Дейвид Далглиш
Танц с остриета (29)

Глава двадесет и девета

Седалището на Змиите очаквано се оказа празно. Уилям Кет нямаше да пренебрегне подобна заплаха. Той беше човек, който приемаше много сериозно всяка такава и се стараеше да отвърне колкото се може по-жестоко. Кадиш бе комарджия и пияница, прекалено горд, за да изостави гуляенето си. Уилям бе негова пълна противоположност. Съответно, щеше да представлява далеч по-голям проблем.

Разбира се, Хаерн знаеше точно къде са отишли. Те се бяха оттегляли няколко пъти на въпросното място, обикновено когато някоя от останалите гилдии встъпеше в битка с тях. За разлика от главното убежище, това им скривалище бе по-малко, само с една врата и без прозорци. Някога въпросното помещение бе служило за оръжейна на един от градските патрули. Впоследствие кралят бе преместил пункта по̀ на север и бе продал постройката.

По пътя Хаерн провери раната на гърдите си. Бе я получил по време на битката със защитничката на Алиса. Раната беше плитка, но кървеше. Най-вероятно бе останала незабелязана от двете жени. Младежът поспря край една ковачница и изтегли меч.

— Нещо ми подсказва, че тази нощ ще се отваряш много пъти — промърмори той и се зае да отрязва ивица от плаща си. Това му напомни за превръзката, с която бе пристягал ръката на раненото момче. Поне сега знаеше името му: Натаниел Гемкрофт. Нищо чудно, че детето бе нападнато.

Разбира се, самоличността на момчето не беше от същинско значение. Точно сега бяха важни единствено Змиите. Ако Мъртвешката маска действително се погрижеше за Трен Фелхорн, както беше обещал, Змийската гилдия оставаше единствената, с която Хаерн трябваше да се заеме.

Периферното му зрение улови неестествено дълга сянка. Подтикнат от тревогата на инстинкта си, младежът се хвърли към земята точно навреме. Арбалетен болт се заби в стената зад него.

Хаерн изтегли и другия си меч и се затича към главната улица — там постройките му предоставяха повече място за маневри.

Инстинктът, придобит сред дългия живот по улиците, отново се обади. Веднага след това изщракаха още два арбалета. Болтовете прелетяха над него, измамени от отскачането му. Изстрелите бяха прозвучали почти веднага след първия, много по-бързо от времето, необходимо за презареждане. Това означаваше, че нападателите са поне трима. Това не беше добре.

Отново скочил на крака, Хаерн продължи да тича. Разполагаше с няколко секунди преди следващия залп.

Но пътят му се оказа запречен. Мъж в наметалото на Змийската гилдия скочи пред него, извадил кинжал.

— Глупак — каза Змията.

— Същото важи и за теб.

Хаерн се хвърли насреща му с кръстосани остриета, които уловиха кинжала и го изблъскаха встрани. Челото му се вряза в носа на крадеца. Кръв опръска лицата им. Младежът го повали, претърколи се и отново скочи.

Видя болтовете, докато се извърташе. Един пропусна. Вторият прелетя на косъм от крака му. Третият потъна в тялото му. Хаерн рязко си пое дъх заради болката. Ако не беше отскачането му, този болт щеше да е намерил гърлото му.

Дали има отрова? Той прогони тази мисъл. Евентуалната отрова по върха на болта нямаше да има значение, ако още няколко стрели го пронижеха.

Поваленият започна да се надига и Хаерн реагира инстинктивно. Знаеше, че трябва да избяга от прицела на арбалетчиците, но освен това знаеше, че не може да остави противник в тила си. Той се хвърли, посече жалкия опит за отбрана и с другото острие преряза гърлото му. Този път кръвта не успя да опръска младежа, защото още в същия миг той отскачаше зад ъгъла. Само един болт полетя подире му, но го пропусна с цял лакът.

Тичащият Хаерн прибра един от мечовете, за да почисти кръвта, влязла в окото му. Сетне погледна назад. Трима скачаха да го преследват, двама мъже и една жена. Под лунната светлина зелените им плащове бяха придобили чудат оттенък.

С оттеглянето си извън обсег той не им бе оставил избор. И този път решението му се бе основавало по-скоро на гордост. Крадците бяха успели да го наранят, може би дори да го отровят. Трябваше да си платят. Репутацията му беше единственото, което би могло да удържи крехкото споразумение между Трифектата и гилдиите. Ако крадците сметнеха, че той е уязвим, всичките му усилия щяха да отидат напразно.

— Да ви видим! — кресна той, стовари остриетата си едно в друго и се хвърли в атака. Както бе очаквал, тримата бяха оставили арбалетите си на покрива, за да успеят да слязат. И тримата изтеглиха къси мечове. Хаерн се оказа обграден. Хитро, усмихна се той. Беше прекалено късно да се оттегля. Но можеше да промени тактиката си.

Вместо да се хвърли към първия крадец, както те очакваха, той се завъртя, подемайки танца си. Краката му се напрегнаха до самата граница на възможностите си. Оставаше му да разчита единствено на инстинкта си, защото през завъртанията си виждаше единствено смътни очертания на противници. Той отбиваше удар подир удар, докато в даден момент един от крадците не прояви непредпазливост, изнервен от гледката.

И двата меча на Хаерн посякоха ръката му. Оръжието на крадеца издрънча на земята, последвано от кръв, а самият крадец изкрещя.

Младежът отново поднови танца си, но само за миг, само колкото да заблуди оставащите двама. Не му оставаше време за губене. Болката от прострелването се усилваше.

Той скочи към крадлата. Яростта, влагана в ударите му, правеше нейния меч да изглежда застинал — такава беше бързината, с която остриетата на Хаерн се извиваха около оръжието. Докато нанасяше последния удар към нея, младежът неочаквано се извъртя към третия крадец. Онзи успя да спре само единия меч. Другият отне живота му.

Хаерн изруга и спря, за да си поеме дъх. Пръстите му внимателно докоснаха болта. Дори лекото раздвижване бе достатъчно, за да усили болката. Върхът бе потънал прекалено дълбоко, за да бъде издърпан. Трябваше да го избута и да се надява, че няма отрова.

Със закъснение долови раздвижването над себе си. Със закъснение изтегли мечовете. Но вместо очаквания болт, към земята полетя крадец. Зуса му помаха от покрива.

— Убива те онзи, когото не си видял — обясни тя.

Макар и изтощен, Хаерн й се усмихна:

— Защо си тук?

— Господарката ми иска Змиите да бъдат наказани и ме изпрати да ти помогна. Виждам, че определено имаш нужда от това — рече безликата, докато слизаше.

Той кимна към болта.

— Очевидно.

Без предупреждение тя пристъпи напред, сграбчи ствола на болта и дръпна. Хаерн стисна зъби, за да потисне вика. По гърба му потече кръв. Зуса повдигна плаща му, взе болта и го приближи до очите си, за да огледа върха.

— Не е отровен — каза тя. — Или някой от боговете е благосклонен към теб, или те са били прекалено глупави и мързеливи, за да се подготвят.

— А може би и двете? — Хаерн се усмихна насреща й, но в следващия момент тази му мимика изчезна. — Съжалявам за ръката ти.

— Съжалявам за гърдите ти.

Значи все пак тя бе забелязала.

— Ако припадна от кръвозагуба, постарай се да ме убиеш. Не съм сигурен кой от тях копнее най-силно да ме измъчва, но предпочитам да не узнавам.

— Вероятно биха изложили правото на търг. По-голяма печалба.

— Каква си веселячка. — Хаерн посочи надолу по улицата. — Да вървим. Оръжейната не е далече.

Зуса пое след него като негова женствена сянка. Безшумно, двамата се отправиха към целта си. Хаерн провери уличките, а Зуса огледа покривите за още засади. Близо до оръжейната те се укриха зад ъгъла на една постройка, от която да огледат мястото.

— Няма пазачи — прошепна Зуса.

— Това би ги издало. Те смятат, че мястото е безопасно, иначе не биха дошли тук.

— Никъде в този град няма безопасни места.

Хаерн изтегли мечовете си:

— Да вървим да им припомним този урок.

— Колко са входовете?

В отговор той повдигна пръст.

— Заедно нападаме вратата. Никаква милост. Ще се справиш ли?

Тя го изгледа обидено.

— Отраснала съм в храма на Карак. Милостта е непозната за мен.

За да докаже думите си, Зуса първа пое напред. Проклинайки мислено, Хаерн я последва.

Вратата бе заключена. Когато той понечи да извади шперцовете си, жената поклати глава и раздвижи уста в беззвучен отговор. Хаерн разбра само половината от думите, но и това стигаше. Тя искаше да опита нещо.

Зуса приближи ръце до ключалката и затвори очи в привидна молитва. От пръстите й покапа сянка. Миг по-късно вратата изщрака.

За момент безликата се олюля, но когато се овладя, тя намигна на Хаерн. Той подбели очи.

— Дамите с предимство — прошепна той. Зуса блъсна вратата, Хаерн я последва. Двамата нахлуха вътре като сенчести фантоми. На пост стоеше полузадрямал крадец, който дори не получи възможност да извика, а издъхна с прерязано гърло. Разбиването на следващата врата ги отведе в пищна зала, чиято обстановка бе добре позната на Хаерн. Помещението бе обзаведено в типичния за гилдиите стил: завеси, възглавници, алкохол и разврат.

Първото усещане, че нещо не е наред, бе породено от затворилата се зад тях врата.

То бе повторено и усилено, когато Уилям Кет им се усмихна от фотьойла си.

— Най-сетне получих възможност да се срещна с прословутия Стражител — рече той. Звучеше изключително доволен от себе си. — Виждам, че си довел и приятелка. Отлично. Кажи ми, наистина ли си ме смятал за толкова глупав, че да не очаквам появата ти?

— Завесите — прошепна Зуса, напрегната като котка преди скок.

— Зная.

Уилям се усмихна още по-широко.

— Глупавата Алиса разпусна наемниците си. Същите бойци, с които ни бе притиснала, се оказаха отегчени и без работа. Нима можех да откажа подобен дар?

Завесите бяха избутани. Във всяка ниша на стените имаше наемници. Най-малко тридесет на брой. Хаерн се вцепени. Значи така щеше да свърши всичко. Ребрата го боляха, всяко вдишване го изгаряше, главата му пулсираше от изтощение. Уилям Кет се изсмя.

— Не смей да отстъпваш — прошепна Зуса почти като изсъскване. — В сравнение с теб, те са просто деца. Ние сме лъвовете. Ние сме хищниците.

Хаерн си помисли за престоя си в храма, когато се бе изправил пред самия Лъв на Карак. Сред рева му бе забелязал безгранична празнота. Тогава бе изпитвал далеч по-голям страх от сега.

Споменът за този рев го накара да осъзнае, че тези бойци са нищо пред него, също както той самият бе изглеждал нищожен пред Лъва. В очите му наемниците щяха да съзрат същата празнота, същата неизбежност на предстояща гибел.

Той намести качулката си. Сенки обгърнаха лицето му. Зуса обви плаща си и приклекна.

— Убийте ги — нареди Уилям Кет.

Хаерн скочи наляво, а Зуса надясно. В устрема той се остави изцяло на инстинктите си. Това беше звярът, когото Трен бе създавал през годините на безкрайни уроци и тренировки. Това беше чудовището, изострило зъби с половин десетилетие дебнене из сенките, убивало онези, излезли сред нощта, за да убиват. Мечовете му се сляха в сребристо петно движение. Първият наемник рухна, прекалено бавен в повдигането на брадвата си. Следващите двама скочиха насреща му, стиснали дълги мечове. Хаерн спря ударите им — те му изглеждаха бавни, забавяни от невидима гъстота, която пропускаше да засегне него самия. Остриетата му бързо започнаха да се покриват с кръв.

Той промушваше и сечеше, отскачаше и се извърташе, без нито за миг да остава на едно и също място. Докато се извиваше в невъзможни позиции, в паметта му изникваха часовете, които бе принуден да прекарва застинал в неудобни пози. Докато избягваше ударите, той си спомняше сложната последователност упражнения, изпълнявал всяка сутрин. Докато нанасяше удари, мислеше за думите на баща си.

Те не могат да те убият, освен ако не им позволиш. Затова трябва да станеш по-добър. Затова трябва да станеш съвършен. Никога не им позволявай да си мислят, че е възможно да те победят.

Думи, предназначени за едно тринадесетгодишно момче.

Много му се искаше Трен да можеше да види творението си. Наемниците рухваха един след друг. Те умееха да сплашват и тормозят. Знаеха как да влагат сила в замахванията си, справяха се сносно с основните удари, разменяни на бойното поле. Но Хаерн се виждаше много над тях. Да, някои от тях успяваха да го ранят, но болката оставаше далечно ехо, доловено почти като шепот. Те не можеха да го убият. Той нямаше да им позволи. Китката можеше да го боли от случаен удар. Гърдите можеха да го болят от неизбегнатия навреме удар на тояга. Очите му можеха и да смъдят от кръвта, която не спираше да се стича в тях от раната на челото. Но наемниците нямаше да го убият.

Викът на Зуса го изтръгна от животинската ярост. Макар около жената да лежаха много тела, тя започваше да изпитва затруднения.

Хаерн нямаше да позволи на крадците да получат каквото и да било. Той се нахвърли отгоре им.

Притисналите я наемници бяха обърнати с гръб към него. Не получиха време да се обърнат. Разчистил път, Хаерн се добра до Зуса. Тя кървеше, също като него, но и двамата се усмихваха.

Родени сме за това, помисли си младият мъж.

С допрени гърбове двамата отново се обърнаха към противниците си. От тридесетимата оставаха само десет. Участъците от пода, останали свободни от трупове, хлъзгавееха от черва и кръв. Сражението започваше да се отразява на наемниците — те започваха да се разколебават. Колкото и злато да бяха получили, сега то се оказваше недостатъчно. Първият обърнал се да побегне породи верижна реакция.

Хаерн не обърна внимание на отстъпващите, а подири с поглед Уилям.

— Къде е той?

Без да отговаря, Зуса се затича към празното кресло и го блъсна встрани. Зад него изникна халката на капак. Докато бойците разбиваха вратата, двамата с безликата запълзяха през изникналия тунел. Той не беше дълъг. Скоро жената избута друг капак и помогна на спътника си да излезе.

Озоваха се зад оръжейната. Дебел слой мръсотия бе скривал очертанията на изхода. Мускулите на Хаерн го боляха. Изпълваше го обичайното усещане на изтощение след битка.

Бе очаквал, че ще му се наложи да преследва и дири беглеца. Вместо това видя трупа му да лежи на улицата, обграден от двама мъже.

— Приличаш на нещо дъвкано и изплюто — каза Зенке. Той все още почистваше кръвта на Уилям от боздугана си.

Хаерн се чувстваше прекалено уморен, за да отговори. Можа единствено да се взре в Зенке и Тарлак.

— Делисия не спря да ни увещава да ти помогнем — каза магьосникът, скръстил ръце. — Както винаги, в един момент се предадох.

— Как… — попита Хаерн. Бе възнамерявал да попита как са го намерили, но трябваше да насочи цялото си внимание към дишането. Всички удари и рани, които бе получил по време на битката и бе загърбил със силата на волята си, сега стоварваха отложения си ефект върху тялото му.

— Как те открихме? — рече Тарлак. — Аз съм магьосник. Това ми е работата.

Зуса се беше отпуснала на едно коляно, опряла ръка в земята. Кожата й бе смущаващо пребледняла.

— Ранена ли си? — попита Хаерн и пристъпи към нея.

— Естествено, че съм. Сбогом, Стражителю. Изпълних молбата на господарката си. Сега има кой друг да ти помага.

Тя се надигна, направи една несигурна крачка, сетне още една. По време на затичването си Зуса вече изглеждаше по-добре. Няколко мига Хаерн наблюдава оттеглянето й.

Тарлак го тупна го гърба.

— Какво следва в програмата?

Хаерн погледна към тялото на Уилям Кет и мислено го отметна в списъка си. Оставаше само един.

— Леон Кънингтън.

Зенке подсвирна:

— Големите риби. А след него?

Хаерн поклати глава:

— Той е последният. Всички останали се съгласиха или… — Той посочи трупа.

— Последният? — Тарлак се засмя. — Ти наистина си уникален. Да вървим. До Леон има доста път.

За момент, докато поемаше заедно с тях, Хаерн си позволи да се отпусне. Само изключително дръзки или глупави крадци биха устроили засада на трима като тях, един от които магьосник.

С края на ризата си той избърса кръвта от челото, а после попи очи. Това определено помогна на погледа му. Край него Зенке подмяташе боздуганите си. Хаерн завидя на енергичността му. Неотдавна бе влязъл в лъвски бой, но сега се чувстваше по-скоро агне. Би дал всичко за един дълъг сън. Всяка частица от тялото го болеше.

— Колко остава до разсъмване? — попита младежът.

— Около два часа — отвърна Тарлак. — Цяла нощ ли се сражаваш?

— Започнах малко преди залез, да.

— Ние, магьосниците, наричаме това да налапаш повече, отколкото можеш да изядеш.

— А ние, главорезите, наричаме това самоубийство — вметна Зенке.

Хаерн потръпна. Непредпазлива стъпка бе изпълнила с болка кръста му.

— Късметлия съм да разполагам с подкрепата ви — промърмори той.

 

 

Имението на Леон Кънингтън представляваше едно от най-добре охраняваните места в града. И тримата знаеха това. А посланието, което Хаерн беше изпратил, определено не бе предизвикало спад в бдителността на многобройните охранители.

Високи каменни стени обгръщаха дома. Пред металната порта стояха двама пазачи.

Хаерн и спътниците му се заеха да оглеждат мястото отдалеч.

— Из цялото имение ще има наемници — рече Хаерн. — А встрани от пътеката дворът несъмнено е изпълнен с капани. Ще трябва да действаме незабелязано, ако искаме да се доберем до Леон.

— Незабелязано? — Тарлак посочи към яркожълтата си роба. — Незабелязано?

Хаерн го изгледа неразбиращо и сви рамене.

— Други идеи?

Магьосникът повдигна ръце и започна да мълви неразбираеми думи. Около дланите му започна да се извива огън, оформящ огромно кълбо. То полетя към портата и я изкърти. Сред блясъка Хаерн не можа да види какво се бе случило с пазачите. А и бе сигурен, че не би искал да вижда.

— Незабелязано — изсумтя Тарлак и запрати по-малко кълбо. То се търкулна по земята и се зае да задейства капаните по пътя си сред тревата. Нощната тишина бе разкъсана от гръмовни експлозии.

Хаерн не знаеше дали да плаче, или да се смее. Зенке сви рамене.

А Тарлак запрати още един огнен снаряд, този път към предната врата на самия дом. Но заклинанието се разпадна на дим непосредствено пред нея. Магьосникът се навъси. Този път той изстреля леден къс към един от прозорците. Отново се случи същото: леденото острие се превърна във вода, която се стече по перваза.

— Домът е защитен със силни заклинания — каза магьосникът. — Изглежда сега е ваш ред. Забавлявайте се!

Зенке пое първи.

— Лудак — промърмори Хаерн.

 

 

Тарлак ги проследи с поглед и отправи молитва към бога. Искаше му се да им помогне, но заклинанията го бяха изтощили значително. Нуждаеше се от почивка, за да възстанови силите си.

Все пак той не можа да се сдържи и се приближи до портите, за да огледа делото си и прецени силата на експлозията.

— Ставам по-добър — промърмори той.

— Тарлак Есхатон?

Магьосникът се обърна. Огромният мъж с боядисаното лице се приближаваше по улицата.

— Много се радвам, че се срещаме отново. Особено когато съм с отпушена уста.

Призрака посочи към имението.

— Стражителя вътре ли е?

— Да — отвърна Тарлак. Той бе застанал насред портата. — Но в момента е зает, така че ще трябва да изчакаш до сутринта, за да разчистиш неразбирателството си с него.

— Не става дума за неразбирателство, а за пари — рече Призрака и продължи да се приближава.

Тарлак щракна с пръсти. Между тях прескочи искра.

— Не се приближавай — предупреди той. Призрака само се изсмя. — Както искаш. Не можеш да кажеш, че не съм те предупредил.

Магьосникът плесна с ръце. Около него с рев изникна огнена дъга, разсякла въздуха към противника. Другият отскочи назад и се хвърли на земята, за да избегне пламъците. Тарлак не му остави време да се опомни, а веднага запрати ново заклинание. Този път към Призрака полетяха едри късове лед. Тъмнокожият се търколи встрани. Само една от ледените стрели го уцели и разкъса кожата му. Върху едрото му туловище подобна рана изглеждаше като драскотина.

— Още колко дълго? — изрева Призрака и отново скочи на крака. Тарлак се постара да не нарушава съсредоточението си, но знаеше какво има предвид другият. Колко дълго щеше да издържи да заклинава? Колко оставаше, докато енергията му изчезне и вместо поредно заклинание от пръстите му изскочеше единствено облаче дим?

Предвид главоболието му този момент не беше далеч.

Ново движение на ръцете му издигна пред него стена от дим и огън. Мечовете на Призрака се врязаха в нея, но самият той успя да спре в последния момент. Тарлак се навъси. Той се бе надявал да улови противника си по време на засилването му. Как можеше подобен гигант да се движи толкова бързо?

Без да премахва огъня, магьосникът избра посока и протегна ръка. Този път имаше късмет — бе уцелил правилната от двете посоки, в които Призрака можеше да насочи атаката си. Мълнията, отхвърчала от пръста му, се вряза в гърдите на едрия мъж. Втора потъна в крака му. Призрака изрева, но по-скоро от гняв. Тарлак настръхна. Освен ако не му отсечеше главата, не виждаше как ще успее да спре подобен кошмар.

— Ти нарани приятеля ми — изрече магьосникът и запрати насреща му малки метеори лава.

Призрака се стовари на колене и издигна мечове. Снарядите отскочиха от метала. Бликна забележителен, но безобиден дъжд искри.

— Нарани сестра ми.

Призрака се оказа засипан с дъжд от камъни. Той започна да отскача като огромен паяк. Само два от снарядите го удариха, отново безобидно.

— Нарани и Бруг.

Нова мълния полетя, но този път не уцели. Призрака не се хвърли встрани, а право към него. Магьосникът се оказа пронизан. Изгарящата болка го вцепени.

— А сега нараних и теб — прошепна Призрака, притиснал буза до неговата.

Острието бе издърпано и Тарлак рухна. Можеше само да гледа как Призрака прекосява портите, отправен към същинската си жертва. Кръвта продължаваше да се излива, обагряйки жълтата роба. Болка и изтощение обгаряха ума му. Магьосникът започна да пълзи по улицата. Но не успя да преодолее голямо разстояние.

Хаерн… По-добре го убий, иначе аз…

Мислите му се разпръснаха под полъха на несвяст.