Дейвид Далглиш
Танц с остриета (31)

Глава тридесет и първа

Тъй като войниците носеха масивни нагръдници, Зенке вървеше първи. Неговите боздугани успяваха да пробият бронята, стига да бъдеха размахани достатъчно силно. Хаерн го следваше, раздвоил вниманието си към нападения в тил. В имението цареше хаос. Навсякъде търчаха слуги. Техните викове отнасяха нападението към някоя от гилдиите. И всеки път Хаерн се усмихваше в отговор. Този път не бяха дошли крадци. Този път бе изникнало нещо много по-лошо. Двамата бяха дошли да изпълнят мисията си или да умрат.

До този момент единствено войниците се бяха нагърбили с умирането.

— Къде според теб се е скрил Леон? — попита Хаерн и изтегли меча си от поредния труп.

— В леглото, увит в юргани? — предположи Зенке. — Той не е особено подвижен.

— А къде би трябвало да търсим спалнята му?

Другият сви рамене.

Виковете на прислугата следваха устрема им. Пречкащите се слуги биваха изтласквани, но повечето от тях бяха достатъчно разумни да побегнат сами.

— Определено някъде на долния етаж — каза Хаерн. В момента двамата подминаваха стълбище. — Не си го представям да се катери по стълбите всяка вечер.

Зенке веднага блъсна обратно вратата, която бе отворил. Миг по-късно в нея изкънтяха стрели.

— Приближаваме се — ухили се мъжът.

Двамата започнаха да търсят обиколен път и скоро го откриха. А не след дълго се натъкнаха и на самите войници, застанали в засада иззад преобърнати масички. Подът бе осеян с парчетата от скъпи вази. И тримата бяха облечени в кожени брони и стискаха арбалети. Зенке премаза главите на двама от тях, а Хаерн се разправи с третия.

— Очаквах, че ще се окаже по-трудно — рече Зенке. Трябваше да изкрещи, за да надвика глъчката.

— Не изкушавай съдбата.

В следващия коридор ги очакваха шестима наемници с къси мечове и кръгли дървени щитове. Зенке се засмя и оживено се хвърли насреща им. Макар и изтощен, Хаерн също се зарази от ожесточението на спътника си. Двамата се врязаха в наемниците.

Всеки ъгъл можеше да крие още войници, готови да ги убият. Всяка врата можеше да таи още стрелци, готови да ги прострелят в гърлата. Но и двамата се сражаваха безгрижно.

Щитовете се оказаха известен проблем, главно защото Хаерн не бе имал достатъчно възможност да се упражнява в подобни обстоятелства. Онези, които нощем кръстосваха улиците на Велдарен, рядко нарамваха щит.

Зенке първи удари. Веднага след това Хаерн разсече сухожилията на нечия въоръжена ръка и повали втори войник.

Преди да е успял да довърши съборения наемник, друг от бойците вече бе заел мястото му. Мечът на Стражителя се удари в полираното дърво, без дори да го нащърби. На свой ред войникът замахна към стомаха му. Лявото острие на Хаерн спря атаката.

Младежът отскочи към стената и се оттласна, за да придаде инерция на скока си. Мечът му потъна в шията на телохранителя. Вражески остриета полетяха към тялото му, но не го намериха — Хаерн се хвърли на земята и се претърколи.

Сякаш разчел мислите му, Зенке скочи пред него и започна да отразява удари с боздуганите си. Хаерн скочи на крака, при което болезнено си удари рамото в стената. Само един от войниците бе останал в обсега му. Въпросният отклони полетялото към него острие и замахна на свой ред. Късият меч се заби досами лицето на младежа. Последният можа да види отражението си в метала.

Наемникът не можа да види засипалите го удари, нито щитът можа да го предпази.

Зенке се оправи с последния. Предвид честотата, с която боздуганите се врязваха в щита на въпросния, допускането на грешка от негова страна бе само въпрос на време — и несъмнено ускорено от паника, все пак бе видял как петимата му другари рухват край него. В отговор на един припрян замах Зенке строши лакътя му. Ритник във врата запрати войника назад, към стената. Той рухна в несвяст.

— Ранен ли си? — попита Зенке. Хаерн поклати глава. — Хубаво. Един от негодниците поряза крака ми. Делисия пак ще ме гълчи.

Двамата навлизаха все по-дълбоко в дома, докато най-накрая не откриха спалнята на Леон. Тя беше празна.

— Земята да ме погълне — промърмори Зенке. — Къде се е дянал мазникът?

Той направи крачка напред, пропуснал да забележи почти прозрачната нишка, опъната ниско над пода. Но Хаерн я забеляза и рязко дръпна спътника си назад, точно преди цялата стая да избухне в пламъци. Огънят вилня по-малко от секунда, но когато утихна, помещението бе изпепелено. Останалата част от къщата стоеше непокътната.

— Капан? — Зенке гледаше вторачено. — Магически капан?

— Не е нужно да ми благодариш — великодушно заяви Хаерн, облегна се на стената и затвори очи. Искаше му се да може да прогони главоболието, което се раздуваше зад челото му.

— Мразя ги тези клопки. Сега накъде? Нищо чудно той да е избягал, Хаерн. Какво ще правим тогава? Къде ще го търсим?

— Спокойно. — Младежът все още стоеше със затворени очи. — Той е спял, когато магьосникът започна да обсипва къщата с огън. Леон става и задейства капана. Стреснат е, но не действа прибързано. Хората му са тук и ще го защитят. Къде биха го отвели? Кое място е сигурно, наблизо и удобно за отбрана?

— Някъде, където още никой не е нападнал, където няма как да има засада — бавно започна да разсъждава Зенке. — В помещенията на наемниците.

Хаерн отвори очи, за да смигне на някогашния си наставник.

— Много вероятно. А те са разположени отзад, изолирани. Не бива простолюдните им обноски да смутят някой от благородните гости на дома.

— Ще се справиш ли, Хаерн?

— Тревожи се за себе си.

Двамата отново се затичаха. Този път по-младият тичаше отпред. Въпреки помощта, която бе получил и приел, задачата и отговорността си оставаха негови.

Бе останал още един капан, в който и двамата навлязоха. Докато търчаха по дълъг коридор, отвеждащ до голяма двойна врата, зад тях изскочиха петима наемници.

— Остави ги на мен! — извика Зенке. — Продължавай, намери Леон!

Хаерн веднага прие. Той продължи да тича към вратите и скочи към тях с краката напред, защото искаше да влети по впечатляващ начин.

Младежът действително се сблъска с вратата, но крилата й не отстъпиха под напора му — те се отваряха само навън. Наложи му се да влезе по нормалния начин, не гръмовно, а спокойно и изтощено.

— Ти — процеди Леон. Той стоеше в другия край на помещението, заобиколен от живата стена на четирима телохранители.

— Аз. — Хаерн се поклони.

— Кой те е наел? Кой ти плаща?

По тлъстия врат се стичаше пот, лицето бе изпъстрено с петна. Кънингтън приличаше на тлъсто прасе, на което някой е нахлузил дрехи.

— Трен? Алиса? Кралят? Кажи ми, какво ти предложиха? — продължаваше Леон.

Хаерн се изсмя. Не можа да се сдържи. Дали Леон щеше да му повярва? Нима човек в неговата позиция можеше да допусне, че съществуват неща извън богатството и властта? Можеше ли да проумее желанието за изкупление, за оттегляне от живот, отдаден на отмъщение и смърт? Или щеше да види единствено побъркан човек, който бръщолеви лъжи и нелепици?

— Правя това, защото искам — каза младежът. Бе решил, че подобен мотив би бил най-близо до разбирането на Леон. — А ти имаш възможността да промениш желанието ми. Последен шанс, Леон. Или ще приемеш условията ми, или ще приемеш смъртта си.

— Няма да приемам каквото и да било. Ти си поредното бясно куче, което хората ми ще съсекат.

Двама от телохранителите извадиха арбалети.

С плавно движение Хаерн откопча плащовете си и ги хвърли във въздуха — точно преди войниците да стрелят. Самият той се изви зад плата и се постара да се свие. Болтовете пронизаха плата и продължиха полета си на смърт. А изсред започналите да падат наметала младежът вече изскачаше, стиснал мечове. Двете оръжия се бяха превърнали в част от него, изцяло подвластна на волята му. Това беше последният сблъсък. Нощта му приключваше. Войниците щяха да умрат, Леон щеше да умре. Тогава щеше да настъпи примирие.

Стрелите захвърлиха арбалетите и отстъпиха назад, докато изтегляха оръжия. Другите двама се наканиха да нападнат Хаерн. Заради койките от двете страни помещението беше тясно — само двама от телохранителите можеха да стоят един до друг.

Младежът се възползва от по-голямата си маневреност. Той се извиваше като змия, готова да се стрелне. Всеки удар, насочен към него, биваше отразен. Другият му меч мълниеносно политаше в отговор и разсичаше. Лицата и вратовете им бързо се покриваха с рани. В един момент двамата вкупом се хвърлиха към него, разгневени.

Хаерн обви ръка около дървената колона на едно от леглата и прелетя встрани и зад тях. В един миг ги посече в гръб, сетне се обърна към оставащите двама, които не бяха очаквали подобна атака. Третият рухна още преди да е издигнал меча си. Последният нямаше никакъв шанс в двубой с подобен противник. По време на живота си като наемник той бе убил най-много неколцина. Хаерн бе убил над двадесет души само в това имение.

Останал сам, Леон рухна на колене и започна да умолява пискливо:

— Ти си разумен човек. Сигурен съм, че ще успеем да се спазарим. Ще ти платя двойно… тройно повече от това, което си получил! И споразумението… ще го приема, разбира се, на всяка цена!

Мечовете на приближаващия се Хаерн оставаха тънка диря капеща кръв.

— Лъжеш. Вижда се в очите ти, в треперенето на устните и ръцете ти. Освен това аз съм поредното бясно куче.

Той преряза гърлото на Кънингтън и загледа как животът бавно гасне в очите на дебелия. Вратата на помещението се отвори.

— Мъртъв ли е? — долетя гласът на Зенке.

Хаерн се обърна. Искаше да се усмихне, но се чувстваше изтощен. Освен това знаеше, че напускането на имението ще се окаже по-трудно от влизането. Самият Зенке изглеждаше доволен. Но нещо не беше наред. Нещо се движеше зад него…

От гърдите на Зенке щръкна острие. Мъжът се вцепени, в първия миг скован единствено от изумление. Докато тялото му рухваше, Хаерн бе прекалено сепнат, за да реагира. На прага остана да стои Призрака, с оплискано от капчици кръв бяло лице. Усмивката му бе не по-малко широка от тази на Зенке.

— Открих те — заяви той. Гласът му прогърмя в затвореното помещение.

— Защо? — попита Хаерн. Това бе единственият въпрос, за който се сещаше. — Защо? Защо сега?

— Защото имам репутация, за която трябва да мисля, Стражителю. Бе ми платено да те убия, затова трябва да умреш. Такъв е животът.

Той повдигна мечове. Бавно, като насън, младежът стори същото. Чувстваше зараждащ се гняв, по някаква причина изолиран. Но много скоро усещането щеше да го овладее.

— Ти си чудовище.

— Чудовище? Край мен лежи само едно тяло. Около теб лежат пет трупа. Как така аз съм чудовището?

Какво можеше да отвърне на това? Че неговите убийства са били наложени от чист мотив? Че не е бил тласкан от алчност? Самият Хаерн отказваше да повярва на това. И двамата бяха убийци. Гледаха се с разбиране, до което малцина можеха да се докоснат.

— В такъв случай съм чудовището, от което този град се нуждае — каза младежът. — Но Велдарен не се нуждае от теб.

Призрака неочаквано се хвърли в атака, разчитайки да завари противника си неподготвен. Подготовката на Хаерн не би позволила подобно унижение, разбира се, макар сърцето му пак да трепна. Как този огромен мъж се движеше тъй бързо?

Нямаше къде да отстъпва, затова не го стори. Четирите остриета се врязаха едно в друго. Уморените ръце на Стражителя трепнаха от болка.

— Нуждаеш се от чудовище? — попита Призрака. Боботът на гласа му бе осезаем почти физически. Всяка своя дума той придружаваше с удар, сякаш имаше насреща си преграда, която препречваше пътя му. — Градът има нужда да си отвори очите. Страхът трябва да бъде прогонен от сърцето му. Не му е изтрябвал някакъв глупав пазител.

Бързината и силата на движенията му не оставяха на Хаерн надежда за контраатака. Той се задоволяваше единствено да избягва ударите. Няколкото пъти, през които ги отрази, сблъсъкът разтърсваше дори раменете му. Дори и напълно отпочинал би му се наложило да положи значителни усилия, за да изтръгне победа срещу Призрака. След цяла нощ неспирни битки, изцедила енергията и нервите му, той можеше да черпи сили само от едно: от рухналия край вратата Зенке.

— Не — прошепна той. Отказваше да се провали толкова близо до целта си. Нямаше да позволи убийството на Зенке да остане ненаказано. Нямаше да се превие пред гнева на очите, обградени от боя и кръв. Отказваше да умре. — Не.

Една от стените на стаята бе заета от голям прозорец. Именно към него се обърна Хаерн и се затича с бързина, която дори Призрака не можеше да постигне. Той скръсти ръце пред себе си, сведе глава и скочи.

Стъклото се пръсна. Образувалите се ръбове се врязаха в него. Това не беше от значение. Хаерн се блъсна в земята, претърколи се и с усилие спря. И се обърна. Гневът му кипеше още по-силно. Без да мисли за стичащата се кръв, без да мисли за останалите впити в ръцете му стъклени отломки, той направи две крачки и скочи обратно.

Призрака точно бе достигнал прозореца. Остриетата на Хаерн разсякоха на кръст гръдта му. Телата им се сблъскаха. Коляното на младежа потъна в слабините на Призрака. Челото му блъсна боядисания лоб. Няколко парчета стъкло потънаха в гърлото на наемния убиец.

Въпреки изненадващо блъсналата го инерция, Призрака нямаше намерение да отстъпва. Останал без място да използва остриета, той удари Хаерн с дръжката на едно от оръжията си, а после го изрита в брадичката.

От устата на младежа изхвърча зъб. Той се отпусна на колене и се претърколи напред, а остриетата му потънаха в уязвимата плът над петите. Крясъкът на едрия мъж бе подобаваща награда за усилията му.

Но Хаерн още не беше приключил. Очите му се изпълваха със сълзи — породени от физическа болка и от неспирно рухващия пред очите му Зенке. Той отново скочи към Призрака и започна да сече. Топла кръв оплиска ръцете му. Отново и отново металът потъваше в плът. Чернокожият се отпусна на колене, след това рухна по лице сред собствената си кръв. За момент Хаерн се задържа над него. Едното му око се бе затворило, раната от битката със Зуса се бе отворила, по лицето му се стичаха пот и кръв. Дрехите му също бяха подгизнали. Той изрева. Рев на мъка, бреме, победа. Чудовищен рев.

Разсъдъкът му постепенно се завърна. Искаше му се да пренесе тялото на Зенке, да се увери, че приятелят му ще получи подобаващо погребение, но знаеше, че няма да разполага с нужните сили. С накуцване той се приближи до тялото, коленичи и го целуна по челото.

— Прости ми — прошепна той. Далечен спомен го накара да посегне към яката на окървавената му риза и да извади медальон: образ на Златната планина. — Надявам се, че сега си при него, Зенке — продължи Хаерн, докато преместваше амулета върху своята шия. — Помни ме с добро. Много скоро може да ти се наложи да се застъпваш за мен.

Призрака простена. Въпреки многобройните си рани, той все още бе жив. От устните му се стичаше кръв. Хаерн бавно се изправи и насочи меч. Гневът му продължаваше да се оттича, но нищо не идваше, за да замени нарастващата празнина.

— Искаш ли милост? — попита младежът.

— Не… — Другият се задави. Хъхренето му несъмнено звучеше предсмъртно. — Не и от теб.

Хаерн прибра оръжия и се отправи към строшения прозорец. Призрака отново отпусна глава върху кървавия под и бавно издиша.

— Страдай, щом това е желанието ти. Ти сам си го избра — рече Хаерн, преди да излезе навън.

Той се придвижваше близо до къщата, за да не задейства някой от оставащите капани. Едва при достигането на пътеката се отправи към оградата. Пред вратата беше пусто. Къде ли беше отишъл Тарлак? За момент младежът остана отпред и се огледа. Жълтата роба бе трудна за пропускане. Отвъд няколко къщи Тарлак стоеше облегнат на стена.

— Трябваше да се отдръпна — занесено каза магьосникът. — В случай че… В случай че онзи се появеше отново.

Одеждата му бе покрита със заплашително петно кръв.

— Зле ли си ранен? — попита Хаерн и коленичи край магьосника, за да огледа раната.

— Не чак толкова зле. По-добре съм от теб, като гледам. Къде е Зенке?

Хаерн едва не се задави при споменаването на това име. Единствено самоконтролът продължаваше да го тласка напред.

— Той няма да се върне.

В началото Тарлак не осъзна чутото и понечи да попита друго. В следващия миг замълча. Очите му се насълзиха.

— Сега той е при Ашур.

— И ние ще го последваме, ако не се махнем. — Хаерн помогна на магьосника да се облегне на него. — Много скоро улиците ще се изпълнят с гневни хора.

— Склонен съм да се съглася.

Двамата закуцукаха по улицата. Може би благодарение на късмета им, може би благодарение на Ашур, успяха да се доберат до къщата и целителните ръце на Делисия.