Дейвид Далглиш
Танц с остриета (26)

Глава двадесет и шеста

Велиана издърпа кинжала си от врата и изрита тялото. Навсякъде около нея се носеше вонята на кръв и мъртви тела. Домът бе потрошен изцяло. Нищо не бе останало от мебелите. Мъртвешката маска бе застанал на вратата и се оглеждаше за още нарушители, навлезли в територията им. Близнаците се появиха от другата стая.

— Аз съм ранен — каза Миер.

— Той е ранен — каза Ниен.

— Зле ли? — попита Мъртвешката маска, без да се обръща.

— Не.

Това изглеждаше достатъчно за магьосника. Велиана почисти кинжала си и рязко го прибра в колана си. Чувстваше се на път да припадне. От началото на нощта те бяха избили над тридесет души — наемници и крадци. Сега утрото преваляше, а убиването все още продължаваше. Последните им жертви бяха принадлежали към Вълчата гилдия. Изглеждаше, че Мъртвешката маска не се насищаше на кръв. Велиана едва се държеше на крака, а магьосникът все още подскачаше наоколо като развълнувана мома.

Най-лошото бе, че уличката, която бяха избрали да защитават тъй ожесточено, бе къса, рядко посещавана и носеше нищожни печалби.

— Това е безнадеждно — каза тя и се приближи към първомайстора си. Хубава гилдия. Четирима крадци, застанали да убиват навлезлите в уличката им. Несъмнено останалите предводители трепереха от страх. — Постигнахме единствено няколко трупа.

— Слухове — отвърна маскираният и продължи да оглежда улицата. — Мълви. Преувеличения. С времето те ще започнат да работят за нас. Започваме с една улица, за която целият град научава, че е наша. Тогава към нея прибавяме втора. Трета. С всеки изминал ден ще се разгръщаме все повече, докато не се разпрострем до максималните си възможности. По това време нашата гилдия ще е станала най-ужасяваща, защото ние сме малцина, но опитни. И ще сме показали, че другите не могат да ни спрат. Или дори да ни забавят.

Велиана подбели очи, но реши да не продължава разговора. Чувстваше се прекалено уморена, за да спори.

— Не би било зле да поспим — каза един от близнаците.

— Да, не би било — потвърди другият.

— Така да бъде — реши магьосникът. — Да се връщаме. Утрешният ден ще бъде не по-малко натоварен. Дори повече, ако наемниците решат да не си дават зор. Гилдиите представляват далеч по-голяма заплаха за нас. За войниците ние сме нищожна групица, която не си струва усилията, другите гилдии представляват интерес за тях. Но Трен, Кадиш, Уилям… Те ще разберат. Някой от тях ще се нахвърли отгоре ни с цялата си ярост. Тази битка ще трябва да спечелим на всяка цена, цялото ни бъдеще ще почива на тази победа.

— От всичко това чух единствено думата почива — отбеляза Велиана.

Той присви очи зад маската, но в следващия миг се засмя.

— Трябва да знаете и разберете, че ни очакват и по-дълги дни. Но пък няма причина да се пресилваме излишно. Днес постигнахме нужното. Да се оттеглим.

Магьосникът ги поведе. Никой не ги нападна по пътя, никой не ги следеше. Тази уличка далеч не беше един от центровете на гилдийна активност. Малцината изникнали тук крадци лежаха убити. Повечето от тях бяха бягали от наемниците.

Когато достигнаха убежището — изба, наета от заможен пивничар — Мъртвешката маска запали факла с едно докосване на пръсти и поведе съгилдийниците си надолу.

Скривалището не беше празно.

— Доста се забавихте — отбеляза Стражителя, облегнат на отсрещната стена.

Близнаците изтеглиха кинжали. Велиана осъзна, че и нейната ръка е полетяла към оръжието. Мъртвешката маска повдигна ръка, а после свали втората половина от името си и се усмихна.

— Прости ни. Не знаехме, че ни чакат гости. Дошъл си да приемеш предложението ми?

Хаерн кимна към близнаците.

— Виждам, че си си намерил нови приятели.

— За момента — изрекоха Миер и Ниен.

Стражителя се засмя.

— Нищо против. Приемам, че можеш да четеш?

На колана му висеше кожена торба, пълна със свитъци. Той извади един от тях и го подхвърли на магьосника. Онзи го улови и го разгърна. Тъй като върху лицето му скоро изникна изненада, Велиана се приближи, за да погледне. Но мъжът движеше свитъка прекалено бързо.

— Целият град? — попита Мъртвешката маска. Изглеждаше готов да избухне — гневно и същевременно в смях. — Да не си се побъркал?

— Може би. Да не би да те хвана страх?

— Не извъртай нещата. Искаш да представиш едно и също искане пред гилдийните първомайстори и Трифектата и да ги принудиш да приемат в рамките на една нощ?

Велиана издърпа свитъка от ръката му, за да прочете сама. Прилежният почерк на посланието предупреждаваше четящия или да приеме посочените условия, или да умре: кралят или неговите съветници щяха да утвърдят сума, равна на половината злато, изгубено заради кражби или похарчено за наемници, да бъде разпределена по равно сред петте гилдии крадци. В замяна гилдиите се съгласяваха да не допускат кражби в рамките на градските стени. Следваше датата, на която Стражителя очакваше да получи отговор… тя щеше да настъпи след две нощи.

Жената отново сви пергамента и го подметна обратно към Хаерн, който ловко го улови.

— Това е безумие.

— Ако не греша, идеята беше ваша, а не моя. Така че безумието е споделено.

Мъртвешката маска се изсмя.

— Аз исках провеждането на среща, на която те да постигнат споразумение. Исках отлагане, което да предостави шанс за известна намеса и проредяване на гилдиите, които биха се възпротивили. А ти възнамеряваш да принудиш гилдиите и Трифектата да станат първи приятели, и то да постигнат това разбиране в рамките на една нощ. Какво ти дава основание да смяташ, че това би проработило?

— Знаеш, че неколцина ще се съгласят веднага — настоя Хаерн. — Наемниците унищожават всичко. Тази разруха ще продължи, докато услугите им не започнат да излизат прекалено скъпо на Трифектата. Войната продължава над десет години, далеч по-дълго от желанието на Трен. Трифектата не спира да губи пари, но не разполага с достоен начин да излезе от положението. Доколкото Трен изобщо би й позволил.

Велиана поклати глава.

— Точно ти би трябвало да знаеш колцина биха се възпротивили на подобна промяна. Ти искаш да ни превърнеш от крадци в долнопробни телохранители. Това изисква промяна в самата същина на гилдиите.

— Гилдиите са се променяли и преди — възрази Хаерн. — Преди баща ми да се укрепи, те са били съставени от обикновени крадци, нищо повече. Крали са каквото им попадне, без дори да помислят да посегнат към Трифектата. Наркотиците, трафикът, рекетът — всичко това е плод на неговата мисъл. На неговата визия. Той промени същината на играта.

Гласът му ставаше все по-тих.

— Баща ми превърна група ловкопръсти бедняци в империя на организирани кражби и смърт. Останалите гилдии последваха примера му. Дайте ми шанс да заменя наследството му. До този момент само убивах. Време е да придам смисъл на тези убийства. Те ще послужат като заплаха и предупреждение. Всеки първомайстор или благородник, който откаже, ще намери смъртта си. Онзи, който заеме мястото му, ще получи същия избор. И ще бъде сполетян от същата орис, ако откаже. Баща ми положи началото на този хаос, а аз ще сложа край.

Велиана погледна към магьосника, който бе потънал в мисли. Почти се виждаше как идеята назрява в ума му и оформя разклонения в зависимост от евентуалните реакции на всички замесени.

— Разполагаш с одобрението на Пепелявата гилдия — неочаквано каза той. — Тази нощ ли ще разнесеш посланията?

— Да.

— Тогава върви. Имам само една молба: остави баща си на мен.

Хаерн поспря и сведе поглед.

— Така да бъде — рече той, когато отново повдигна очи. — Ти възнамеряваш да натрупаш богатство, Маско, затова ти имам доверие. Но помни, че условията важат и за теб.

Магьосникът не изглеждаше притеснен от заплахата.

— Запази енергията си за онези, които ще ти създадат неприятности.

Когато гостът им си отиде, Велиана се нахвърли върху Мъртвешката маска.

— Неговото безумие мога да разбера, но ти? Защо го подкрепи?

Той я изгледа спокойно с двуцветните си очи.

— Ако успее, хубаво. Ако се провали, ние не губим нищо, Велиана. Освен това замисълът му ще отвлече вниманието от нас. Планът му е лудост и най-вероятно ще докара смъртта му, но аз няма да го спра. По-дребните крадци вече изпитват ужас от него. Ако Хаерн оцелее, той ще се превърне в истински ужас. Подобна репутация е единственият начин да задържи споразумението достатъчно дълго, за да извлечем полза.

— Защо Трен? — попита Миер.

— Защо ние? — попита Ниен.

— Защото — Мъртвешката маска се обърна към близнаците, усмихнат до уши — ако той приеме, останалите гилдии ще го последват като плочки за домино. Или бихте предпочели да оставя най-важната част от целия план в ръцете на друг?

 

 

За последно Джерънд Кролд бе виждал жителите на Велдарен толкова гневни по време на гладните бунтове преди пет години. Като кралски съветник му се бе наложило да изслуша множество оплаквания относно бездействието на градските стражи, пожарите, кражбите, а също и изисквания за компенсации. Седнал в неудобен стол, разгърнал счетоводна книга пред себе си, той отхвърляше всяка молба. Редиците молители не свършваха. И то при положение, че войниците не пропускаха някои от по-дрипаво облечените лица.

Когато слънцето най-сетне залезе, Джерънд проведе разговор с краля, в който го излъга за продължаващата поданическа привързаност. След това най-сетне бе свободен да се оттегли в покоите си, където по негово нареждане слугите бяха приготвили бутилка вино.

— Проклети крадци — промърмори той, докато оставяше коридора зад себе си. Изминалите пет години бяха посребрили косата му и бе превърнал брака му в редки преспивания със съпругата. Кролд прекарваше почти цялото си време в замъка.

Съветникът извади тапата, наля си чаша и вдигна тост към празната стая.

— За теб, Алиса. За два дни ти успя да разрушиш пет години напредък.

— За Алиса — съгласи се нечий шепот, докоснал тила му.

Джерънд едва не се задави. Той се извъртя рязко, с уплах, накъсван от колебание — дали да изтегли оръжие, или да рухне на колене и да се моли за живота си. Последният, промъкнал се в покоите му, бе самият Трен Фелхорн, придружен от някаква крадла. Двамата бяха заплашили живота на съпругата му, за да го принудят да внесе известни изменения в градското законодателство. Този път, загледан в сивия плащ насреща му, той си помисли, че няма за втори път да се поддаде на същата заплаха.

— Трен? — промълви той. Промъкналият се действително приличаше на него. Трен Фелхорн на младини.

Неочаквано съветникът бе пронизан от страх. Може би Фелхорн беше безсмъртен, неподвластен и дори господар на времето. Градът никога нямаше да се отърве от него.

Усмивката, изникнала върху лицето на непознатия, прогони нелепата мисъл. Това не беше Трен. Косата беше друг цвят.

— Не — отвърна мъжът, разпознал мислите му. — Аз съм Стражителя. Може би си чувал за мен?

— Чувал съм, но не бях сигурен, че съществуваш в действителност — засмя се Джерънд Кролд. — Сега виждам живото доказателство пред себе си.

Стражителя грабна чашата от ръката му и я допи. След това примлясна и му подметна един свитък.

— Прочети.

Джерънд изпълни повелята. И след всяко следващо изречение изумлението му растеше.

— Искаш идеята да бъде приписана на краля? — попита той, когато вдигна очи. — Но защо?

— Колкото повече бъдат замесени, толкова по-добре — отвърна Стражителя. Той се бе облегнал до вратата, където тя би го скрила при отваряне. Дори и ако Джерънд успееше да повика войниците (и да остане жив), натрапникът пак щеше да ги изненада. — Освен това ми е нужна трета страна, на която останалите две да имат доверие. Дворецът е приемал подкупи и от Трифектата, и от крадците. И двете страни смятат, че в крайна сметка тяхното влияние е решаващо.

— Едуин никога не би се съгласил. Той още се бои, че някой ще отрови чая му или ще посипе метални стърготини в брашното за хляба му. И подскача при вида на всяка сянка.

— И двамата с теб знаем, че в момента кралят трябва да се страхува от нещо много по-реално. Градът е побеснял. Вие не успяхте да защитите обикновените жители. Този път нещата стигнаха прекалено далеч. Една четвърт от града е опожарена. В ръцете на наемниците погинаха невинни мъже и жени. Онеправданите се обръщат към двореца, но не намират нито съчувствие, нито справедливост. Няма към кого да се обърнат и на кого да се доверят. Помниш ли предишните бунтове? В сравнение с назряващите сега, онези ще приличат на мирни шествия.

Джерънд кимна. Той сам бе видял гнева на мнозина от чакащите. А срещата с него определено не бе оправила настроението им. Нямаше да е трудно да убеди крал Велор да се съгласи. След като подсилеше страховете му, а после му предложеше изход, който на всичкото отгоре щеше да го превърне в герой, владетелят щеше да приветства предложението.

Съветникът отново погледна към пергамента. Опитваше се да открие уловката, притаена сред думите.

— А ти какво ще спечелиш от всичко това? — осмели се да попита Кролд.

— Всички искаме да оставим наследство. Това ще бъде моето. Впоследствие споразумението ще зависи от теб. Ще бъдеш ли в състояние да го поддържаш?

Тези думи събудиха отдавнашен спомен. А и лицето… Преди пет години той се бе опитал да залови сина на Трен Фелхорн. Дори бе използвал Робърт Хаерн, предишния кралски съветник, за да му помогне. Изминалото време бе размътило образа в паметта му, а и детето също бе пораснало, но въпреки това…

— Ти трябва да си роднина на Трен — каза той. — Арон, неговият изчезнал син?

Стражителя дръпна качулката над лицето си, видимо помръкнал.

— На твое място бих запазил подобни мисли за себе си. Те са опасни.

Кръвта на Джерънд изстина.

— Разбира се, разбира се. Това не е от значение. Но ще успееш ли да постигнеш замисъла си? Нито една от страните не би се подвела по блъф.

— Живял съм на улиците, където избивах крадците като кучета. Всяка от гилдиите ме е приела за член, без дори да го осъзнава. Зная къде живеят, къде се крият. Малцина биха могли да се противопоставят на умението ми, а решителността ми е неоспорима. Ще ги избия до крак, ако се наложи. Накарай краля да се вслуша в теб.

Той се отдели от стената и положи ръка върху дръжката.

— Вече разпратих останалите съобщения. Скоро трябва да получиш отговорите. Утре ще дойда отново, за да видя кои не са се съгласили.

— Разбирам.

Докато неканеният гост излизаше, Кролд не можа да сдържи тихия си смях. Стражителя спря, явно заподозрял капан.

— Не, не е това — каза съветникът, докато другият отново затваряше вратата. — Просто ситуацията ми се стори смешна. Преди години баща ти дойде при мен и ме заплаши, за да му помогна да разпали конфликта. Сега ти си тук, за да сложиш край. Този път крушата е паднала далече от дървото си.

При тези думи Стражителя отново се усмихна.

— Лека нощ, съветнико. Изпълни своята част и не се тревожи за мен.

Той изчезна. Джерънд се отпусна върху леглото си. Едва сега ръцете му започнаха да треперят в закъсняла нервност. Изглеждаше, че стените и пазачите не можеха да спрат онези, притежаващи достатъчно умение. Може би параноята на краля не бе чак толкова неоснователна…

— Къде е проклетото вино? — промърмори той, оглеждайки се. Открил бутилката, той я сграбчи и започна да пие направо от нея. Предвид нещата, които му предстоеше да стори, щеше да се нуждае от цялата си налична храброст.