Дейвид Далглиш
Танц с остриета (21)

Глава двадесета

Слънчевите лъчи събудиха Призрака. Той се размърда, потърка очи и ги отвори. Прецени, че вече е пладне. Стомахът му къркореше, а главата го болеше. Тялото му не би имало нищо против да поспи още няколко часа, но трябваше да издържи.

Все пак той не прибързваше. Разполагаше с име и с място. Това означаваше претърсване и разпитване. За начало нямаше да му навреди да хапне нещо.

Той напусна странноприемницата и пое към пазара в центъра на града. Там си купи крайшник, натъпкан с масло и мед, и седна да се нахрани край фонтана, където се заслуша в разговорите на минувачите. Преобладаваше не страхът, както бе очаквал, а гневът. Още по-изненадваща бе посоката му. Те не се гневяха на гилдиите или Трифектата, а на краля.

Глупави псета. Живели сте сред този хаос толкова дълго, че той се е превърнал в нещо нормално за вас. Трифектата и гилдиите воюват, а за вас това е приемливо, стига кралят да ви защитава. Миналата нощ унищожи апатията ви. Миналата нощ вашата кръв също се проля. И вие беснеете, но само срещу вашия защитник. Който е трябвало да сложи край на това още преди години.

Призрака бе пристигнал във Велдарен неотдавна и знаеше малко неща за крал Едуин Велор, но онова, което бе научил, никак не бе положително. Сред троснатите реплики на мъжете, които ругаеха честта на своя владетел, и язвителните женски клъввания, въртящи се около липсата му на мъжественост, ставаше ясно, че страхливото му безразличие няма да може да продължи още дълго. Но чия страна щеше да заеме кралят: на гилдиите или на Трифектата? По-логично изглеждаше приобщаването му към тримата заможни големци, но пък Призрака не бе сигурен. От коя от двете страни кралят щеше да се страхува повече? Ако той беше истински страхливец, щеше да се опасява повече от врага, който не може да спре с крепостни стени. Врагът, който би излял отрова в чашата му и би заплашил съня му с кинжал.

Когато се наяде, той се напи с вода от фонтана и се отправи към седалището на наемническата гилдия.

Заварената там навалица не го изненада. Бедни и богати излагаха оплакванията си и гръмко настояваха да им бъдат възстановени щетите, нанесени в изминалата нощ на хаос. Бил Трет, възрастният чиновник, не спираше да отговаря с една и съща изкрещяна реплика.

— Отнесете жалбите си до Алиса Гемкрофт. Тя обеща да поеме пълна отговорност за случилото се. Съжалявам, ако домът ви е изгорял или някой е умрял, но ви моля да се обърнете към Алиса Гемкрофт. Тя обеща…

Призрака стовари огромния си пестник върху рамката на вратата. Звукът прогърмя в малкото помещение. Посетителите, почти двадесетина, подскочиха едновременно.

— Достатъчно! — изрева той. — Идете в имението на лейди Гемкрофт и изложете проблемите си пред нея.

Мускулестата му ръка задържа вратата отворена. В тази поза личаха оръжията, окачени на колана му. Той плъзна поглед по събраните, за да им покаже, че не възнамерява да спори. Неколцина се изнизаха веднага, но имаше и такива, които останаха. Само шепа от тях носеха оръжия. Надали умееха да си служат с тях.

— Сега ще пусна вратата — продължи той с по-тих, но също толкова дълбок глас. — Когато тя се затвори, ще убия всички, които не са членове на наемническата гилдия. Разбрахте ли?

Той отпусна ръка. Жилав мъж, облечен в скъпа коприна, се хвърли към нея, за да й попречи да се затвори. Останалите също побързаха да го последват. Вътре остана само благодарният Бил.

— В името на бездната, какво се е случвало през нощта? — попита той. — Неколцина от тях бяха готови да скочат отвъд бюрото и да ме нападнат.

— Подплашени овце. Остави Алиса да се занимава с тях. Няма причина да търпиш блеенето им.

— Съмнявам се, че си дошъл тук, за да ме спасиш. — Чиновникът седна и приглади коса, сетне измъкна една бутилка и отпи голяма глътка. — Какво искаш? — попита, докато затваряше чекмеджето.

— Интересува ме малка група наемници. Начело им стои някой си Тарлак. Какво можеш да ми кажеш по въпроса?

Бил повдигна вежда.

— Сещам се. Известни са ми главно заради неприятностите, които ми създават. Тарлак Есхатон отказва да се присъедини към гилдията ни и да плаща процент. Последният от хората ни, когото изпратих при тях да им напомни, се върна като жаба.

Призрака премигна.

— Жаба?

— Жаба. Цяло състояние ми струваше да поискам представител на Съвета на маговете, който да развали магията. Онези от Съвета също не са във възторг от Тарлак. Тъй като той се води напуснал чирак или нещо от сорта, той не е официален член и те не го смятат за свой проблем. Поне не и докато не започне да взривява къщи или да се амбицира прекалено.

— А какво представлява той сега?

— Дребен наемник. Защо питаш?

— Трябва да го намеря.

— За последно се беше настанил в къща на улица „Пурпурна“. Пада се тринадесета след пресечката с „Брадвена“. Все още би трябвало да си е там.

— Знаеш ли колко хора има край себе си?

Бил отпи нова глътка, замисли се и се изправи. След като заключи и зарези вратата, той се върна на мястото си.

— Мисля, че за днес стига толкова работа. Не ми харесва този разговор, Призрако. Защо се интересуваш толкова за Тарлак?

— Той знае нещо.

— Доколкото съм чувал, онези, които знаят нещо, което ти би искал да знаеш, имат навика да изникват мъртви.

Призрака сви рамене.

— Зависи колко са словоохотливи.

— Непоправим си — прихна Бил. — Но пък те не са част от гилдията, така че мога да ти кажа каквото зная. Той живее със сестра си. Тя е още девойче. Мисля, че беше жрица. Освен това е наел някакъв мухльо на име Бруг, макар че не мога да си обясня защо. Въпросният на два пъти кандидатства при нас, и на двата пъти го отхвърляхме. Страшно е избухлив, а няма капка умение. За него работи и някой си Стърн. За него зная единствено, че е плешив като теб. Не зная дали го бива. Както казах, те работят на дребно. Само магическите номерца на Тарлак ги карат да изпъкват. А, и жълтите му одежди. Групата им бе сформирана преди няма и година. Не ги виждам да изкарат дълго.

Призрака кимна ниско, при което задигна бутилката му. Няколко изгарящи глътки значително ускориха разсънването му.

— Наслаждавай се на почивния си ден — каза той и я подаде обратно. — И не забравяй да заключиш след мен. Чувам, че вън отново се събират хора.

— Няма.

Погледът на Призрака се оказа достатъчен, за да накара чакащите да отстъпят. Той не се отдалечи, докато зад гърба му резето отново не изтрака.

— Все още сте живи — каза им той. — Докато разполагате с живота си, винаги можете да продължите. Съветвам ви да сторите именно това. Жалбите и клетвите ви няма да убедят никого, не и в този град.

Достигнал улица „Пурпурна“, той започна да се оглежда за нужната пресечка, за да отброи. Лесно намери къщата, двуетажна.

Призрака скръсти ръце и се замисли. След като избра място, от което да влезе, той продължи. На следващата пресечка зави встрани и пое обратно по една уличка. Тя бе мрачна. В нея имаше двама мъже, които го изгледаха злобно. Всеки друг биха се опитали да оберат, но не и него. Личеше по начина, по който се бяха вторачили в боядисаното му лице. Призрака им се усмихна. По-скоро биха посмели да оберат дракон.

Домът на Есхатон бе от гладък камък, но съседната къща позволяваше лесно изкатерване. Наемникът се изкатери на покрива й, обърна се и прескочи, като се приземи с претъркулване. Не се притесняваше за краката си (те щяха да издържат), но искаше да се появи напълно безшумно. Покривът нямаше капандура, но на втория етаж имаше прозорец. Именно него Призрака си бе избрал за вход.

Той се приведе надолу, за да надникне. Стъклото бе изненадващо чисто, може би защото в стаята спеше млада жена. Явно това беше жрицата.

Призрака внимателно опря пръсти на стъклото, за да провери дали прозорецът е отворен. Не беше.

Тъмнокожият се оттегли обратно на покрива. Ако нахлуеше през вратата, щеше да изгуби част от изненадата си и нямаше да получи моментален достъп до един от обитателите. Можеше да се върне по-късно, но щом спяха през деня, изглежда след смрачаване щяха да излязат из града заедно с останалите наемници. Пак лошо. Трябваше да действа сега.

Мъжът се обърна с гръб към ръба и започна да се спуска. Прозорецът щеше да го затрудни, но бе достатъчно широк, за да допусне промъкване.

Той се тласна надолу. Краката му строшиха стъклото и засипаха леглото на червенокосата с парчета отломки. Инерцията отнесе Призрака вътре, върху кревата. Преди девойката да е успяла да изпищи, той притисна длан над устата й, а другата стовари върху слепоочието й. Тъй като знаеше, че всеки миг е ценен, той се изправи и пое към вратата.

— Дел? — попита нечий глас от другата страна. Гласът бе нервен, но не разтревожен. Хвърлен камък бе по-вероятна причина за счупването на прозорец, отколкото нахлуването на едър чернокож.

Вратата започна да се отваря. Призрака я блъсна с коляно, сетне рязко я отвори. На прага падаше мъж, замаян от неочаквания удар. Ако се съдеше по дрехите му, това беше самият Тарлак.

Бил беше прав. Що за отвратителен цвят?

Облеченият в жълто получи месест пестник по устата, предотвратяващ заклинания. Призрака нямаше никакво намерение да се върне под формата на жаба. Ударът разцепи устната на магьосника и покри кокалчетата с кръв. Последва втори удар в стомаха, който накара заклинателя да се превие. Двоен замах в тила го повали в несвяст. И той, и момичето щяха да се свестят след няколко минути, но това бе предостатъчно време. Щяха да дойдат на себе си вързани.

На горния етаж имаше само още една стая, разположена срещу спалнята на девойката. Решавайки, че тя принадлежи на магьосника, тъмнокожият бързо се отправи към стълбите. Ако останалите двама бяха будни, в този момент те се отправяха насам. Наистина дочу рев. Нисък брадат мъж с мускулести ръце вече бе преполовил стълбището.

— Какво по…

Юмрукът на Призрака не му позволи да се доизкаже. Коляно в слабините го запрати обратно надолу. Информацията на Бил отново се оказа вярна. Този не го биваше за нищо.

Той последва търкулването на Бруг и пътьом го изрита. Оставаше Стърн. Тук имаше две врати, а също и една входна. Една бе отворена, очевидно стаята на Бруг. Другата…

Другата се отвори, докато Призрака посягаше към дръжката й. Тъмнокожият веднага се извъртя в посоката й, за да я използва като щит. Боздуган разсече въздуха на мястото, където се бе намирал. Призрака се оттласна от стената и изтегли мечовете си. Изблъска оръжието, замахна насляпо. Мечът му се стовари върху метал. В следващия миг двамата се озоваха един срещу друг.

Стърн се оказа по-силен от очакваното, но пак не можеше да се мери с Призрака. Но това не изглеждаше да е изненадало домакина. Когато нападателят се опита да го изтласка назад, Стърн изблъска мечовете и се опита да скочи край него. Призрака осъзна, че другият възнамерява да излезе на широко, където бързината щеше да му донесе предимство.

Не можеше да го спре, но можеше да го затрудни. Той нанесе ритник с извъртане, който удари едно от коленете на Стърн. Последният не направи опит да запази равновесието си. Той се претърколи напред, заобикаляйки стар дървен стол, за да се озове пред вратата. Там повдигна оръжия и се усмихна.

— Очевидно опитен — каза той. — Кой богаташ сме вбесили този път?

— Няма значение — отвърна Призрака, нанесе лъжлив удар и изрита стола към него. Стърн спря мебела с крак, но това се оказа достатъчно за противника му. Тъмнокожият нанесе двоен замах, който другият бе принуден да блокира. И той го стори. Призрака се бе надявал на счупване, но такова не последва. Понякога, ако нанесеше удара с подходящ ъгъл, можеше да размести ръка.

Призрака завъртя мечове в двустранна атака. Това оставяше единствено гърдите му открити. Той искаше да предизвика Стърн, да го подкани към атака. Но онзи влудяващо не се възползва. Вместо това се отпусна на едно коляно, спря по-ниския удар от лявата страна, а другия остави да прелети над главата му. Веднага след това той се претърколи встрани. Макар да го последва веднага, всеки замах на Призрака удряше единствено пода. А времето нямаше да го чака. Много скоро останалите щяха да се свестят. Замаяни и с главоболие, но пак щяха да се свестят.

Колко ли концентрация бе нужна за превръщането на някого в жаба?

Най-сетне Стърн се оказа притиснат с гръб към стената. От лявата му страна се издигаха стълбите, а отдясно се намираше входната врата. Погледът му отскочи между двете. Призрака не му остави време да решава, а се хвърли веднага. Възнамеряваше да попречи на бягството му със собственото си тяло, а мечовете щяха да свършат останалото. Стърн не можеше да даде отпор на силата му, а след като не разполагаше с път за бягство, оставаше му единствено да умре.

По погледа на Стърн пролича, че и самият той е осъзнал това. Адреналинът и страхът го бяха изтласкали до самия ръб на контрола му. Той бе придобил погледа на приклещено животно. Призрака знаеше, че противникът му няма да подложи шия и да се надява на милост. Той щеше да се хвърли насреща му, подивял в ожесточението си.

Случи се именно това. В първите няколко секунди тъмнокожият изпита страх. Тежките оръжия полетяха към него и се стовариха в мечовете му. Удари се врязаха в тялото му, включително и лакътя.

Но това бе битка точно по вкуса на Призрака: от непосредствена близост. Той отрази страничен удар и жестоко стовари другото си острие върху оръжието. Сблъсъкът го изби от ръката на Стърн. Другият боздуган полетя към главата му. Вместо да приклекне, нападателят пристъпи напред. Ръката на противника се стовари върху лицето му, но тя бе за предпочитане пред острите шипове на боздугана.

Единият от огромните мечове посече ръката му и го накара да изпусне оръжието. Другият потъна в стомаха му.

Стърн изруга, стиснал китката на Призрака с две ръце. Цялото му тяло се тресеше. Лицето му бързо пребледня. Призрака рязко издърпа оръжието си, освобождавайки се от чуждия захват с лекота. Другият се плъзна към стената, притиснал длани пред корема си.

— Трябваше да се предадеш. Макар да уважавам загрижеността за приятелите ти, това беше излишно.

Той го остави да лежи там, прекрачи Бруг, който все още лежеше на стълбите, и се изкачи горе. Магьосникът още не се беше свестил.

Призрака размота въжето, което винаги носеше около кръста си, отряза част от него и завърза крайниците на магьосника. С помощта на по-късо парче и къс от собствената му роба му запуши устата. Сетне го нарами и го отнесе на долния етаж, където го остави в един от столовете. От пода Стърн го наблюдаваше с изцъклени очи.

Оставаше девойката. Тя бе дошла на себе си, но не реагира на появата му по никакъв начин. Сътресение, реши той. Надали би направила разлика между него и краля на Кер.

— Изправи се. Не бих искал да те удрям отново.

Призрака я сграбчи за китките и я отведе долу. Когато и тя бе завързана за стол, той срита Бруг.

— Това пък защо беше? — промърмори онзи.

В следващия миг видя огромния мъж, надвесен над него, и посегна към оръжията си. Призрака не му позволи, а стовари премерен ритник в гърлото му.

— Съветвам те да се държиш послушно — каза той, повдигнал един от мечовете си над окото му. — В противен случай пръстите ми ще трепнат.

Бруг стисна зъби, огледа се и кимна. Призрака върза и него, сетне го прибави към колекцията.

— Това беше отчайващо лесно — оповести той, докато прибираше мечовете си. — Надявам се Стражителя да се окаже по-голямо предизвикателство от вас четиримата.

Стърн изрече нещо, но гласът му бе прекалено тих. Призрака се приведе към него.

— Ще узнаеш, когато той те убие — заяви раненият и издаде звук, напомнящ смесица между смях и кашлица. Призрака игриво го потупа по лицето.

— Тъй като ти се възпротиви, ще ти простя стреснатото перчене. Не се движи и внимавай да не отместваш ръце. Възможно е да знаеш нещо полезно. Не бих искал то да остане нечуто заради неумението ти да сдържаш собствените си черва.

Жрицата започваше да се опомня — за разлика от брат й, който все още не помръдваше. Призрака извади от джоба си шишенце с ароматни соли, което доближи до носа на заклинателя. Скоро клепачите му започнаха да трепват. Главата му отскочи назад. Той изсумтя.

— Добре дошъл — каза Призрака и го потупа по рамото. — Ще ме извиняваш за парцала в устата. Зная колко опасни са думите на тези като теб. Може и да го махна, но само за момент. И само когато мечът ми е допрян до гърлото ти. Разбрано?

Откъм девойката долетя задавено възклицание.

— Зенке!

Зенке?

Погледът й бе насочен към ранения, облегнат на стената. Може би това бе галеното име, с което тя се обръщаше към него? А може би Бил бе сбъркал за името?

— Той се сражава много по-добре от всички вас — рече Призрака.

— Не казвай нищо, Делисия — промърмори Бруг. — Не казвай нищо.

— Аз не бих го слушал — рече Призрака.

— Позволи ми да му помогна! — Тя започна да се мята на стола. — Той умира.

— До момента не успява да умре. — Призрака я наблюдаваше как изпитва въжетата. Сетне хвана брадичката й и я принуди да го погледне. — Ако искаш да те развържа, ще трябва да говориш. Само това. В говоренето няма нищо лошо, нали?

— Какво искаш?

— Недей! — изкрещя Бруг. Призрака се извърна към него. Този път ритникът му бе насочен по-ниско и по-силно.

Онзи изрева, а лицето му почервеня.

— Не се обаждай повече, докато не ти кажа — заяви Призрака. — Животът ти зависи изцяло от мен. Лъжите и мълчанието ще ти донасят единствено болка. Никаква чест. Никакво благородство. Само болка.

Тарлак измърмори нещо. Призрака се поколеба, но не отиде при него. Щеше да се заеме с магьосника в краен случай, само ако останалите не съдействаха. До този момент Делисия се бе показала най-сговорчива. Усмихнат, той коленичи пред нея.

— Зенке кърви пред очите ти — тихо заговори той. Девойката искаше да откъсне поглед, но не можеше. Призрака познаваше влиянието си върху останалите, а можеше и да го използва. Той се чувстваше като укротител на змии, който използва влиянието на личността си. — Можеш да почувстваш болката му, която те облива. Ти си жрица, значи можеш да му помогнеш, да изцелиш раните му. Колко ли ти се иска да го сториш. Какво благородно състрадание.

Той се раздвижи и допря буза до нейната. Двамата се извърнаха към мястото, където лежеше Зенке.

— Но дали е само състрадание? Не мисля така. Мисля, че е и страх. Мога да го надуша. Той се заражда в гърдите ти и се протяга като скот. Ти не искаш да гледаш как Зенке умира, а правиш именно това. Пред теб изтича живот, който ти не си способна да спасиш. Обтягането на въжетата няма да затвори дупката в стомаха му, Делисия. Само едно нещо е в състояние да го стори: услужливостта ти. Кажи ми истината. Само истината. Можеш ли да сториш това, красавице? Можеш ли да направиш това заради Зенке?

Тя прехапа устна. По лицето й се стичаха сълзи.

— Да — каза накрая девойката. Бруг въздъхна. Зенке прихна. Тарлак отново измуча.

— Добро момиче. Въпросът е лесен. Възложено ми е да намеря Стражителя, а вашата група го познава. Къде мога да го намеря?

— Не зная. — Тя се взря в очите му — искаше да му покаже, че не лъже. — Идвал е тук само два пъти. Нямам представа къде отива. Не зная. Никой от нас не знае.

Призрака се навъси.

— Тогава ми кажи името му. Той трябва да си има име.

Сълзите й продължаваха да капят. Девойката погледна към Зенке. Призрака сграбчи челюстта й и я принуди да го погледне.

— Хаерн.

— Това малко име ли е? Или фамилно?

— Просто Хаерн.

Нито една от вероятностите, пробягващи през мислите на Призрака, не му се нравеха. Едничко име нямаше да му помогне особено в издирването. Пак бе по-добре от нищото, с което бе разполагал преди. Само че той не искаше име, а самия човек.

— Той ще дойде ли отново?

Девойката се поколеба само за миг. Но Призрака забеляза и се усмихна.

— Без лъжи. Спомни си какво казах на приятеля ти. Лъжите само носят болка.

— Не зная — каза накрая Делисия. — Мисля, че ще се върне. Сега може ли да му помогна?

— Разбира се, мила.

Той развърза китките й и й кимна. Девойката изтича при Зенке и коленичи пред него. Раненият прошепна нещо, а тя започна да ридае.

Призрака ги наблюдаваше с крайчеца на окото си, зает да обмисля идеи. Щом този Хаерн щеше да се появи отново, трябваше да задържи и четиримата тук, иначе те щяха да го предупредят. Разбира се, възможно бе той да се появи след дни. Или, по-лошо, да забележи засадата през прозореца. Или пък да се досети за станалото заради неявяването им. Лошо. Явно Призрака трябваше да заключи и четиримата в някоя от стаите, за предпочитане без прозорци. А след това…

Тогава вратата се отвори. На прага изникна Стражителя.