Дейвид Далглиш
Танц с остриета (22)

Глава двадесет и първа

Лакътят на Хаерн все още го болеше, но поне бе спрял да кърви. Без мечовете си той се чувстваше гол, затова вървеше със сведена глава и умишлено залитане. След ужасите на изминалата нощ той далеч не бе единствен — мнозина бяха подирили опора и утеха в алкохола.

С навлизането в южната част на града нервите му се обтегнаха, така че той трябваше да си напомни, че през деня тук е по-безопасно. По-младите джебчии работеха и денем, но пък от него нямаше какво да откраднат.

Достигнал дома на Есхатон, той отпусна ръка върху вратата и затвори очи. Завръщането тук означаваше много неща, за които Хаерн не бе сигурен, че е готов. Можеше ли това място да се превърне и в негов дом? Можеше ли да приеме близостта на Зенке със знанието, че с присъствието си донася опасност? В сърцето си знаеше, че иска точно това. Но умът му непрекъснато се изпречваше на пътя на желанието. Понякога се налагаше човек да разсъждава по подобен начин, за да защити останалите.

За Хаерн собствената личност никога не бе означавала повече от онези, които обичаше. Този урок бе усвоил от своя наставник, който бе пожертвал живота си, за да го защити.

Той бутна вратата със здравата си ръка. Потънал в мисли и в подготвянето на евентуалния диалог, Хаерн остана сепнат от изникналата пред него гледка. Тарлак бе вързан и със запушена уста. Бруг лежеше на пода, също вързан. Окървавеният Зенке беше облегнал гръб на стената. Делисия бе коленичила пред него, ръцете й също бяха покрити с кръв. А сред тях стоеше огромен непознат с обсидианова кожа и боядисано в бяло лице.

Непознатият бе изненадан не по-малко от него. За момент и двамата застинаха. В очите му Хаерн видя смърт.

— Стражителя — изрече боядисаното лице. Не въпрос, а твърдение.

Дълбокият му глас смрази Хаерн и го подтикна към действие. Това не беше игра. Един от двамата щеше да умре.

— Бягай! — изпищя Делисия.

Но той не можеше да ги остави. Какво ли не би дал, за да си върне мечовете!

Непознатият се хвърли в атака, изтегляйки два огромни меча. Хаерн избегна удара и се оттегли навътре. Погледът му трескаво диреше някакво оръжие, каквото и да е.

На стената видя мечовете, които Зенке бе използвал при тренировката им. Младежът се оттласна от пода и се затича. Не намали бързината си дори и при сблъсъка със стената. Здравата му ръка откачи едното острие. В следващия миг Хаерн се претърколи встрани. Мечът на тъмнокожия остави разрез в стената.

— Кой си ти? — попита Хаерн, повдигнал оръжие пред себе си, изчакващ.

— Призрака — каза мъжът. Кафявите му очи блестяха сред боята. Пот се стичаше по врата и ръцете му, издути от мускули. Мечовете му се раздвижиха, за да заемат напълно спокойна позиция. Хаерн изпита неволен ужас. Този човек се изправяше срещу страховитата репутация на Стражителя, а не изпитваше никакъв страх. Дори се усмихваше.

И последният инстинкт тласкаше Хаерн към бягство, но той не можеше да отстъпи. Бе смятал, че е изгубил Зенке в онзи пожар. Баща му го бе извлякъл от умиращата Делисия. Този път щеше да остане до края, какъвто и да се окажеше този край. Смърт или победа. Баща му би се гордял.

— Хайде тогава. Убий ме, ако можеш.

Хаерн изрита масата встрани и започна да се върти. Присъствието му изчезна зад диплите на издигналия се плащ. Призрака не откъсваше очи от него. Съсредоточението му бе ужасяващо. Когато той пристъпи напред, мечът на Хаерн излетя от вихрушката и едва не отсече носа му.

Призрака отново се отдръпна да изчаква. С течение на годините Хаерн бе усъвършенствал танца с плащове, впечатлен от проява, която бе забелязал. Неспирното движение придаваше пълна непредвидимост на ходовете му и скриваше остриетата. Някой по-неопитен противник не би могъл да издържи дълго срещу този танц. Срещу двама или повече това умение също предоставяше предимство. Но срещу толкова умел боец? Представляваше само отлагане на неизбежното.

— Спри да се въртиш и го сритай отзад! — изкрещя Бруг, принудителен зрител от пода.

Полетя меч. Хаерн се гмурна под него. Гръбнакът му почти стана успореден с пода. Неговото острие хвръкна на свой ред и се вряза в коляното на Призрака. Ударът бе болезнен, но в най-добрия случай щеше да предизвика леко накуцване — заради неудобната си позиция младежът не бе успял да замахне с достатъчна сила. И това не беше най-лошото. Острието се вклини в костта, вместо да отскочи. Чернокожият пристъпи по-близо, без да се страхува от плащовете и да обръща внимание на метала, потънал в плътта му. Той замахна надолу с мечовете си.

Инерцията на Хаерн бе започнала да го изправя. За да избегне двойния удар, младежът рязко отмести крака, политайки към пода. Остриетата профучаха съвсем близо до него. Самият Хаерн се приземи по гръб и си изкара въздуха. Раненият лакът също пострада. Внезапната болка хвърли черни петънца пред погледа му. Призрака започна да се извърта, за да нанесе последен удар.

Но тогава Делисия скочи, повдигнала ръце с обърнати към него длани. Бликна ослепителна светлина, за момент пробола дори очите на Хаерн. Призрака изрева и залитна като ударен. Поваленият се възползва от отстъпването му, стовари тока на ботуша си върху раненото коляно и по време на същото движение издърпа меча си. Тъмнокожият се стовари на колене.

Делисия изкрещя името на своя бог и насочи ръка надолу. Във въздуха пред нея изникна златно острие, повторило движението. То разсече гърдите на Призрака. Девойката бе оплискана с кръвта му, но тя не обърна внимание. Тя вече подемаше нова молитва, която изискваше силата на Ашур.

— Изчезни! — извика тя. Хаерн различи мътен блясък с грубите очертания на огромна ръка да изниква за миг. Призрака отхвърча няколко крачки назад, сякаш блъснат от таран. Стената отстъпи под сблъсъка с тялото му. Евтината мазилка се напука.

Хаерн се изправи на крака, притиснал ранения лакът към гърдите си. Ръката отново бе започнала да кърви и покриваше в червено сивотата на одеждата му.

Призрака замаяно пристъпи напред и рухна на земята при опита да се задържи на крака. Затова започна да пълзи към изхода. Хаерн понечи да се нахвърли отгоре му.

— Недей — каза Делисия и го сграбчи за дрехата. Сега гласът й бе придобил властност, която младежът не искаше да оспори. — Не го убивай.

— Да не си се побъркала? — Бруг едва не се задави. Хаерн бе склонен да се съгласи.

— Той е надвит и се оттегля — настоя тя. — Той ми позволи да спася Зенке. Заслужава същото.

— Впрочем той беше и човекът, който ме подреди така — вметна Зенке. — Само напомням.

Тарлак измуча.

Погледът на Призрака показваше, че ги смята за побъркани. С помощта на един стол той се изправи и закуцука към вратата, стиснал зъби.

— Ти беше надвит — каза тъмнокожият, докато прекрачваше прага.

— Явно — каза Хаерн. Делисия все още стискаше ризата му. В мига, в който вратата се затвори, той се отпусна да седне върху преобърнатата маса. Жрицата разгледа лакътя му.

— Състоянието на Зенке е по-лошо — каза тя. — Това може да почака. Развържи Тарлак и Бруг.

Младежът кимна.

Делисия се върна при Зенке и отново коленичи пред него. В отговор на молитвите й бяла светлина обгърна ръцете й. Нищо чудно, че раната върху гърдите на Хаерн бе заздравяла толкова бързо.

— Този твой приятел ли беше? — попита Тарлак, когато парцалът напусна устата му.

— Не е забавно — отвърна Хаерн. Той разряза въжетата, стягащи крайниците на магьосника. Докато жълторобият се протягаше, младежът освободи и Бруг.

— Курвенският син ме изненада, докато се изкачвах. — Бруг сграбчи юмручните си кинжали. — Иначе щях да го надупча.

— Като мен ли? — попита Зенке.

Бруг се изчерви и отмести поглед. А Хаерн захвърли късия меч на пода. Повдигаше му се. Още не се бе възстановил напълно от удара по главата, който бе получил по-рано днес. Лакътят го болеше още по-силно.

И Бруг, и Тарлак го гледаха остро. Този път Хаерн смяташе, че е заслужил гнева им. Той понечи на свой ред да се отправи към вратата, но магьосникът не му позволи.

— Не бързай толкова. Бреме е да поговорим, Стражителю.