Събеседничката й не изглеждаше изненадана.

— Все пак реших да попитам — продължи белязаната. — Въпросният изникна преди седмица. Изключително опасен. Възнамерява да убие Гарик, макар да не зная как. Струва ми се, че ще успее.

— И ти възнамеряваш да убиеш този опасен магьосник?

Велиана нанесе лъжлив удар, сетне насочи острието си ниско надолу, очаквайки Зуса да отрази удара. Кинжалите им се сблъскаха сред метален звън. Двете се впуснаха в опитен танц, чиито движения бяха усвоили до съвършенство през годините: съвършено редуване на разсичания и отскоци, отразявания и удари. По време на упражненията продължиха разговора си, макар и с леко задъхани гласове.

— Не съм сигурна дали съм способна. И дали искам. Гарик се е обърнал срещу мен. Смята, че може да оцелее и без моята помощ. Може и да е прав. Но по времето, когато аз го издигнах до първомайстор, той беше лъжлив страхливец.

Зуса ускори темпото и принуди Велиана да премине в защита. Безликата се въртеше и нанасяше бързи удари.

— И мъжете, и жените се променят с времето.

— Не по такъв начин. Неговата промяна е прекалено внезапна. Имам чувството, че пропускам нещо очевидно.

— Може би тъкмо тези мисли са причината за пропуска ти. Какъв съвет искаш от мен?

Велиана отскочи назад, но Зуса не й позволи отдих, а се хвърли подире й с размахани кинжали. След като отрази двойния замах, белязаната блъсна учителката си с лакът в гърдите и я оттласна.

— Трябва да направя избор, но не зная кой е правилният. Ти ме познаваш най-добре, Зуса. Какво трябва да направя?

Зуса се отдръпна назад, потърквайки гръдната си кост. Нещо наистина сериозно бе разсеяло мислите на Велиана, за да вложи тя толкова непредпазлива сила в удара си.

— Аз виждам много решения. Открий каква е тайнствената причина, окуражила Гарик, и я унищожи. Присъедини се към магьосника и затвърди сегашната си позиция. Започни да изграждаш свой план за отстраняването на Гарик. Приеми ситуацията и изчакай неминуемия кинжал. Така или иначе ти си тази, която ще вземе решение.

— Уморих се от игри — каза Велиана. — Нямам време да проучвам Гарик. Много скоро той ще направи хода си срещу мен, усещам го. Обещах на Мъртвешката маска да му отговоря утре вечер.

— А той ще те убие ли, ако откажеш?

Велиана се засмя.

— Може би. Не зная нищо за него.

— Тогава как можеш да му имаш доверие?

— Защото се сражавах с него. Той не се възползва от възможността си да ме убие. Никога не показа страх, дори и когато аз на свой ред имах шанс да отнема живота му. Той е жесток, страховит и целеотдаден. Каквато и да е целта му, той ще успее. Вероятно се страхувам, че аз ще се окажа следващата на пътя му.

Зуса завъртя кинжали в подкана за нов сблъсък.

— Тогава се присъедини към него без колебание. С постъпката си Гарик си е заслужил предателството. Изслушай плана на Мъртвешката маска, но непрекъснато стой нащрек. Във всеки чужд замисъл изникват възможности, от които ти можеш да се възползваш.

Сега беше ред на Велиана да атакува. Тя се впусна с ожесточение, което разтревожи Зуса. Обикновено ученичката й бе много по-овладяна. Изглежда този тайнствен заклинател я бе притеснил значително.

Може би чувстваше вина заради предателството към Гарик? Или гордостта не й позволяваше да се примири за постоянно с второто място в Пепелявата гилдия? Каквато и да бе причината, кинжалите на Велиана бяха изгубили обичайната си грация. На няколко пъти Зуса трябваше да отскача, за да не пролее кръв върху пода.

— Овладей се, момиче — най-сетне каза тя, когато един замах едва не разсече гърлото й. — Ако този избор те тревожи толкова, аз ще реша вместо теб, за да можеш ти да се съсредоточиш в тренировката и да не ме убиеш с небрежността си.

— Съжалявам. — Велиана прибра остриета и се облегна на стената. Звучеше ужасно задъхана. — Трябва да вървя.

— Почакай. Аз също имам въпрос за теб. Някой е убил детето на Алиса. Трябва да открия кой.

— Някой е убил Натаниел? Мислех, че ти си я убедила да го изпрати на север, далеч от града.

— Така беше. Тя го повикала обратно. Детето е било убито по пътя.

— Мога да ти гарантирам, че това не е дело на Пепелявата гилдия — веднага каза Велиана. — Никога не бих позволила на Гарик да стори нещо толкова долно. А той още не е достигнал момент, в който би подготвил нещо толкова мащабно зад гърба ми.

— Сигурна ли си?

За момент Велиана замълча в размисъл. И въздъхна.

— Не, не съм. Може да е придобил по-голям контрол, отколкото осъзнавам. Ниското ми мнение за него ме е заслепило за амбициите му. Гарик няма намерение да остава нечия марионетка. Но въпреки това не ми хрумва причина, поради която би убил Натаниел. Не е имало и как да знае, че момчето пътува към града. Друго има ли?

С единия от кинжалите си Зуса очерта символа, който войниците й бяха показали.

— Това. Кажи ми какво знаеш за този… Стражител.

— За пръв път чухме за него преди около три години, но нищо не пречи да ни е убивал още преди това. Предвид непрекъснатите сражения между гилдиите, нищо чудно много от труповете, за които е отговорен той, да са били приписани на вътрешни дрязги. Във всеки случай преди три години започнахме да откриваме този символ, понякога придружен или заменен от буквата С. С течение на времето той изглежда натрупа самоувереност, защото започна да оставя по-ясен знак, често с кръв. Стражителя избива крадци от всички гилдии, без видимо предпочитание. Всяка от гилдиите е обвинявала всяка от останалите, че тайно го поддържа, но до този момент не са изникнали никакви категорични доказателства. Който и да е той, става дума за човек, изпитващ изключително силна ненавист към крадците. И изключително ловък. Малцината, оцелели сблъсъците с него, споменават единствено лице, скрито в сенките на качулка.

— Някога нападал ли е Трифектата? — попита Зуса.

Другата сви рамене.

— Може и да е, но ние не знаем. Предполагам не очакваш някой от богатите негодници да каже на нас.

Зуса се намръщи. Самата тя също не бе чувала за намесата на подобен човек в делата на Гемкрофт. Какво бе подтикнало този убиец на престъпници да нападне сина на Алиса?

— Трябва да го открия. Знаеш ли нещо, което би могло да ме напъти?

— Защо ще го търсиш?

— Той е убил Натаниел. Моята господарка иска да отмъсти.

Велиана скръсти ръце и печално поклати глава.

— Щом Стражителя го е убил, тук става нещо значимо. Може би е решил, че тайно сте се съюзили с някоя от гилдиите. Може би се е объркал. Може би е просто побъркан, който не подбира проливаната от него кръв. За него знаем единствено, че е изключително опитен убиец.

— Въпреки това трябва да го открия. Честта ми зависи от това.

— В такъв случай ти желая късмет. — Велиана прикачи плаща на раменете си. — Мнозина са опитвали, но никаква диря не е била открита. Сякаш става дума за призрак. Ако искаш да го намериш, най-добре обхождай улиците нощем и се ослушвай за битки. Ако не го заловиш по време на действие, съмнявам се, че изобщо ще го откриеш.

— Толкова рано? — попита Зуса, когато гостенката й отвори вратата да си върви. — Кинжалите ти са отлични, но си занемарила магиите.

— Трябва. Мъртвешката маска чака отговора си, трябва да се подготвя.

— Късмет. — Зуса се поклони. — Дано вземеш навременното и правилно решение. И постигнеш мир със семейството на дамата ми.

Облъхвана от леден вятър, Велиана тъжно поклати глава.

— Докато Трен Фелхорн е още жив, тази война ще продължи. Прекалено много са онези, които се боят от него, а още по-многобройни са онези, които живеят в ръцете му, без дори да го осъзнават. Той е жлъчен и жесток човек. Понякога ми се струва, че краят няма да настъпи, докато цял Велдарен не изгори до основи.

— Може би трябва да подготвиш план не срещу Гарик, а срещу Трен — рече Зуса.

Усмивката на Велиана се вгорчи.

— Веднъж го сторихме. И гилдията ни загуби най-добрия си предводител заради това. Скоро ще се видим пак. На добър час.

— И на теб също.

Зуса се бе надявала, че разговорът с Велиана ще донесе яснота, но вместо това той само бе влошил нещата. Тайнствен асасин, убивал крадци в продължение на години, без нито една от гилдиите да открие самоличността му. Кой би могъл да притежава подобно умение? И какво бе насочило това умение срещу Алиса? Какво щеше да стане, ако Зуса все пак успееше да го открие? Дали щеше да съумее да го победи?

Имаше само един начин да разбере.

До зазоряване оставаше само час. Но може би в най-тъмното време на нощта щеше да научи нещо за Стражителя.

Тя започна да обхожда покривите. Видя няколко сделки, заработваща прехраната си курва, а също и двама, които умираха, за да завещаят кесиите си. Но никакъв Стражител.

Зуса бе сама сред покривите на Велдарен.

— Трябва да си оставял живи — прошепна тя, загледана в изгряващото слънце. — Наранил си много противници, които не биха си сътрудничили, за да споделят наученото. Но аз не съм една от тях. Аз ще успея да те открия. Ще разбера кой си. Много скоро ти ще видиш моя знак.

Тя се върна в имението, за да спи през целия ден. Предстоеше й да разпитва цял един престъпен свят.

 

 

Хаерн се събуди от звука на рязко отворена врата, избутала преспите. Ивица светлина бе паднала пред очите му. Зората все още не се бе издигнала напълно, но белотата на снега подемаше, отразяваше и усилваше слабия блясък. Матю бе навлечен дебело, с плътни кожи. Синовете му носеха подобни одеяния. Дъщерите още спяха.

— Трябва да строшим леда, за да можем да напоим добитъка — тихо обясни стопанинът, за да не събуди спящите. — Във фермата денят започва рано — оправда се той.

— Разбирам. — Хаерн се надигна и уви плаща си. Трябваше да се облекчи, но никак не му се искаше да излиза на студа с настоящите си одежди.

Матю му подхвърли палто.

— Вземи. С това, което ми плати, определено си го заслужил. Имам усещането, че няма да останеш тук още дълго.

— Предчувствието ти е правилно — рече Хаерн и се зае да оглежда дрехата. Тя бе стара и посивяла, вече бе невъзможно да се прецени на какво животно е принадлежала кожата. Но въпреки това одеждата бе останала здрава и плътна. Младежът я облече и кимна благодарно.

— Да вървим — обърна се стопанинът към синовете си. А към госта добави: — Ако си гладен, съпругата ми приготвя закуска.

— С удоволствие. Но всичко с времето си.

След като се върна вътре, Хаерн отиде в кухнята. Там за него се намери купа овесена каша с мед.

— Благодаря. — Младежът започна да гребе с пръсти. — Как се казваш?

Жената продължаваше да се суети около закуската, за да си намери оправдание да не го поглежда в очите.

— Евелин — каза тя.

— Благодаря за храната, Евелин. Как е момчето?

— Наглеждах го, докато ти спеше. Треската още не го е отпуснала. И не мисля, че ще си запази десницата. Но не се тревожи, ако се стигне до това. Правила съм го и преди, и то не само с животни. За повечето ни съседи аз съм почти целителка.

— Съпругът ти обясни ли ти молбата ми? — попита Хаерн.

Този път тя го погледна. Хареса му решителността, която забеляза у нея.

— Каза ми достатъчно, а аз съм достатъчно умна, за да отгатна останалото. Щяхме да го вземем и дори ако само ни беше помолил. Не са нужни нито пари, нито заплахи. Жал ми е за живота, който те е накарал да смяташ, че тези неща са необходими.

Може би тя не осъзнаваше колко го нараниха думите й.

— Благодаря за гостоприемството — каза той. — Сега ще вървя. Грижете се добре за момчето.

— Ще го сторим. На добър път, Хаерн. Тази торба върху масата е за теб. Трябва да ти стигне до Фелууд, ако си се отправил натам.

Торбицата съдържаше малък запас от осолено месо. Хаерн я взе и излезе навън, без да се отбива да нагледа момчето. Имаше доверие на Евелин и съпруга й.

Самият той бързаше да се върне във Велдарен, в света, който му беше познат.

На излизане той погледна към Матю и синовете му. Фермерът ги отглеждаше в свои подобия, точно както Трен бе сторил. Но тук Хаерн не видя ожесточение, никакви заплахи, които да гарантират съвършенство и покорство. Послушание се очакваше, разбира се, ала той бе почувствал обичта в този дом. Под покрива на Трен Фелхорн бяха царували единствено параноя, очаквания и разочарование. Хаерн бе обичал Зенке, бе обичал Кайла, бе обичал Делисия, дори собствения си брат, който винаги се бе отнасял зле към него. Заради това никой от тях не бе свършил добре. Поне Делисия бе оцеляла, но се намираше в храма на Ашур.

Докато се отдалечаваше, Хаерн помаха. Стоящият край езерото Матю също повдигна ръка в отговор.

Хаерн си обеща да се върне, не само за да провери момчето, а и за да изкара още една нощ сън като отминалата. Заради дългото време, прекарано на улицата, той бе забравил удобството на истинското легло. Може би бе време да се настани в някоя странноприемница и да престане да мисли за множеството си превъплъщения.

Снегът бе престанал да вали, а палтото превръщаше пътя в приятна разходка. Младежът си взе част от месото и установи, че вкусът му харесва въпреки солеността.

Крачещ по пътя, той се опита да прецени колко далеч е от Велдарен. По-голямата част от разстоянието, на което бе пренесъл момчето, бе извървяно в замръзнал делириум. Хаерн нямаше представа дори за изминатите мили. И като пълен глупак не се бе сетил да попита Матю или Евелин на тръгване. Както и да е. Жената му бе дала припаси, които да му стигнат до Фелууд. Съдейки по количеството месо, предстоеше му четиридневен път. Три, ако тя бе сметнала, че той обича да си похапва. А от Фелууд до Велдарен имаше седмица път.

Но завръщането във Велдарен щеше да означава отдалечаване от мините, от Тинхам, от причината за самото му пътуване насам. Нима бе готов да се предаде толкова лесно?

След като огледа снега и прецени мразовитото щипане върху непокритите участъци от кожата си, Хаерн прецени, че случаят е тъкмо такъв. Каквото и да ставаше с гилдията на Змиите, той щеше да се заеме с него зад стените на родния си град. Това беше неговият дом. Това беше понятният му свят. Пустошта и пътищата оставяше на разбойниците.

Към средата на деня той дочу звука на копита. Настроението му се подобри. Ако можеше да си измоли да го вземат, щеше да достигне замъка много по-бързо. Но се оказа, че звукът долита насреща му, а горското ехо лукаво е изкривило посоката. В далечината изникнаха конници. Видът им накара Хаерн да потръпне — туниките им носеха същия символ като нападателите на кервана. Той побърза да се отдръпне встрани. Искаше му се да може да заличи дирите си. Те щяха да бъдат съвсем лесни за проследяване. Проклет сняг!

Войниците минаха край него. И да бяха забелязали следите, не им обърнаха внимание.

Хаерн си отдъхна и се върна на пътя. Като пристегна палтото си, той се отправи с ускорена крачка, решен да се отдалечи колкото се може повече от конниците. Само веднъж погледна назад. И се помоли ездачите да са отминали фермата със същата небрежност, с която загърбиха стъпките му.

Оказа се, че към храната Евелин бе добавила огниво. Хаерн намери тази й постъпка за изключително мила. Това му позволи да накладе огън вечерта, когато се оттегли от пътя. Той преспа край пламъците, като се будеше на всеки няколко часа, за да ги подсили и разръчка. На сутринта закуси пестеливо — в случай че пътуването до Фелууд се проточеше повече от очакваното. След подновяването на пътя си не спираше да се оглежда за ездачите, но те не се появиха.

В един момент от пътуването насреща му изникна керван, натоварен със сол и земеделски инструменти. Търговците му предложиха да го вземат със себе си, но Хаерн усмихнато отказа — те не отиваха в неговата посока.

Скоро след привършването на осоленото месо той достигна леса Фелууд. Самият замък не беше далече. Бяха му останали още няколко златни монети, с които заплати за топла храна и още по-топла стая. На сутринта той напусна като нов човек.

Остатъкът от пътуването му също протече далеч по-добре. Нощувките на открито определено бяха много по-приятни край огън, а и постепенно времето ставаше все по-топло с навлизането на юг. Най-сетне той достигна Кралския лес. Въодушевен, Хаерн се спусна в лек бяг. След като пресечеше гората, до Велдарен оставаше съвсем малко път. Изгаряше от нетърпение да се прибере. До този момент не бе осъзнавал колко му липсва градът. Нямаше значение, че пътуването му се бе оказало провал и не му бе донесло желаните сведения. Извън градските стени Хаерн се намираше извън стихията си. И той определено щеше да запомни това следващия път, когато му скимнеше да преследва диря извън очертанията му.

Двадесет минути по-късно той видя слаб дим да се издига пред него. Хаерн ускори хода си и се оттегли сред дърветата, където можеше да се укрие веднага. Зад поредния завой го очакваше позната до болка гледка.

Самотна търговска кола бе нападната, но не от конници, а от членове на Вълчата гилдия. Осмина крадци бяха наобиколили колата, стискащи лъкове и арбалети. От мястото си Хаерн не можеше да види отбраняващите се, но по начина, по който Вълците отказваха да се приближат, личеше, че търговците са още живи.

— Махам се за няколко дни и вие се одързостявате да нападате пътници посред бял ден? — беззвучно прошепна Хаерн, скрит зад едно дърво.

Верни на названието си, Вълците бяха най-склонни да нападат и извън границите на града. Понякога те се нахвърляха върху търговски коли, а друг път нападаха пътници заради самото удоволствие да работят далеч от градската стража. Тази гледка му се стори като плесник в лицето. Стените на Велдарен вече се виждаха. Вълчето усещане за безнаказаност се отнасяше не само за градските войници, но и за него. Това вече бе наскърбило гордостта му. И бе достатъчно, за да го разгневи.

— Където и да идете, няма да се намирате в безопасност — продължи да мълви Хаерн и изтегли мечовете си. — Може би е време да изпратя това съобщение по недвусмислен начин.

Той се придвижваше близо до дърветата, а когато се озова на петдесетина крачки от колата, изцяло изчезна в гората. Трима от Вълците бяха застанали край ръба на пътя и стреляха с арбалетите си. При приближаването си Хаерн ги дочу да се съветват за изстрелите си.

Докато напредваше, младежът проклинаше горската растителност. Той бе чувал за хора, чието умение им позволявало да се придвижват напълно безшумно над сухи листа. Но изпод неговите нозе непрекъснато изникваше шумолене и пропукване. Какво ли не би дал за един павиран път и сенките на градска постройка. Само че тримата бяха прекалено съсредоточени над стрелбата си, за да чуят доближаването му.

Той отправи мислена благодарност към Ашур.

— Оглеждайте се за ръка — каза най-десният Вълк. Той бе по-възрастен от останалите, може би предвождаше мисията. — Не позволявайте на жълтия негодник да се прицели.

Хаерн се намираше на по-малко от пет крачки от него. Стиснал мечовете си в готовност, той стопи разстоянието още повече. Страхът на крадците го развеселяваше. Дали не бяха надценили възможностите си? Кой беше този негодник, за когото говореха? Нямаше значение. Почти не оставаше време. Вълците от другата страна бяха започнали да се приближават към колата. Може би бяха по-уверени, а може би бяха убили неколцина от защитниците. Решавайки, че онзи отдясно е най-опасен, младежът се хвърли в атака.

Първият му удар потъна в гърба на крадеца и разсече дроба му. Хаерн не си направи труда да заглушава вика му или да го задържа — останалите двама се намираха прекалено близо и така или иначе щяха да чуят. Веднага след първата атака младежът замахна и с лявата си ръка за довършващ удар, но крадецът падна напред. Хаерн го изрита, за да освободи мечовете си, след което се обърна към другите двама. Онзи, който бе по-близо, хвърли оръжието си и изтегли кинжал, но другият…

Хаерн се хвърли на земята. Болтът профуча на косъм от главата му. Гилдичарят с кинжала скочи към него. Младежът се претърколи, отразявайки ударите с мечовете си. Едновременно с това се оттласна от земята и се озова на крака. Но противникът му не продължи да напада, а се задържа на място, ухилен.

— Идиот — оповести крадецът, а другарят му отново стреля с арбалета си.

Хаерн завъртя плаща си, за да заблуди стрелеца. Болката, пронизала рамото, съобщи за неуспеха му. Въпреки това той продължи да се върти, използвайки наметалото си, за да се прикрива. Достатъчен му бе само един спечелен миг, допълнителна крачка по-близо, но ако крадците запазваха дистанция и се осланяха само на стрелите, а не на остриетата си…

Младежът вложи цялата си сила в скока. Единствено чистият късмет не позволи на кинжала да го прониже. Докато той и по-близкият крадец падаха, Хаерн блъсна гърлото му с лакът. От устата на Вълка рукна кръв. Преди другият да е успял да реагира, арбалетът се оказа блъснат в ръцете му. Тъкмо изстрелваният болт полетя и се заби в един дънер. Този глух звук прозвуча като музика за ушите на Хаерн. Без да има време да извади камата си, противникът нямаше никакъв шанс. Хаерновото нападение бе жестоко и диво, без никаква мисъл за защита. Два бързи удара разпориха гърлото на крадеца, трети замах под коленете го повали на земята.

Най-сетне получил миг отдих, Хаерн изруга и сграбчи болта, който все още стърчеше от рамото му. Той бе потънал дълбоко, а един бърз поглед към колчана на Вълка показа назъбени глави, умишлено затрудняващи изваждането. За момента отново трябваше да се осланя на мантрата, която бе научил още като дете, целяща да изолира болката. И си пое въздух. Усилил настойчивостта на повторенията, Хаерн блъсна болта навътре, за да го изкара от другата страна.

И изкрещя.

Дишащ тежко, младежът се облегна на едно дърво и огледа окървавения болт, който бе захвърлил на земята. Върхът не изглеждаше отровен — поне в това бе извадил късмет. Изглежда Вълците не бяха сметнали тази засада за достатъчно опасна, за да харчат време и пари за отрова.

Той погледна към колата, за да прецени ситуацията. Не можеше да види онези от другата страна, но можеше да различи един Вълк да лежи върху пътя. Трупът му пламтеше. В най-лошия случай това оставяше четирима живи. До този момент те не бяха забелязали появата му това също беше добре. Хаерн се нуждаеше от още малко отдих, за да се възстанови.

Но тогава този момент изчезна, защото колата пламна.

Хаерн изруга. Изглежда някой от крадците бе хвърлил запалителна бомба. Гъстият черен дим бързо се разнесе наоколо.

Тъй като знаеше, че Вълците веднага ще се втурнат да посекат оцелелите, Хаерн също се хвърли към колата. Болка пронизваше цялата му лява ръка. Този крайник щеше да става за отблъскване на удари, но убиването щеше да бъде ограничено само до десницата.

Пред него изникна силует — червенокоса жена, облечена в бяло.

— Бягай към дърветата! — изкрещя й той, без да спира. Горещината бе непоносима, но до този момент огънят бе обхванал единствено платнището на фургона.

Около колата нямаше оцелели. Извъртелият се да избегне жената Хаерн подскочи.

По време на краткия си полет той получи възможност да огледа битката. Четирима Вълци бяха оформили полукръг около колата. Черно-сивите им наметала не можеха да бъдат сбъркани. Срещу тях се бяха изправили трима мъже — един в жълта роба, стиснал жезъл, друг в сиви одежди, въоръжен с два боздугана, а третият бе едър бабаит, който размахваше сопа.

В движенията на онзи с боздуганите имаше нещо ужасно познато, само че Хаерн не разполагаше с време да обмисля. Той насочи скока си към пълничкия, очевидно стопанин или кочияш. Въпросният изглеждаше най-неопитен и изпитваше най-големи затруднения с Вълка, обикалящ около него.

При приземяването си Хаерн блъсна крадеца и го посече. Сблъсъкът им повали и двамата. Младежът изкрещя, усетил нещо да блъсва раненото рамо. Остра болка прободе стомаха му, пораждайки нов вик на болка. Този път не бе извадил такъв късмет при сблъсъка. Докато се изтърколваше, той видя кръв — собствената си кръв — върху кинжала на крадеца.

С мъка Хаерн се изправи на крака. Болка, дим и сълзи замъгляваха погледа му. Един от двамата крадци, сражавали се срещу мъжа в сиво, се отправяше срещу новата заплаха. Младежът повдигна мечовете си и се постара да си придаде уверен вид.

Вълкът също бе въоръжен с два къси меча. Той нанесе силен удар над главата си с тях, надявайки се да се възползва от превъзходството на силата си. Стратегията му не бе лоша, предвид състоянието, в което се намираше Хаерн. Последният кръстоса мечовете си и отрази замаха, макар нервите в раненото рамо да изкрещяха в протест при сблъсъка. Крадецът повтори опита си още веднъж и още веднъж, като че имаше насреща си стена, която възнамеряваше да разсече. На третия път лявата ръка на Хаерн не издържа и той трябваше да се извърти, за да избегне удара. Младежът се престори, че отстъпва, но веднага след това изстреля десния си крак, поваляйки противника. В добавка оръжието му разсече гърдите на Вълка.

Раната се оказа прекалено плитка, но предостави на Хаерн достатъчно време, за да отстъпи наистина. Кръв се стичаше по ризата и панталоните му. По лявата му ръка също се стичаше топлина. Той се закашля. Надяваше се, че е заради дима.

Вбесен от раната, противникът му скочи на крака и се хвърли с устрема на див звяр. Хаерн остана на място и само отби ударите му. Двамата отново се сблъскаха, но този път Стражителя бе заел по-добра позиция и коляното му полетя към слабините на нападателя. Когато Вълкът рухна на земята, Хаерн на практика се стовари отгоре му. Мечът се отрони от ранената левица, но другата ръка задържа своето оръжие. Именно зад него младежът вложи тежестта си.

Острието на късия меч потъна в стомаха на крадеца и продължи пътя си надолу, отвъд бъбреците и в самата земя. За момент прикованият остана да се гърчи, а после утихна.

Хаерн се чувстваше само малко по-добре от човека, когото бе убил. Сблъсъкът допълнително бе разранил рамото и ръката му. Стомахът все още го болеше. Не бе имал възможност да огледа последната рана, но я чувстваше отвратително. Не успя да се изправи. Най-сетне съумя да издърпа меча си, при което рухна по гръб и остана да лежи, дишащ накъсано. Дотук с посланието към гилдиите. Дотук с вдъхването на ужас. Той бе убил само петима…

Звуците на битката заглъхнаха. Главата му започваше да се върти. Над него изникна лице, познато от миналото. Към този лик се присъедини още един, по-млад и женски. Хаерн осъзна, че халюцинира. Как иначе щеше да вижда насреща си двама души, единият от които бе изчезнал, а другият бе мъртъв? Как иначе можеше да обясни, че Зенке му казва да се държи? Или че Делисия разкъсва дрехите му, за да разгледа раната в стомаха? Той усети натиск, след което пред очите му се спусна жълтеникава пелена с червени очертания. Звуците, доскоро приглушени, изчезнаха напълно. След това престана да вижда.