Дейвид Далглиш
Танц с остриета (18)

Глава седемнадесета

— Мислиш ли, че той казва истината? — попита Матю, легнал до съпругата си.

— Не виждам причина да ни лъже.

— Аз мога да посоча много. Той е ранен, болен и в непознат дом. Истината може да е последното нещо, което му минава през ума. Ами ако не познава лейди Гемкрофт, а само е чувал за нея и се надява, че тя ще го приюти, ако ние изникнем на прага й?

Евелин отпусна ръка върху гърдите му и притисна лице към врата му.

— Склонна съм да му повярвам. Това обяснява много неща — тихо каза тя. — Като например хората, които дойдоха да го търсят. Обикновено момче не би било преследвано така.

— Но защо им е на хората на Артър да го преследват? Целите северни земи знаят, че той я ухажва.

В настъпилата тишина узряваше неизречена мисъл. Говорилият последен Матю бе този, който я изрази.

— Ами ако хората, които убихме, в действителност са се опитали да го спасят?

Той отново замълча. Разчиташе, че съпругата му ще прояви по-ясно разбиране. Самият Матю можеше да изреди цената на всеки зеленчук в Дезрел, качествата на всеки тип почва и какво най-добре вирее в нея, но тези неща не бяха за него. Той обичаше да живее извън града. Тук, стига да плащаше на бирника, когато въпросният изникнеше, човек можеше да си живее спокойно, необезпокояван от своя владетел. И можеше да има пълно доверие на съседите. Майка му бе обичала да казва, че винаги чуждите ръце донасят лошия късмет.

— Да приемем за момент, че онзи Хаерн действително го е отвлякъл — рече Евелин. — Разбираемо е, че един ранен и останал без храна би подирил подслон. Но защо ще оставя момчето тук? Защо ще ни казва да го върнем при родителите му? Освен това той ни плати, след като можеше да вземе всичко със сила. Но не мога да разбера причината за постъпката на Артър. Тристан също не знае.

— Той каза, че името му е Натаниел.

Евелин го целуна по врата.

— Казах му как ще се обръщаме към него, докато е при нас. Няма смисъл да рискуваме да привлечем внимание.

Матю изсумтя в съгласие.

— Историята му е много неясна. Но си права в едно: онези двамата не бяха дошли за добро. Видях го в очите им.

— И какво ще правим?

Матю въздъхна. Искаше му се да може да отговори.

— Трябва да го върнем в дома му дори и ако това означава, че трябва да пътуваме чак до Велдарен — каза накрая той, заровил пръсти в меката й коса.

— Защо не го заведеш във Фелууд? Лорд Гандрем е близък приятел на семейство Гемкрофт.

— Артър също.

Той беше прав, разбира се. Евелин също го знаеше.

— Тогава ще отидем всички. Не искам да оставам сама тук. За децата също няма да бъде безопасно.

— Животните ни ще измрат.

— С парите, които ни даде Хаерн, бихме могли да си купим две такива ферми.

Матю поклати глава. Бе се замислил за усилията, които бе вложил в отглеждането на добитъка и прасетата.

— Това пак не е причина да захвърлим всичко, което сме отгледали. А има и друго. Макар и рядко, посещавал съм Велдарен и преди. Моето отпътуване няма да представлява новина. Но цялото семейство? Клюкарите ще предъвкват това седмици наред. Ако наоколо има още войници, които търсят, те веднага ще научат. Сам ще го заведа. Момчето е малко, така че ще яздим на един кон.

— Нямаме коне.

— Утре сутринта ще купя един от Утър.

Евелин се притисна към него. Познаваше този тон. Той вече бе взел решение. Само много сълзи от нейна страна можеха да го променят. Но тя се чувстваше прекалено уморена за подобно нещо. А и трябваше да реагират бързо, преди да са изникнали още войници.

— Тревър е достатъчно голям, за да се заеме с повечето неща — продължи Матю, желаещ да я увери. — А и зимата започва да отминава. Спокойно ще дочакаме пролетта с дървата, с които разполагаме в момента. За всеки случай ще ти оставя половината пари. Можеш да си позволиш сол или месо при нужда.

— Зная, че ще се справя — тросна се тя. — Но това не значи, че искам или че ще ми бъде приятно. Страх ме е, Матю. Ами ако още от тях пристигнат, докато те няма?

Фермерът я целуна по челото.

— Ти ще измислиш нещо. А аз ще се моля това да не се случи. Не зная какво друго да сторя, Евелин. Просто не зная.

На разсъмване той се отправи на изток през полята. Семейство Утър бе голямо и заможно, поне в сравнение с останалите околни земеделци. Те имаха няколко коня. Може би не горяха от желание да се разделят с някой от тях, но Матю знаеше, че златото, подрънкващо в джоба му, ще бъде достатъчно убедително.

Фермерът се завърна на гърба на кобила, за която бе надплатил значително — притискащата го ситуация не бе му позволила да се пазари. Поне за седлото бе платил същинската стойност.

— Без кобилата то така или иначе не ви трябва — бе додал Матю, след като преди това бе заплашил, че ще купи седло от някой от другите съседи.

Кобилата бе красива и се казваше Ягодка, наречена така от една от дъщерите на Утърови. Матю смяташе, че подобно име не подхожда на толкова красиво животно, но го остави, защото животното вече бе свикнало с него. На връщане той се отби във Филдфалоу (единственият градец в радиус от тридесет мили), за да си купи припаси и дебело наметало за езда.

— Малко е рано за път към Тинхам — бе казал възрастният магазинер. Матю само бе стиснал зъби и бе платил, и тук двойно повече.

Тристан вече бе преоблечен и готов за път. Треската още не бе го оставила напълно, но поне не се влошаваше.

Матю разцелува децата си, прегърна съпругата и постави момчето върху седлото.

— Някога яздил ли си кон? — попита той.

Момчето кимна.

— В замъка.

Фермерът предположи, че то има предвид Фелууд. И отново се изкуши да спре там. Лорд Гандрем беше благороден човек, който надали би позволил нещо да се случи на детето. Но Хаерн му бе казал да върне момчето на родителите му, а това означаваше Алиса Гемкрофт във Велдарен. Освен това съществуваше и лекото подозрение, че лорд Гандрем също може да е замесен в заговора.

Той реши да доразмисли по пътя. Покатери се на седлото, намести Тристан и се отправи.

Първият ден премина скучно. Срещнаха керван, отправил се на север. Мрачните търговци дори не ги поздравиха. Малко преди здрачаване Матю забеляза езеро в далечината. Поне сега имаше основание да се зарадва на студа — наоколо нямаше да има комари.

Двамата се разположиха да лагеруват на брега. През по-голямата част от пътуването Тристан бе мълчал, а самият Матю не бе го насилвал да говори. Но топлината на огъня стопи езиците им.

— Кога ще пристигнем? — попита момчето.

Фермерът избута един от дебелите клони към горещината.

— След няколко дни ще пристигнем във Фелууд. После до Велдарен и майка ти ще остане по-малко от седмица път.

Момчето потръпна. Може би самото й споменаване му бе напомнило колко далеч от нея се намира то.

— Дали й е мъчно за мен? — попита детето.

— Не виждам защо не. Евелин би се побъркала от притеснение, ако един от синовете ни изчезне.

Тристан се уви по-плътно с одеялото и се загледа в огъня.

— Той умря, за да ме защити.

— Кой.

— Марк. Харесвах го. Той е по-добър от лорд Хардфилд.

Първото име не говореше нищо на фермера, но второто…

— Знаеш ли защо Артър иска да те убие? Зная, че си малък, но пък имаш уши. И определено познаваш каймака повече от мен.

— Не зная. Той винаги казваше, че съм му като син. И че когато се ожени за майка ми, ще стане мой баща.

Някаква смътна догадка започна да се оформя в главата на Матю. Може би случващото се имаше нещо общо с предстоящ брак. Може би Алиса бе отхвърлила Артър, който бе избрал да отмъсти чрез сина й? Или той искаше да се отърве от предишните й деца, за да остави собствените си наследници без конкуренция? Какви ли бяха замислите му, свързани с Алиса? Прекалено много въпроси, които оставаха без отговор.

— Мога да кажа, че той не планира да ти стане баща — каза Матю. — Сега яж. Утре ни предстои дълъг път. Ездата е уморителна, макар да не изглежда така на пръв поглед.

Двамата заспаха, омотани с одеяла. По средата на нощта Матю се събуди от някакъв далечен вой.

Койоти. Край него Тристан трепереше, притиснал треперещ юмрук до устните си. Той плачеше.

Матю се пресегна и прегърна момчето. То продължи да плаче, но треперенето спря. Скоро риданията също затихнаха, заменени от спокойно дишане. Самият фермер заспа малко след това.

На сутринта и двамата се събудиха със зачервени очи. Тристан мълчеше, Матю също, макар и по други причини. Сутрин той винаги беше в лошо настроение и не искаше да навиква бедното дете.

След закуска двамата продължиха на юг. На всеки няколко часа слизаха, за да протегнат крайници. Матю възсядаше кон далеч не за пръв път, но не бе докосвал седло повече от половин година. Мускули, за чието съществуване той дори не бе подозирал, се изпълваха с болка.

— Започвам да си мисля, че ходенето пеш е за предпочитане — изръмжа той.

Тристан не каза нищо.

Същия ден сред полята започнаха да изникват дървета, които бързо се сгъстяваха. Скоро отделните групички се превърнаха в гора. Замъкът Фелууд се приближаваше.

По време на една от поредните почивки те дочуха приближаващи се от юг копита. Някакъв инстинкт — същият, който го предупреждаваше за нередности с животните — накара Матю да се махне от пътя.

— Ела. — Стиснал юздите и ръката на момчето, той ги въведе навътре в гората, където щяха да останат незабелязани. — Остани тук и дръж здраво — каза той, докато подаваше юздите на Тристан. Самият той се прокрадна обратно, за да погледне.

Петима конници препуснаха по пътя. Тъмните им табарди бяха лесни за разпознаване. Още от хората на Хардфилд. Дали знаеха за изчезването на Герт и Бен? И дали знаеха къде са изчезнали?

Той се стараеше да не мисли за това. Тристан го погледна с широко разтворени очи.

— Пак ли бяха те?

— Да. Така изглеждаше.

— Останалите ще бъдат ли в безопасност?

Матю стисна зъби, грабна юздите от ръката му и се отправи обратно към пътя.

— Само Ашур знае — каза накрая той. — И дано Карак прокълне и последния от тези негодници.

Включително и онзи, който те доведе при мен. Но не беше толкова жесток, че да го каже на глас.

 

 

Хората на Орик препускаха в пълен галоп по пътя между Фелууд и Тинхам. Паниката му дишаше във врата и се опитваше да вкопчи нокти в него, но Орик не й позволяваше. Той още не се бе провалил, нямаше основания да мисли, че ще се провали. Никой не бе чул нищо за Натаниел. Най-вероятно той бе умрял от студ. Онзи чудат Стражител бе изникнал там само за златото. Да, липсата на информация показваше, че момчето е труп в снега, огризан от лешояди или койоти.

Имаше само един смущаващ детайл: бяха открили коня на Герт разседлан. От самия войник нямаше и следа. Това означаваше, че той е бил убит. Убит по време на търсенето за Натаниел. Макар да нямаше доказателства, Орик смяташе, че същата съдба е сполетяла и Бен. Двама от хората му, въоръжени, бяха изчезнали…

Това означаваше, че са открили Натаниел. Това нашепваше предчувствието на Орик, а той му отлагаше безрезервно доверие.

На всяка цена трябваше да открие момчето. Ако то успееше да достигне Фелууд, щеше да настъпи бедствие. Лорд Гандрем знаеше за загубата на Алиса и за погребението. Щяха да изникнат много въпроси, все неприятни, ако хлапето изведнъж изникнеше живо и здраво. А за Орик щяха да възникнат още по-неприятни последици…

На север фермите бяха разположени нарядко. Когато конниците достигнаха мястото, където се бе провела засадата, нещо в ума на Орик се намести.

— Представете си, че сте ранени и носите болно хлапе — обърна се той към останалите. — Вали сняг, нямате храна. Какво ще направите?

— Ще захвърля хлапето — каза един. — То така или иначе е мъртво. Няма причина да го мъкна със себе си.

— Да предположим, че си добър човек.

— Ще го отнеса до най-близкия подслон.

Орик потропа по челото си.

— Именно. Пат, вземи Плъшока и вървете на север. Претърсете първите две къщи, на които се натъкнете. Останалите ме последвайте.

Конниците се разделиха. Двама продължиха на север, трима се отправиха на юг. Орик имаше усещането, че този Стражител се е отправил на юг, защото Велдарен бе негов дом.

През остатъка от този ден не се натъкнаха на нищо, но на втория зърнаха ферма да се тъмнее в далечината. Орик поведе спътниците си към нея, почувствал как пулсът му се ускорява. Това беше. Стражителя щеше да е спирал тук, може би не за дълго, но поне за да се нахрани.

На почукването му бе отговорено със закъснение.

— Кой е? — попита женски глас.

— Аз съм Орик Силвъруийд, войник на лорд Хардфилд. Настоявам да вляза.

Изстърга ключалка. Орик се обърна към хората си и прошепна:

— Не се отпускайте и за миг.

На прага изникна сравнително привлекателна жена в началото на тридесетте. Край нея стоеше юноша, затъкнал кинжал в колана си. От мястото си Орик можеше да види още неколцина хлапетии, струпани около печка.

— Къде е стопанинът на дома? — попита войникът.

— Аз съм — отвърна юношата. Влезлият Орик повдигна вежда и погледна към жената. Още отсега можеше да види, че нещо не е наред.

— Как се казваш, момче? — попита той, зарадван на гнева от обръщението. Ядосаните често издаваха неща, които иначе биха премълчали.

— Тревър.

— Къде е баща ти, Тревър.

Последвалото кратко колебание, съчетано с проблясъка в очите на жената, представляваше предостатъчно доказателство за Орик.

Единият от придружителите му бе млад войник на име Юри, а другият бе ветеран на име Ингъл. Орик се обърна към тях, умишлено излагащ гърба си към Тревър.

— Ингъл, върви да претърсиш плевнята. Юри, ти претърси къщата. Изкърти дъските, ако се налага.

— Нямате право! — изкрещя жената. Орик я зашлеви с опакото на ръката си. Тревър най-сетне изтегли кинжала. В следващия миг войникът се озова пред него, сграбчи го за гърлото, а с другата ръка стисна въоръжената му китка. Останалите деца започнаха да пищят.

— Ти ми извади оръжие, момче — каза Орик. Чувстваше се като вълк, попаднал в кошара. Не спря налудния блясък в очите си, защото знаеше, че той ще ги изплаши още повече. — Това означава, че имам правото да те накажа както си поискам. А аз възнамерявам да те оставя сакат. Мислиш ли, че майка ти ще има желание да храни безполезно гърло, което не може да помага на полето? Дали ще й хареса как ти режа пръстите един по един?

Очите на юношата бяха готови да изскочат от страх. Той не можеше да каже нищо, само да хъхри. Орик умишлено поддържаше натиска. Искаше хлапакът да полудее от страх, да остане убеден, че му предстои да умре.

— Пуснете го — помоли се жената. Тя все още стоеше край вратата. Върху лицето й бе изникнал червен белег. През това време Юри разтваряше шкафове и гардероби и тропаше с крак, за да провери за скривалища в пода.

— Застани при децата си — нареди Орик. — Опиташ ли се да направиш нещо, каквото и да е, ще ти покажа как се вадят черва.

Тя неохотно се подчини и седна между момичетата си. С тях имаше и невръстно момче, което се сви в краката й.

Орик отново се обърна към Тревър, който бе изпуснал кинжала и бе започнал да се дави. Войникът отпусна захвата си.

— Поеми си дъх и слушай добре. Двама от хората ми са изчезнали. Мисля, че са били тук. Но за това ще говорим после. В момента бих искал да узная повече за едно малко червенокосо момче на около пет години. Някой довеждал ли го е тук? Искам истината.

Лицето на Тревър се сгърчи от болка. Несъмнено имаше какво да каже, но не искаше. Дори и пред заплахата от смърт щеше да замълчи. Орик осъзна, че момчето възнамерява да защити родителите си. Нищо друго не можеше да осигури подобно мълчание. Но и това можеше да бъде заобиколено.

— Юри — изкрещя той. Войникът изникна след секунди.

— Да, Орик?

— Откри ли нещо?

Юри поклати глава.

— Той не е тук. От Бен и Герт също няма следи.

Орик погледна към стаичката, отделена със завеса.

— Заведи го там — обърна се той към подчинения си. Другият войник грабна Тревър за китките и го блъсна пред себе си. А Орик се приближи към жената.

— Как се казваш?

— Евелин — през зъби отвърна тя.

— Хубавко име. Сега ще дойдеш с мен или ще те завлека за косите. Изборът е твой.

Жената целуна дъщерите си и се изправи. Поставил ръка върху тила й, Орик я заведе в съседното помещение. Юри бе притиснал Тревър към една от стените.

— Ти се опитваш да защитиш майка си, баща си или и двамата — каза Орик и блъсна Евелин върху леглото. — Но в действителност не правиш нищо подобно. Сега ще ти покажа какво докара мълчанието ти. Дръж го здраво, Юри.

Орик удари майката, блъсна я по корем и разкъса роклята й. Когато тя започна да ридае, войникът натъпка единия от краищата на одеялото в устата й. Тревър започна да се мята, но Юри се извисяваше над него и го удържаше с лекота.

Орик свали колана си и я облада. Жената изпищя. По лицето й започнаха да се стичат сълзи. Войникът я удряше, когато писъците й станеха прекалено шумни или когато хлапето престанеше да се мята. Той искаше да удължи ужаса. Искаше да уплаши сополанкото.

Приключил, Орик отново пристегна панталоните си. Евелин опита да се покрие, но Орик не й позволи.

— Пусни го — обърна се той към Юри.

Тревър скочи насреща му, което бе очаквано от Орик. Последният избегна отромавелия от ярост удар и отново сграбчи Тревър за шията, за да го блъсне към стената.

— Искаш ли да знаеш какво ще се случи сега? — попита той. — Мисля, че Юри също иска да се позабавлява, само че аз няма да му позволя. И знаеш ли защо? Защото ти си следващият, освен ако не ми кажеш всичко, което се е случило тук. — Орик се изсмя. — Как ти се струва това, Тревър? Някога искало ли ти се е да опънеш майка си? Това е шансът ти. Никой няма да те вини. Ти просто си защитавал семейството си. А какво ще кажеш за някоя от сестричките? Мислиш ли, че те са достатъчно големи, за да оценят едно хубаво сръчкване? Смятам да те накарам да се изредиш и на трите, една след друга, докато…

— Престани! — изпищя момчето, макар и близо до задушаването. — Всичко ще кажа, всичко, само престани…

Освободеният Тревър се свлече в краката му. Орик приклекна, за да го погледне в очите.

— Ще ми разкажеш всичко до последната подробност, иначе следващия път няма да проявя такава благосклонност.

Тревър разказа за пристигането на Хаерн с момчето, което самият той познаваше само като Тристан. Описа последвала ампутация, а после и появата на Бен и Герт. Орик кипна от гняв, докато слушаше за убиването им. Хлапакът изрично подчерта, че баща му е убил и двамата. Накрая идваше заминаването на фермера за Велдарен, на кон и по главния път.

— Добро момче. — Орик го зашлеви през лицето.

— Сега вече може ли? — попита Юри и кимна към Евелин. Тя все още лежеше върху кревата, с насълзени очи. Орик сви рамене.

— Изчезвай, момче. Вече не ти се полага да гледаш.

Десет минути по-късно тримата войници се събраха пред фермата.

— Не открих следи от нищо странно — каза Ингъл. — Неотдавна са разкопавали, само че земята е прекалено замръзнала, за да проверя.

— Не си прави труда — рече Орик. — Знаем какво са направили. Бащата пътува с Натаниел на юг. Ако препуснем, ще успеем да ги настигнем.

Юри протегна палец към къщата:

— И ще ги оставиш живи? Те са помогнали на бащата да убие двама от нашите. И се опитаха да излъжат. Ще дадем лош пример.

— Оставяме ги за момента — натърти Орик. — Когато открием този Матю, искам лично да го завлека обратно в дома му, за да гледа как убиваме цялото му семейство. Подобна история трябва да се разчуе. След това никой няма да посмее да се опълчи на Артър или да посяга на хората му. Сега да тръгваме. Двамата не бива да достигат Фелууд.