Дейвид Далглиш
Танц с остриета (27)

Глава двадесет и седма

Привечер Делисия го завари да се подготвя.

— Къде отиваш? — попита девойката.

Хаерн бе преспал в стаята на Зенке. Последният все още отсъстваше, отдаден на обиколка по кръчмите.

— Имам работа — отвърна Хаерн. Сандъкът с оръжия лежеше отворен пред него. Няколко кинжала изчезнаха в колана му, а един бе мушнат в ботуша.

— Брат ми се зае да поразпита. — Тя хвана лактите си. — Наемниците няма да излизат днес. Какво си замислил? Поне тази нощ може да протече спокойно.

Хаерн се подсмихна.

— Тук нощите никога не са спокойни. Може би тихи, но пък убийствата, изпълнени правилно, протичат безшумно. Както и да е. Обещай ми, че няма да излизаш. Ще стане много опасно.

Тя отпусна длан върху ръката му.

— И за теб ли?

Другият сви рамене:

— Няма как. Отваря ми се възможност да сторя нещо значимо, Делисия. Нещо истинско.

— Ще убиваш ли?

— Не е същото. — Хаерн подбели очи.

— А тогава?

— Безопасност. За всички ни. Ще унищожа наследството, което баща ми иска да остави. Ще сложа край на започнатото от него. Или ще умра.

— Не е нужно да правиш всичко сам — каза тя. — Позволи ни да ти помогнем. Позволи ми да ти помогна.

— Ти изгуби достатъчно заради мен. Няма да изложа на риск живота ти.

— Кой е казал, че имаш избор?

Младежът я погледна.

— Не мисля, че там, където отивам тази нощ, някога е стъпвал жречески крак. Лека нощ, Дел.

Той взе ръката й и я целуна, а после излезе.

Замъкът не се намираше далече, но изкачването на стената, прокрадването край пазачите, изкатерването до един от прозорците и промъкването в стаята на Джерънд му отнеха повече време от предпочетеното. Може би трябваше да си уреди среща със съветника на портата. Така щеше да си спести време и усилия.

Джерънд вече го очакваше и се усмихна при влизането му. Хаерн забеляза нервния му поглед и начина, по който трепваха краищата на усмивката му. Но тази нервност не се дължеше на подготвен капан. Тя бе предизвикана от факта, че погледите на всички гилдии бяха насочени към него. Плюс гнева на Трифектата.

— Какви са отговорите? — попита Хаерн. Той премина направо към въпроса, нямаше време за губене.

— Единствено Пепелявата гилдия и Лори Кинън не отговориха. Никой от икономите на тукашния му дом не се осмели да отговори от негово име.

— Вече разполагам с отговора на Пепелявата гилдия. А Лори ще последва съгласието на останалите двама от Трифектата. Кои от гилдийните първенци дадоха съгласие?

— Вълчата гилдия ще се съгласи, но само ако и Трен го стори. Ако Паяците не се присъединят, Вълците ще отрекат, че изобщо са поставяли това условие.

— Това ли е всичко?

— Пратеникът на Змийската гилдия каза, че приятелите му по-скоро биха облизали задниците на хиляда трупа, отколкото тези на Трифектата. Ястребите отговориха със стрела, към чийто ствол бе привързано парче плат с една дума. Никога. Съветникът на Леон Кънингтън изпрати писмо, в което заявява, че господарят му е склонен да преговаря, но не и при такива условия. Лейди Гемкрофт ме обърка. Тя ми изпрати писмо, в което се казваше, че по-скоро би се съгласила да я убиеш. А съветникът й по-късно настоя, че с течение на времето имало вероятност тя да промени решението си. Що се отнася до Паяците…

Джерънд Кролд посочи към опакована кутия, оставена край леглото му. Вътре Хаерн откри отрязана глава със зашити очи и уста.

— Кой е този? — намръщено попита той.

— Погледни по-внимателно.

Хаерн го стори. Главата имаше сива коса, тесен нос и пресен белег, започващ от лявото око и стигащ до ухото. Върху лицето на съветника личеше същия белег, макар и избледнял.

Младежът се почувства виновен. Кой ли клетник се бе простил с живота си, за да послужи като послание за очакващата съветника съдба?

— Не се поддавай на опитите им да те сплашат — каза Хаерн. — Няма да им позволя да стигнат до теб.

— Как? — отчаяно промърмори Джерънд. — Три от петте гилдии и двама от Трифектата са ти отказали. Нима можеш да убиеш всички тях? Бих могъл да убия теб и да ги оставя да се сражават помежду си.

Хаерн присви очи. Съветникът веднага съжали за думите си.

— Извини ме. Пренапрегнат съм и съм страшно уморен. Освен това пих повече, отколкото трябваше. Как ще разбера, че си успял?

— Те ще дойдат да ти кажат — рече младежът и се накани да си иде. — Ще бъдеш ли така добър да ме изпратиш? Нямам време да си играя на криеница с войниците ти.

— Разбира се. Защо не? Кралският съветник и един асасин да крачат рамо до рамо. И по-лоши неща съм изтърпявал.

Двамата се отправиха към портата на замъка. На няколко пъти Кролд трябваше да успокоява войници, които виждаха плащовете на Хаерн и веднага стигаха до логичното заключение.

Край огромния вход Джерънд го сграбчи за ръката и го обърна към себе си.

— Внимавай кого убиваш най-напред. Ако се провалиш, а убиеш водителите на една от страните, ще нарушиш равновесието. Трябва да успееш, Стражителю.

— Ако наруша равновесието, поне ще имате победител — усмихна се Хаерн. — И не се притеснявай, не възнамерявам да умирам. Ще мина да те посетя сутринта, обещавам.

Той се затича и изчезна сред улиците. Не спираше да се оглежда, защото знаеше, че гилдиите ще се подготвят за появата му. До този момент той бе представлявал единствено фантом за тях, но с искането си той бе влял плътност към неуловимостта си. Мъртвешката маска се бе усъмнил в разумността му. Може би с основание. Но освен това магьосникът беше и разбрал. След като Хаерн трябваше да опита, защо да не опита невъзможното?

Той реши да направи първото посещение на Ястребите. Те не обичаха Паяковата гилдия, а неотдавнашният им сблъсък с тях и с наемниците значително бе намалил числеността им. Техният първомайстор, Кадиш Вел, беше сравнително разумен човек, със слабост към хазарта. Ако Хаерн успееше да го убеди да даде шанс на споразумението, особено като начин да ограничи опасността от Трен, Кадиш щеше да даде съгласие.

Ястребовата гилдия бе променяла седалището си неколкократно, но в последно време не бе напускала настоящата си кръчма, дори и след нападението на Трен. Изглежда Кадиш Вел се бе уморил да бяга.

По време на наемническото вилнеене крадците бяха напуснали убежището си, но тази нощ несъмнено щяха да се върнат. В лицето на странната заплаха на Стражителя те щяха да се оттеглят на познато място, където се чувстваха сигурни и познаваха всяко лице и всяка сянка. Може би, ако Хаерн извадеше късмет, те щяха да сметнат това послание за блъф или дори лъжа от страна на краля, с която той се опитва да възстанови популярността си сред побеснялото население на Велдарен. Но дори и тогава крадците щяха да стоят нащрек.

Нищо от тази нощ не се очертаваше да бъде лесно. Ако можеше да постави началото с незабелязано убийство, щеше да го стори. В света на крадците труповете бяха по-красноречиви от думите.

Той вече бе отправил предупреждението си.

Пред входа на скривалището стояха двама мъже. Левият имаше вид на отегчен човек, изпратен да дежури заради нещастен жребий. Другият беше по-възрастен и по-внимателен. Хаерн мина край тях с накуцващо мърморене, успешно влязъл в ролята си на препил. Никой от Ястребите не му обърна внимание. Отминал, Хаерн се облегна на кръчмата в привидно търсене на опора. В задната й част той се натъкна на врата. Както очакваше, тя се оказа залостена.

Наоколо гъмжеше от бездомни котки. Една от тях, приведена над парче мас, изсъска сърдито.

— Права си — прошепна Хаерн. — Трябва да си изчакам реда.

Пространството зад пивницата беше тясно, мрачно и пълно с потенциални скривалища. Десет минути по-късно откъм вратата се разнесе дрънчене. В следващия момент тя се отвори със скърцане.

— Плюскайте — каза изникналият едър мъж. Той изля някаква кофа, привидно изпълнена със смесица от повръщано и дървесни стърготини. Котките веднага се нахвърлиха върху разплисканата помия.

Докато онзи се обръщаше, Хаерн скочи от скривалището си и обви ръце около врата му. След едно рязко движение туловището вече се свличаше. Викът му остана заглушен от дланта на Хаерн.

— Приятна почивка — прошепна той и се промъкна вътре.

Озова се в склад, почти изцяло зает от два огромни рафта. От предната част на кръчмата долитаха пиянски гласове. Настойчивостта им бе доказателство, че пивничарят не би напуснал мястото си, за да излива боклуци. Мъжът, когото Хаерн бе повалил току-що, явно отговаряше за реда в пивницата. Неговото присъствие определено нямаше да липсва никому.

Хаерн надникна изпод вратата, отвеждаща към залата. Можа да види чифт космати крака — застаналият зад тезгяха кръчмар разчесваше глезена си.

От предишните си идвания тук Хаерн знаеше, че от дясната страна се намира заключена врата. Зад нея започваше стълбище, спускащо се в скривалището на Ястребите. Но как можеше да проникне там? Не можеше просто да мине край кръчмаря…

Облегнат на стената, младежът бе споходен от идея. След миг изчакване той наблегна с лакти. Стената беше дървена, непокрита. Хаерн опря крака в пода и натисна по-силно. Надяваше се, че смехът и песните ще заглушат пукота. За момент мускулите му се напрегнаха болезнено. Тогава дъската изпращя.

Ръката, главата, а после и останалото тяло на Хаерн преминаха отвъд. Той се озова зад заключената врата. Пред него се спускаше стълбище. В подножието му се издигаше поредна подвижна преграда.

Хаерн изтегли мечовете си и отново получи възможност да се възхити на начина, по който те прилягат в ръцете му. Зенке му бе връчил скъп подарък. Дано остриетата получеха полагащото им се.

Долната врата се оказа отключена. Младежът я изрита и скочи вътре, дирещ първата си жертва. В помещението имаше четирима, които играеха на карти. С викове те скочиха от масата си и посегнаха да извадят оръжия, само че бяха прекалено бавни. Хаерн скочи сред тях и ги посече, като същевременно се претърколи върху масата. Картите и жетоните се разпиляха по пода, където се примесиха с кръвта.

Той изруга и се загледа в телата, за да потвърди онова, което бе осъзнал още в мига на нахлуването. Кадиш Вел го нямаше тук. В подземието имаше още една стаичка, която съдържаше някакви книги, лавица с бутилчици и легло.

Хаерн не можеше да повярва. Това бе първото място, което бе избрал да нападне, а не си бе направил труда да провери самата кръчма. Кадиш най-вероятно се намираше горе и пиеше с хората си. Браво на страховития велдаренски Стражител и грандиозните му планове!

Младежът бързо се отправи обратно към стълбите, за да обмисли следващия си ход. Все още никой не знаеше, че е избрал да се появи тук. Кадиш се намираше на обществено място, сред много хора. Но това можеше да проработи в полза на Хаерн.

По средата на стълбището той се обърна и пое обратно към малката стаичка, където се зае да преглежда лавицата. Бутилчиците не съдържаха алкохол, както бе сметнал първоначално. Те представляваха тоници, тинктури и, най-важното, отрови. И както можеше да се очаква, само половината от тях носеха обозначения.

Някогашният му живот бе включвал съответното обучение. В продължение на три месеца Арон бе работил под ръководството на наставник, знаещ за отровите повече, отколкото момчето би могло да научи за целия си живот. Разпознаването на необозначени субстанции бе представлявало значителна част от това обучение.

Той се зае да разклаща шишенцата, за да провери цвета, гъстотата и тежестта им. Сетне задели четири от тях. Една несъмнено съдържаше екстракт от сенчец, но това бе само една от нужните съставки. Той взе две от другите, разклати ги и смеси няколко капки. Течността позеленя. Включването на друга бутилчица предостави прозрачен цвят. Този път Хаерн се усмихна.

Младежът изля половината бутилка сенчец, прибави жлътник и кралски корен. Получи се безцветна смес. Тя имаше силен вкус и можеше да бъде примесена само в определен алкохол.

Но Хаерн й бе отредил друго предназначение. Сред отбелязаните бутилки той бе открил полезна субстанция, позволяваща сгъстяването на отровите. Хаерн извади един от кинжалите си и намаза острието с приготвената смес, като внимаваше — в никакъв случай не искаше да се пореже и да умре насред скривалището на Ястребите. Подобна жалка кончина определено не съответстваше на амбициите му.

На тръгване той строши една друга бутилка.

Хаерн се промъкна обратно през дупката в стената, напусна кръчмата и заобиколи, за да се приближи към главния вход. Двамата крадци все още стояха на пост. Те попречиха на влизането му.

— За да влезеш, трябва да имаш пари — каза десният, протегнал препречваща ръка.

Хаерн го погледна жално и посочи през вратата, кълчейки глава:

— Онзи там е брат ми. Той ще плати, попитай го. Омъжи се за курва, която за един ден на гърба си изкарва повече пари, отколкото аз бих могъл да избутам за месец.

Той умишлено посочи между масите, а не към конкретен клиент. Левият пазач все пак извърна глава. А другият сграбчи Хаерн за ръката.

— Казах да изчезваш.

Не можа да каже нищо друго. Младежът неочаквано се извъртя, посече гърлото му и се обърна към другия. Преди вторият крадец да е успял да извика, Хаерн вече пронизваше гръдта му с обикновен кинжал и пристискаше ръка над устата му, за да заглуши вика. Никой не обърна внимание. Събраните в кръчмата бързаха да отпразнуват първия момент спокойствие от два дни насам. Несъмнено смятаха, че са надвили наемниците. Или поне искаха да смятат така.

Хаерн знаеше, че времето далеч не е негов съюзник. Той поднови пиянското си поклащане и влезе в кръчмата. Изпод ръба на качулката започна да се оглежда, дирейки Кадиш Вел. Откри го в отсрещния ъгъл, седнал с гръб към стената. Заедно с него седяха някаква красавица и шестима крадци. Жената изглеждаше отегчена от случващото се на масата. Явно тя стоеше с Кадиш или заради пари, или заради защита. Останалите се шегуваха гръмогласно. По гласовете им можеше да бъде определено изпитото количество алкохол. Само Вел не споделяше веселието им.

Хаерн се отправи към него. Разполагаше само с един шанс.

— Ей, ей! — кресна един от Ястребите, когато Хаерн се вмъкна между два стола и опря ръце на масата им в престорена слабост.

— Кадиш? — запита Хаерн, провлачил последната сричка.

— Съжалявам, друже, кръчмата може и да е моя, но глътката пак се плаща — заяви първомайсторът.

Хаерн не отговори. Ръцете му, облегнати върху масата, се намираха съвсем близо и до дръжките на мечовете. При раздвижването на плаща Кадиш видя оръжията. В същия миг младежът удари. Едно и също плавно движение изтегли остриета и ги забоде във вратовете на крадците, седящи от двете му страни. Те рухнаха и нагло започнаха да цапат плота с кръвта си. А Кадиш Вел скочи на крака и се затича към ъгъла. Красавицата не помръдна от мястото си, изглежда още не можеше да повярва на случващото се.

Двама от оставащите крадци се приближиха към предводителя си, за да го защитят, а другите двама изтеглиха кинжали и се хвърлиха към Хаерн.

Последният отблъсна първото острие и уби стопанина му. След това започна да се върти, сеейки смърт. Наоколо се разнесоха уплашени викове — останалите посетители не бяха чак толкова пияни, та да не забележат случващото се.

Хаерн се отпусна на едно коляно, пусна единия си меч и изтегли отровния кинжал от ботуша си. Под масата можеше да види долната половина на тялото на Кадиш. Тя не бе защитена от броня. И предводителят нямаше как да забележи заплахата.

Разчитащ на умението си, облеченият в сиво запрати кинжала. Острието потъна в месестото бедро на Кадиш, а Хаерн си позволи да се усмихне.

В следващия миг той се раздвижи отново, за да напои танцуващ метал с кръвта на противниците си. В кръчмата бе настъпил хаос. Половината посетители се оттегляха, защото не искаха да имат нищо общо със случващото се. Други крещяха, очаквайки, че това е прелюдия към по-мащабно нападение. Някой извика името на Трен. Хаерн се хвърли сред тях, отбивайки и нанасяйки удари. Някакъв едър мъж се опита да попречи на бягството му, но се оказа блъснат с рамо. Дясната ръка на младежа нанесе няколко светкавични намушквания. Двамата отхвърчаха през вратата и се приземиха край телата на пазачите.

Веднъж озовал се на открито, Хаерн скочи на крака и побягна. Подире му полетяха проклятия, само че той бе прекалено бърз и познаваше града в степен, която му позволяваше да се придвижва наоколо със затворени очи. Искаше му се да бе разговарял с Кадиш, да го бе убедил, но не бе имало друг начин. Кръвта щеше да разнесе отровата из тялото на първомайстора. Последната на свой ред щеше да вцепени дробовете му. Противоотрова съществуваше, но Хаерн бе строшил единствената намираща се наблизо доза. Предводителят на Ястребите щеше да умре много преди хората му да са успели да намерят нова.

Мозъкът му прехвърляше списъка с цели. Вече се бе погрижил за една от гилдиите, така че трябваше да се погрижи за член на Трифектата. От това, което бе чул, засиленото присъствие на наемници се дължеше само на един от тримата първенци. За да има шанс за мир, Алиса Гемкрофт трябваше да умре на свой ред.