Дейвид Далглиш
Танц с остриета (19)

Глава осемнадесета

В южните части на града Зуса не бе открила нищо. Нощта, донесла със себе си огън и кръв, си бе отишла, но хлъзгавият Стражител не бе изпъкнал никъде. Прекалено много хаос и смърт. Как бе възможно да разпознае един убиец сред хиляди? За този въпрос тя не разполагаше с отговор.

Поне изглеждаше, че желанията на Алиса са били изпълнени. Стотици крадци бяха погинали, макар че и сред наемниците имаше множество жертви. Господарката й надали щеше да тъжи за тях. Тя си имаше собствена мъка.

Оставаше й единствено да се надява, че през изминалата нощ Стражителя умишлено е останал скрит, защото е знаел, че от присъствието му няма да има нужда. Но през деня той може би щеше да избяга или да огледа щетите.

От покривите Зуса прекосяваше територията на няколко престъпнически гилдии, край онези седалища, които й бяха познати. Под себе си тя виждаше различни хора, които се придържаха из пустите улички, но те до един носеха плащове на различни гилдии. От разпитите си предишната нощ бе научила, че Стражителя никога не се е появявал в гилдийни цветове, а само в обикновени сиви плащове. Но пък Пепелявите и Паяците бяха избрали различни отсенки на сивото за свой цвят, затова тя се отправи именно натам.

Близо до свърталището на Пепелявата гилдия Зуса се облегна на един триъгълен покрив, отпусна ръце на върха му и се загледа в площада. Нищо.

Едва тогава тя осъзна мащабността на задачата си. Опитваше се да открие човек, който нямаше приятели, връзки и известни мотиви. Разполагаше единствено със смътно описание на дрехите му, а също и със слуха, че косата му била руса. Някои бяха изтъкнали, че очите му са червени. Тези слухове тя бе отхвърлила редом с небивалиците за демонска кръв и остриета вместо ръце. Но цветът на косата донякъде стесняваше кръга.

Тя задряма неволно и се разбуди засрамена от слабостта си. Денонощието определено бе преминало напрегнато, но пък й се бе налагало да изтърпява и по-дълги периоди.

— Нава би се огорчила от мен — прошепна Зуса. Тъга се примеси с умората й.

Нава, едната й сестра, бе намерила смъртта си в ръцете на тъмен паладин. Някога трите бяха прокудени като богоизменнички. Но в действителност техният бог ги бе изоставил. И Зуса бе избрала да се обърне срещу него, за да защити Алиса.

През изминалите пет години тя не бе отправяла нито една молитва към Карак. Нава и Елиора й липсваха много повече от неговото присъствие.

От дясната й страна, в една от уличките, някой извика от болка. Зуса веднага притича натам, за да погледне. И остана удивена.

Точно под нея се вихреше виелица от сиво, стрелваща се усилено. Трима се сражаваха насреща й, крадци от Пепелявата гилдия. Вихрушката от плат бе обвила човек, човек с руса коса… но не този проблясък я убеди, а свирепостта му. Във всяко от движенията му личеше смразяваща ожесточеност, макар и някак овладяна. Един след друг крадците рухнаха с разсечени гърла и разкъсани гърди. Уменията му бяха невероятни.

— Стражителю — прошепна тя и изтегли кинжали. — Най-сетне те открих.

В ума й изникна смътна тревога. Господарката й искаше да получи Стражителя жив, но за противник като него това можеше да се окаже невъзможно. Той по-скоро щеше да умре, отколкото да се предаде, Зуса знаеше това. Също както знаеше, че по някакъв начин той е усетил атаката й, въпреки настъпилата пълна тишина.

Мечовете му се раздвижиха, за да посрещнат оръжията й. Краката й удариха гърдите му, но не го повалиха. Безликата се оттласна и се превъртя два пъти във въздуха. Приземи се усмихната.

— Етрик беше последното истинско предизвикателство, срещу което се изправих — каза тя. — Ти ли ще бъдеш следващото, Стражителю?

— Аз съм нещо повече от предизвикателство — отвърна той и посочи с меч към плаща й. — За кого работиш? На кой глупак си продала душата си?

Зуса се засмя, само отчасти престорено. Противникът я наблюдаваше преценяващо. Нищо не можеше да остане скрито от погледа му. Тя също го наблюдаваше, но не можеше да го разгадае в същата степен.

— Искаш да видиш на кого принадлежа?

Тя бавно повдигна ръка, поряза я и остави кръвта да се стече върху плаща. Дали заклинанието щеше да подейства? Силата й бе идвала от Карак, поне така бе смятала. Някога бе живяла сред сенките, бе танцувала сред студен огън, обвил остриетата й, но от битката с Етрик не бе използвала тези си умения.

Цветът плъзна из цялата плащеница и промени цвета й в яркочервен. Платът се обви около нея като жив. Зуса можа да чуе пулса си. Главата я заболя от усилието, но въпреки това тя се усмихна. Изглежда Карак не я бе изоставил.

— Служа доброволно — продължи тя и се приготви да нападне. — Не съм продала нищо.

Зуса се хвърли в атака. Единият й кинжал се извиваше нагоре, за да отрази, а другият политаше към гърдите му. Плащът й я обгърна като щит. Когато Стражителя отблъсна удара, кинжалът й избегна острието. Вторият му меч спря атаката й. Ръката й потръпна от силата на сблъсъка. Краят на наметалото й се изстреля, придобил остри ръбове. Той поряза лицето му. Кръв оплиска двама им, след което противникът отскочи назад. Замахът на плаща бе изместил качулката му. Под нея надничаха сини очи и зацапано лице. Кого ли щеше да открие Алиса, когато тялото му бъдеше отнесено пред нея?

— Хубав номер — каза Стражителя, преди на свой ред да се хвърли в атака. Бързината му беше невероятна. На два пъти Зуса трябваше да се извърта, за да отразява завършващ удар с наметалото си. Това не беше игра. Той я искаше мъртва. Семенцето на тревога в ума й се превърна в бодил. Един от мечовете му разряза бедрото й. Вторият потъна в гърдите й, плитко, но болезнено. Тревогата разцъфна като смъртоносно цвете.

Теснината на уличката я спаси. Когато Стражителя се хвърли в смъртоносна атака, Зуса се оттласна от стената и прелетя над главата му. Краката й се удариха в отсрещната стена. Сблъсъкът я разтърси, но въпреки това жената се оттласна по-високо. Наметалото й се изви и замахна към ръцете му, които поряза. Той я бе очаквал да се приземи, а не да отскочи отново. Още при приземяването си Зуса се хвърли зад кинжалите си.

Но бе подценила бързината му.

Метален екот гръмна в ушите й. От изящната й атака не остана нищо. Въпреки това тя отказваше да отстъпи, а непрекъснато атакуваше. В очите му все още нямаше страх, само смърт. Може би нейната, може би неговата собствена.

Болката в главата й се усили, нямаше да успее да поддържа наметалото още дълго. Никога преди то не бе я изтощавало по такъв начин. Може би Карак наистина й бе обърнал гръб. А може би това нямаше нищо общо с него? Заинтригувана, тя неочаквано се преметна назад по средата на атаката си — момент, в който противникът не очакваше отдръпване.

Някога с лекота се бе гмуркала из сенките. Дали и сега щеше да успее?

Слънцето се намираше достатъчно ниско за няколко ивици мрак. Зуса се съсредоточи към една сянка зад Стражителя, извърна се и скочи към сенчестата стена край себе си. Част от нея очакваше да се блъсне в тухлите, но вместо това жената потъна по обичайния начин. Въпреки че болка проряза съзнанието й, тя се озова зад противника си. Наметалото й бе възвърнало нормалния си цвят.

Зуса се хвърли към Стражителя. Знаеше, че няма да получи втора възможност да го изненада по такъв начин.

Всеки друг противник щеше да е погинал, но Стражителя не беше обикновен враг. В мига, в който тя изчезна, той вече се обръщаше, за да я потърси. Мечът му изблъска първия й удар, а с втория кинжал Зуса трябваше да парира замах, насочен към гърлото й. Тя запази инерцията си и двамата се сблъскаха. Главата му се удари в стената. Безликата нанесе два бързи удара към лакътя му. Дрънченето на изпуснатия меч прозвуча като музика за ушите й.

Той изрева, но болката не забави другото му острие. Почувствала ръбът да се врязва в кожата й, Зуса се изви, за да предотврати дълбока рана. По лицето и врата й започна да се стича кръв, но това само я подтикна да продължи. С кинжалите си тя изтласка меча и стовари лакът в гърлото му.

Противникът се задави и се приведе. Зуса стовари дръжката на кинжала си в слепоочието му. Стражителя се отпусна на колене.

— Няма да се поколебая да те убия — каза тя. Той остана опрян на ръце пред нея. — Ела доброволно и се изправи пред жената, която си онеправдал.

— Не съм онеправдавал никого — дрезгаво каза той.

— Лъжец. Детеубиец. Предай се.

Стражителя се изсмя уморено и горчиво.

— Аз съм убитото дете, жено. Попитай баща ми.

Той хвърли плаща си към нея. Зуса блъсна плата встрани, за да се натъкне на пета, стоварила се в челото й. Тя побърза да се отдръпне, повдигнала кинжали в защита. Замъгленото й зрение не видя никого. Той беше изчезнал, но къде?

Трябваше да последва кръвта.

Жената зърна прясно петно върху постройката от лявата си страна. Покривите.

Тъй като усещаше, че времето й изтича, Зуса веднага започна да скача между первазите, за да достигне покрива. Но над ръба му я изчакваше жена с изтеглено оръжие.

— Съжалявам, Зуса, но той е мой — каза Велиана. — Върви си.

Зуса се напрегна. Мразеше неудобната си позиция. Кинжалът на другата жена можеше да й пререже гърлото само в един миг.

— Алиса иска да пролее кръвта му заради онова, което е причинил на Натаниел.

— А на нас ни е нужен за нещо повече от дребнаво отмъщение. Моля те, Зуса, не усложнявай нещата.

Безликата се навъси, раздирана от колебание. Велиана беше нейна ученичка. Но Алиса бе нещо повече, дори повече от приятелка.

— Ще го убиеш ли?

Велиана поклати глава.

— Не. Не и ако той не ни принуди. Само една среща. Нима приятелството ни не струва толкова?

Зуса я погледна в очите, за да изтъкне сериозността на следващите си думи.

— Струва. Но това ще бъде краят на приятелството ни. Все още ли настояваш за желанието си?

— Да.

— Така да бъде, Велиана. Моли се никога повече да не се срещнем.

Тя пусна покрива и полетя надолу, без да повдига глава. Велиана се обърна и се затича след кървящия Стражител.

 

 

Мъртвешката маска влезе в скривалището на Пепелявата гилдия с усмивка на лице и високо вдигната глава. Последната бе изпълнена с пулсираща болка, напомняща юмруците на орк, а виното, което бе изпил с Велиана, за да полее успеха, също не бе спомогнало за състоянието му, но това нямаше значение. Гледката, на която се натъкна, бе предостатъчна, за да оправи настроението му. Навсякъде лежаха разпръснати възглавници. Подът все още бе осеян със стъклени отломки. В другия край на помещението трепереше Гарик. Освен него вътре имаше още дузина Пепеляви, които се държаха встрани от първомайстора.

— Привет — небрежно каза Мъртвешката маска. — Радвам се да видя, че си оцелял изми…

— Къде беше? — изкрещя Гарик. Магьосникът премигна насреща му и погледна към един от останалите крадци, за да покаже объркването си. В действителност, след атаката двамата с Велиана бяха посетили скривалището на Паяковата гилдия, където бяха убили трима от тях и бяха оставили знака на Пепелта край телата им. Естествено, той нямаше намерение да каже на Гарик това.

— Бягах из улиците, за да спася живота си, като всички останали крадци във Велдарен — излъга той. — Наминах тук, но мястото беше пусто, така че се скрих до сутринта.

Гарик започна да се разхожда напред-назад. Очите му бяха кървясали. Колко ли кремион бе изпушил? Освен това той говореше завалено, несъмнено отговорен за изпразването на някоя от онези счупени бутилки, които лежаха недалеч от него. Пиян и напушен. Мъртвешката маска едва сдържа прихването си.

— Паяци! — кресна Гарик, започнал да говори на себе си. — Проклети Паяци! Какво го е прихванало Трен? Че съм го предал? Мисли си, че съм толкова глупав, та да сторя подобно нещо? Гнусен, мазен тарантул! Бяхме сключили сделка…

Останалите думи на първомайстора се превърнаха в гневно пелтечене.

Очите на Мъртвешката маска блеснаха. Сделка? Дали Гарик не бе започнал да работи за Трен? Това би обяснило много неща…

— Един от хората на Трен изникна преди половин час — тихо каза един от крадците. — Заяви, че двама Пепеляви убили неколцина от техните. Искали обяснение.

Магьосникът изненадано повдигна вежди.

— Това е невъзможно — рече той.

Гарик дочу разменените реплики и с тежки стъпки се приближи. Мъртвешката маска можа да се убеди, че зениците на предводителя са невъзможно разширени. Ако цялата увереност на първомайстора се градеше върху протекцията на Трен, внезапното й изчезване здравата щеше да го разтърси. Магьосникът нямаше търпение да каже на Велиана. По-рано тя бе възнамерявала да убие Гарик. Какво ли щеше да му причини сега, след като научеше, че той е предал гилдията им на човека, убил предишния първомайстор?

— Това са сериозни обвинения — продължи Мъртвешката маска. Трябваше да си повтаря да не се усмихва, да не разкрива веселието си. — А вие какво им казахте?

— Че това са глупости — рече Гарик и размаха несигурен пръст. — Ще го убедя в това. Но искам да зная какво става. Стотици наемници търчат из улиците. Защо? И тази вечер ли ще повторят? Трябва да планираме. Да се подготвим. Може би останалите гилдии знаят какво става? Трябва да питаме. Да изпратим някого.

Вижте въздигнатия си водач, помисли си Мъртвешката маска и погледна към останалите крадци. Той беше марионетка на Велиана, после на Трен. Сега конците му са прерязани. Остава му единствено да рухне.

— Аз ще отида — предложи магьосникът. — И то в Паяковата гилдия. Трябва да им покажем, че не им мислим злото. И че оцеляването на гилдиите е по-важно от дребните ни неразбирателства. Колцина от нашите умряха през нощта? Това се превърна в истинска война. Нека аз да отнеса съобщението до Трен.

Гарик прехапа устна, за да осмисли предложението със замаяния си от вещества мозък. Останалите крадци изглеждаха доволни. Това не изненадваше маскирания. Той бе изникнал сред хаос, бе останал спокоен и бе предложил план. Повече от достатъчно. Гилдията щеше да види, че той, а не Гарик, е придобил контрол над нещата.

— Хубаво — каза първомайсторът. — Иди. Но бъди внимателен и не настоявай, ако Трен те притисне. Трябва да останем приятели. Добри приятели. Ще дадем добър урок на Трифектата. Нали? Нали?

Крадците изреваха неохотно. На излизане Мъртвешката маска забеляза погледите им — този път не можа да сдържи усмивката си. Макар все още да оставаше новопостъпил, в очите им той бе по-истински водач от Гарик. В кризисни моменти хората винаги се обръщаха към стабилността. А точно това виждаха те в негово лице.

Изникнал на улицата, той погледна към покривите. По негова молба Велиана бе останала скрита там — в случай че Гарик поиска да стори нещо глупаво. Макар че бе отсъствал не повече от няколко минути, нея вече я нямаше. Странно. Дали някой друг не бе я забелязал?

Мъртвешката маска се отправи към сградата, заобиколи и се изкачи. Очакваше да открие Велиана притисната към покрива, но той бе пуст.

— Вел?

Тогава видя кръвта. Тя го отведе до една уличка, в която видя Велиана коленичила край някакъв мъж. Той носеше захабени дрехи, тъмни, без гилдийни цветове. Косата му бе руса, подстригана късо, а гърдите му бяха изцапани с кръв. В първия миг магьосникът си помисли, че Велиана го е нападнала, но при слизането си установи, че тя го превързва.

— Какво става?

— Това е той — отвърна тя. Не се бе изненадала от появата му. — Трябва да е той. Изправих се срещу него веднъж, преди години. Но кой друг би могъл да е Стражителя? Това е Арон… Синът на Трен Фелхорн.

Мъртвешката маска се вторачи в младежа, а плановете, вихрещи се из главата му, започнаха трескаво да се преподреждат с оглед на новите обстоятелства. И всяка от новите комбинации бе по-добра от предишните.

— Помогни ми да го пренесем. Предстои ни много за обсъждане.