Дейвид Далглиш
Танц с остриета (17)

Глава шестнадесета

По-рано тя бе смятала, че виковете на болка и реките от кръв ще й донесат утеха. Но Алиса не изпитваше нищо, докато гледаше как огънят се разпръсква из града. Тя стоеше пред прозореца на кабинета си на втория етаж, опряла пръсти на стъклото. Какво бе сторила? Нима бе докарала свобода в града? Спокойствие? Или всяка смърт щеше да повлече със себе си още? Нима всеки убит крадец нямаше да се окаже заменен от двама други, копнеещи за мъст? Бертрам й бе съобщил стойността на тази нощ гибел. Сумата бе покъртителна.

Алиса знаеше, че мир няма да има, не и тази нощ. Но може би случващото се сега приличаше на обгарянето на рана. В момента щеше да има горещина и болка, а по-късно кървенето щеше да спре и щеше да започне възстановяване.

Някой почука на вратата. Тя имаше усещане кой е. Слугите или спяха, или лежаха будни в стаите си и се тревожеха за близките си, останали извън стените на имението.

— Влез, Артър.

Алиса се изненада от умореното звучене на гласа си. Тя потърка лице и откри сълзи. Нима наистина бе изпаднала до такава степен, че плачеше, без да го осъзнава, будуваща край прозореца?

Вратата изскърца и тихо се затвори. След миг ръцете на Артър докоснаха раменете й. Когато започнаха да я масажират, тя отпусна глава към шията му.

— Хората са прекалено изплашени, за да излязат да гасят огъня — каза той. — Пожарите ще продължат да се разпространяват.

Тя въздъхна. Трябваше да се досети за това. Може би се беше досетила, но бе позволила на омразата да я заслепи. Много пъти бе пожелавала цял Велдарен да изгори, стига това да изпепелеше и плъховете му.

Но Алиса сама бе повела тази война. Това означаваше, че трябва да поеме и отговорността.

— Изпрати някого до замъка. Кажи на краля, че искам войниците да помогнат в гасенето. Присъствието на градската стража трябва да намали страха.

— Желанието за самосъхранение е силно — каза Артър и отдръпна ръце. — Хората остават скрити, вместо да се борят с такъв пожар. Това е показателно за силата на страха, който си породила.

— Възнамерявах да уплаша крадците — каза тя. — Не невинните. Но дали изобщо са останали невинни? Или покварата на Велдарен се е просмукала навсякъде? Може би трябва да оставя целия град да изгори. От сина ми е останала единствено пепел. Защо те да остават живи…?

Хардфилд я прегърна и я притисна към себе си. Алиса отново усети плача си. Това често й се случваше в негово присъствие. У него имаше сила и желание да й помогне. Освен това тя усещаше, че може да му се довери. Артър винаги се бе отзовавал при нужда.

— Грешно ли постъпих? — попита тя. — Нима грешката е била толкова голяма?

Артър мълча дълго. В един момент Алиса реши, че няма да получи отговор.

— Ти стори онова, за което смяташе, че е правилно и най-добро за семейството ти. Не мога да те виня за подобно нещо, стига ти да сториш същото за мен.

— За какво става въпрос, Артър?

Той я обърна с лице към себе си и я целуна. Ръцете му все така оставаха уверено върху раменете й. Алиса се чувстваше толкова изтощена. Решителният допир предоставяше изход от кошмара, който заплашваше да я погълне изцяло.

— Пратеникът… — изрече тя, докато все още бе способна да мисли.

Артър се приведе по-близо до нея.

— Нека огньовете продължат да горят. Ако страхливците не пожелаят да спасят собствения си град, вината си е тяхна.

В кабинета нямаше легло, но килимът бе дебел и мек. Именно върху него се отпусна Алиса. Тя бе прегърнала Артър, без намерение да го пуска. Опитваше се да забрави смъртта, огъня и желанието за мъст. Дори удоволствието не можеше да я накара да забрави мислите за негодника, отговорен за смъртта на сина й. Дали той лежеше мъртъв на някоя улица, или някой огън го беше превърнал на пепел? А над нея Артър продължаваше да грухти.

 

 

Надали жителите на Велдарен се бяха радвали повече на друг изгрев. Наемниците се оттеглиха, за да отпочинат от нощта на дирене и битки. Плащовете се оттеглиха дълбоко в оставащите си скривалища, за да се прегрупират и планират. Онези, които не принадлежаха към нито една от страните, изпълниха улиците, за да започнат да копаят улеи и да носят вода. Мнозина други отидоха да търсят близки и приятели, за да се убедят в продължилото им съществуване. Обичайната пазарна суматоха липсваше. Навсякъде из улиците се носеше мърморене.

Хаерн наблюдаваше всичко това през прозореца на малкия дом. Огънят се бе приближил опасно близо до къщата на Зенке и Делисия, дори бе опожарил близката странноприемница. Из остатъчния дим непрекъснато се щураха хора. Войниците на краля също обикаляха наоколо, но тяхното присъствие не донасяше успокоение.

— Появиха се малко късно — промърмори Хаерн и почеса лицето си, което го сърбеше непоносимо. При връщането им Тарлак бе настоял Хаерн да се окъпе, избръсне и облече нещо, което не вони като осрано от плъх. Затова той бе използвал ваната им, бе се обръснал с помощта на нож, а накрая бе взел назаем един кат от дрехите на Зенке, простовати сивкави одежди, които щяха да му позволят да се слее с минувачите. Това усилие бе оставило странно чувство у него. Не се чувстваше себе си.

— Изглеждаш притеснен — каза Делисия. Хаерн се сепна като прободен. Изчервен без причина, той се обърна към нея и прие чашата топло мляко, която тя протягаше. — Добавих билки — продължи тя и се настани насреща му. — Сънят ще те облекчи. Имаш нужда.

Хаерн й благодари и отпи от млякото, мъдро решил да не споменава отвратителния вкус на напитката. Очите му непрекъснато се насочваха към лицето й. Той се стараеше да не се взира прекалено очевидно.

През последните пет години тя се бе променила много. Косата й бе станала по-дълга, но бе запазила огнения си цвят. Скулите й също се бяха издължили. В бялата роба тя приличаше почти на кралица. Хаерн полагаше особени усилия да не поглежда към формите, които криеше платът.

Той продължи да отпива, предимно за да избегне разговор. Нямаше представа какво щеше да й каже. При последната им среща той я бе потърсил, за да намери насока. Бе поискал да разбере живота, намиращ се извън хладните наказания на баща му. Някога неговият наставник — Робърт Хаерн — му бе говорил за бог Ашур. А сега Делисия бе станала жрица на същия бог. Тогава бе мислел единствено за оцеляването си. Какво бе казал на Делисия? Че се нуждае от Ашур, за да не се превърне в подобие на баща си. В безмилостен убиец, от когото градът се страхува.

Да живее Стражителя, горчиво си помисли той. В какво съм се превърнал?

— Радвам се, че си добре — изтърси Хаерн. И веднага се почувства глупаво. За момент лицето на Делисия притъмня, но тя прогони сянката с усмивка.

— Старая се да не мисля за онази нощ. Има прекалено много неща, които не разбирам, дори и сега. Кой беше ти. Кой си сега. Каква е била целта на Ашур. Трябва да призная, че почти се надявах да умра. Бях толкова уморена, толкова объркана. Но се страхувах, че никога вече няма да видя брат си, затова продължавах да се боря за всеки поет дъх…

Стаята притихна. Останалите спяха, изтощени от дългата нощ, но Делисия бе останала будна, настоявайки, че може да издържи още няколко часа. Хаерн, свикнал да изкарва дълго време без сън, мрачно се бе взирал през прозореца и бе изчаквал възможност двамата да разговарят. Сега разполагаше с възможност, но нямаше представа какво да каже.

В убиването съм далеч по-добър. Дали това е доказателство за падението ми? Сигурно много би се гордял с мен, ако можеше да ме видиш сега, Трен.

— Мъжът, който те простреля, беше моят баща — каза Хаерн, решил да започне с онова, в което е сигурен. — Той се страхуваше от влиянието, което би могла да ми окажеш. И с право. Оказах се завлечен в храма на Карак, където жреците му се постараха да изпепелят всичко добро, което е част от мен.

— И успяха ли? — попита Делисия, докато надигаше собствената си чаша. Зелените й очи надникнаха над ръба. Под погледа им Хаерн отново се почувства на тринадесет и пленен в кухненския й килер. И си спомни плача й в онази уличка. За нея той винаги щеше да си остане живо напомняне за онези моменти на смърт.

Едва след няколко мига той си спомни въпроса й.

— Не.

Но последните пет години убийства бяха напреднали значително в това отношение.

— Какво прави през изминалото време? Как си оцелял?

Хаерн не искаше да отговори. Защо се опасяваше, че тя ще го съди? Преди години той се бе обърнал към нея за съвет. А сега се страхуваше от думите й?

— Спях по улиците — отвърна той. Велдаренският Стражител нямаше да се страхува от разговор. — Не съм спрял да убивам крадци. Надявам се да унищожа гилдиите. Зная, че е напразно, но продължавам да се опитвам. Това е единственото, което придава смисъл на живота ми.

Хаерн очакваше, че тя ще го укори. Вместо това тя го погледна тъжно, което беше по-лошо.

— Толкова съжалявам. Заради мен е, нали? Защото ме защити?

Той застина насреща й.

— Не, разбира се. Делисия, аз сам избрах това. Ако можех, тогава щях да остана и да разговарям с теб цяла вечност. Онази нощ бе един от малкото скъпи спомени от детството ми. Но тогава баща ми я покри с кръв. Най-скъпите ми спомени винаги отвеждат до него, до убийствата и вината му. Това поглъща всичко. Превърнах се в нещо, което нито онова момиче, нито онова момче от покрива биха разбрали или приели.

Хаерн отново се обърна към прозореца, защото не искаше да вижда реакцията й. Той беше глупак.

Надяваше се, че тя ще го остави сам, затова не реагира, когато Делисия се надигна, остави чашата си и се приближи. Ръката й докосна лицето му. Хаерн неохотно се обърна към нея.

Очите й бяха насълзени.

Тя го целуна по бузата и притисна чело до неговото.

— Върви да поспиш. И се опитай да запомниш, че ти вече не си онова малко момче, но аз също не съм онова момиче.

Тя започна да се изкачва по стълбите и изчезна на втория етаж. След изчезването й Хаерн едва не избяга на улицата. Спря го споменът за онова усещане, което бе изпитал във фермата. Тогава бе почувствал, че има дом. Тук усещаше същата атмосфера, макар и сред по-чудата компания. Той допи чашата си, сгърчи лице и я остави. Столът беше достатъчно удобен, много по-удобен от студената улица, към която бе привикнал. Затова Хаерн скръсти ръце и се опита да заспи.

Спускащи се по стълби стъпки го накараха да отвори очи. Не бе сигурен дали е заспивал.

Но стъпките не принадлежаха на Делисия, а на брат й. Той бе захвърлил острата си шапка, но не и жълтата роба. Потъркващ брадичка, Тарлак се настани в отсрещния стол.

— Разговарях със Зенке — каза той.

— Така ли?

— В началото неговите реплики бяха различни вариации на прогонване, но успях да изтръгна и по-интересни неща. Особено онова за баща ти. Трен Фелхорн? Повече приличаш на нещо, което двама скитници са оставили след себе си в някоя пиянска нощ.

— Поласкан съм.

Тарлак потропа с пръсти върху масата и примлясна с устни. Създаваше се впечатлението, че предъвква думите си, преди да ги изрече.

— Виждам, че не си от най-словоохотливите. Аз пък обичам да говоря, така че ще се отчета и за двама ни. Зенке каза че си добър, страшно добър. Онова, което видях тази нощ, определено го потвърждава. Все пак друго не бих могъл и да очаквам от сина на Трен. И си си създал завидна репутация. Много чувам да се говори за Стражителя, предимно от дребни крадци, ръмжащи над чаша вино колко много си им струвал. Неколцина дори смятат, че ти си възмездието на Ашур, което ги наказва за сторените грехове, макар че обикновено го признават в напреднал стадий на пияно състояние.

— Накъде биеш?

— Навсякъде, където има нужда. Но не това е въпросът. Струва ми се, че си ограничил делата си до отмъщението. Но, Ашур ми е свидетел, улиците не са удобно място за живеене. Защо не се присъединиш към моите наемници? Заплащането не е от най-добрите, но пък след като половината град се е наел да убива крадци, все и ние ще изкараме нещо. Пък и — тук очите му блеснаха — представи си каква тарифа бих могъл да сложа, ако Стражителя е част от хората ми.

— Не се продавам — изръмжа Хаерн.

Тарлак се навъси.

— Това е жалко. Сигурен ли си?

— Абсолютно.

Магьосникът се почеса по брадичката.

— Гордост?

— Парите не са ми от полза.

Другият се ухили:

— По-скоро смяташ, че не ти трябват пари. В това съм склонен да повярвам, след онова пръснато над пазара злато. Само че съществуват и неща, които не могат да бъдат купени със злато, но биха представлявали интерес за теб. Обстоятелствата на запознанството ни бяха малко хаотични, но мисля, че се запозна с Бруг, нали?

— Нисък, непрекъснато ругае, не го бива за нищо?

— Същият. Не го наех заради умението му с онези нелепи оръжия. Знаеш ли защо?

Изражението на Хаерн показваше, че не проявява интерес към отгатване.

— Той е ковач. С моя помощ създава неща, за които мнозина са готови да продадат душите си. Как ти се струва способността да тичаш по-бързо? Да скачаш по-високо? Или може би да притежаваш меч, който…

— Не съм и от подкупните.

— Последните години си прекарал в пълзене из покривите, убивайки крадци. Нищо не ти пречи да получаваш заплата за това. Или поне по-добри инструменти, с които да го правиш.

Хаерн извърна стола си към прозореца.

— Хубаво. — Загърбеният Тарлак се изправи. — Ще те оставя. Подремни или изчезни, ако предпочиташ. Никой не те задържа. Но помисли над предложението ми. В момента не сме нещо кой знае какво, но имаме потенциал.

Хаерн изсумтя. Тарлак не показа да е чул, а отново се отправи към стълбището.

Младежът се загледа в жителите, които все още се бореха с огъня. Какво изобщо правеше тук? Този магьосник не бе по-добър от останалите. Той убиваше за пари, само че използваше огън и слова вместо острие. Защо Зенке се бе присъединил към него?

Хаерн затвори очи и подложи лице на слънчевите лъчи. Следобед щеше да се измъкне… Не, не се заблуждаваше, че ще изостави Делисия и Зенке напълно. Той се познаваше достатъчно добре. Но лесно щеше да ги държи под око. Все пак един магьосник, обличащ се в крещящи цветове, придружаван от момиче с коса като…

Много часове бяха отминали, когато той отново отвори очи. Хаерн тръсна глава, за да прогони унеса. Гърбът го болеше и пропука няколко пъти по време на разкършването.

Зенке бе застанал край малък кухненски тезгях и ядеше сух хляб. Пръстите му барабаняха по плота. Несъмнено този звук бе събудил Хаерн.

— Дъвчеш като преживяща крава — рече младежът и защипа горната част на носа си.

— А ти приличаш на крава. Кога за последно си се къпал, като изключим снощи?

— Това е лукс, който животът ми не може да си позволи.

Зенке налапа остатъка и изчисти трохите от ризата си.

— Вземи — промърмори той и посочи към мечовете на Хаерн. — Отдавна не сме се упражнявали. Би било хубав начин да се раздвижим.

— Къде?

Стаята бе прекалено тясна. Зенке посочи към задната врата.

— Там. Ела.

Зад къщата имаше празна площ, част от уличката, простираща се зад постройките. В земята бе останал очертан кръг, който Зенке поднови с петата си.

— До този момент съм тренирал единствено с Бруг, а мога да те уверя, че той не представлява особено предизвикателство. Но ти си друго нещо.

Хаерн започна да се разтяга, за да прогони остатъка от сънливостта. Преди години Зенке бе притежавал далеч по-голям опит. Последващият живот сред улицата бе закалил Хаерн и му бе придал сила, а нощните обиколки бяха изострили уменията и рефлексите му.

Младежът докосна върховете на оръжията си и се поклони. Зенке бе заменил боздуганите си с два меча.

— Тоягите ще се окажат прекалено бавни за теб — каза мъжът. — Затова ще опитаме с остриета.

Желаещ да демонстрира напредъка си, Хаерн поде битката с бърз скок напред. Тъй като очакваше отразяване, той последва атаката с разсичане от страна на другия меч, което да послужи за отвличане на внимание срещу повтореното намушкване.

Зенке не се бе издигнал до дясната ръка на Трен Фелхорн по случайност. Той изблъска високо и двете атаки, приближи се и престорено замахна с лакът към лицето на Хаерн. Когато противникът отстъпи, за да запази позицията си, наемникът продължи да размахва оръжия. Вторият удар с лакът не бе престорен, а глухо изкънтя в гърдите на младежа. Последният отново отстъпи назад. Зенке не го последва, а посочи към земята. Другият бе излязъл извън границите на кръга.

Почувствал изчервяването си, Хаерн пристъпи отново. Той не се бе съсредоточил, не анализираше реакциите на Зенке, както постъпваше с останалите си противници. След като си пое дълбок дъх, младежът си наложи да се успокои. След кимване от негова страна двамата възобновиха тренировъчния дуел.

Този път Хаерн остана търпелив, потисна гордостта си и призна, че Зенке не му отстъпва по бързина. Повечето си противници младежът можеше да надвие с чиста ловкост, която да не им остави възможност да се възползват от образувалите се пролуки в защитата му. Но не и този път.

Зенке пристъпи към него, замахващ с двете остриета в насочена надолу дъга. Хаерн ги изблъска и нанесе редица удари. Противникът му ги отрази и спря в края на кръга, готов да отбранява позицията.

Това накара Хаерн да увеличи устрема си, разчитащ на намалената маневреност на съперника. Но този ход се оказа подлъгващ — когато младежът замахна с все сила, очакващ да открие опора в сблъсъка на остриета, Зенке се извъртя встрани. Вложил прекалено голяма сила в удара си, Хаерн можа единствено да приеме ударите на мечовете върху ръката си.

— Излагаш се — каза Зенке и спря да си поеме дъх. — Очаквах нещо по-добро. През нощта ти се справи далеч по-добре.

Хаерн отново почувства, че вратът му се изчервява. Нима се сдържаше? Не бе възнамерявал да прави това.

— Отнасяй се към мен като към всеки друг противник — продължи мъжът, удряйки мечове. — Всъщност, приеми, че съм баща ти. Покажи ми пълното си умение.

Върху ръката на Зенке проблясваше пръстен с червен скъпоценен камък. Този блясък обгърна Хаерн. Той забрави, че това е тренировка. Забрави, че двамата не се намират на истинско бойно поле. Забрави, че противникът му се нарича Зенке. На негово място изникна Трен Фелхорн, гневен и смъртоносен, стиснал арбалет, с умираща край нозете му Делисия.

Трен се усмихна широко. Трупът в краката му вече нямаше значение.

От този образ Хаерн не скри нищо от уменията си. Мечовете му не спираха нито за миг, вложени в непрекъсната последователност от променящи се атаки. Неизменни атаки. Дрънченето на стомана се превърна в песен, остриетата се извиваха непрекъснато, за да спрат удари и посичания. Усмивката на Трен изчезна. Той се превърна в образ, който го наблюдаваше без признаци на умора или тревога. Хаерн започваше да изпитва объркване. Той се бе пренесъл в старото гилдийно убежище. Вече не се намираше на улицата, а върху дървения тренировъчен под.

— Нищо не си научил! — изкрещя Трен и го засипа с удари от мечовете си.

Ръцете на Хаерн го боляха. Болката забави реакцията му. Една от атаките го засегна, промъкнала се край прекалено бавно замахналия меч.

Гърдите му пламнаха, по тях потече кръв. Трен го изрита в стомаха и го повали.

— Сега ти си нищо за мен. За какво се надяваш? Хайде, нападни ме! Убий ме! Умението ти не струва!

Умът на Хаерн се промени, за да се превърне в нещо цялостно, съсредоточено и опасно. Целият свят престана да съществува. Дори времето трябваше да положи усилия, за да го задържи подвластен на правилата си. С вик той се хвърли напред. Този път атаките на баща му вече не бяха толкова ужасяващи. Хаерн разпознаваше всички подвеждащи удари и отказваше да им предостави контрол. Той се хвърляше и извиваше все по-бързо, отдал очертанията си в танц. Остриетата непрекъснато летяха едно към друго. Той успя да изрита лицето на Трен, а в следващия миг се хвърли на земята и го подсече. Докато баща му падаше, Хаерн скочи напред. Единият му меч блъсна остриетата настрани, а другият полетя към гърлото.

Острието му прониза единствено земя. Трен изчезна. Хаерн се озова отново зад къщата. Раната в гърдите му изчезна, отнасяйки болката със себе си. Зенке се бе облегнал на стената, скръстил ръце. Младежът се чувстваше оголен пред него, с разкрито сърце.

— Омразата ти към него е непосилна — тихо каза Зенке. — Само тя те държи жив. Не можеш да живееш така, Хаерн. Вместо да избягаш от сянката му, ти все още я оставяш да властва над теб. В какво си се превърнал? Колцина си убил в негово име?

— Всички те бяха виновни — изкрещя Хаерн. — Крадци и убийци!

— Винаги ли са били такива? Видях какво се криеше в очите ти, Хаерн. То беше по-ужасяващо от всичко, което баща ти би могъл да стори.

Хаерн си помисли за всички онези, които бе преследвал нощем. Сред тях бе имало и гилдийни плащове, но той бе убивал и онези, които търгуваха с тях. Нощите, изпълнени с мъртъвци, заплашваха да го залеят. Богове, та той бе изписвал името си със собствената им кръв!

— Не всичко е изгубено — продължи Зенке. — Смятах те за мъртъв, но сега, когато те виждам отново, се чудя какво ли е останало от онова момче, което обожаваше да чете. Което ме помоли да му намеря украшение за харесвано от него момиче. Надявах се, че ако все пак си оцелял, си заминал далеч и си изпитал всичко, което Трен ти отнемаше. Сега виждам, че ти сам си отнемаш всичко това. Отнемаш си обичта, вярата и приятелството… в името на отмъщение.

Зенке приседна до него и отпусна ръка върху рамото му.

— Извини ме за създадената илюзия. Тя беше дело на този пръстен, който Тарлак ми даде — добави той. — Трябваше да видя колко си добър. И кой си.

— Е, вече знаеш. — Стомахът на Хаерн се бе свил. — Наистина ли е толкова зле?

Зенке стисна рамото му, а после го потупа по гърба.

— Няма значение. — Той намигна. — Можеш да разчиташ на мен, а също и на красивата сестра на Тарлак. Той е добър човек. Малко чудат, но той е магьосник, така че това може да се очаква. И двамата знаят за миналото ми, но казаха, че няма значение кой съм бил, а кой съм сега. Моля те, остани с нас. Остави улиците зад гърба си. Ако искаш да оставиш нещо след себе си, то не бива да е нещо подобно. Ти си се превърнал в страховитата гибел за гилдиите. Ако Трен узнае, че си жив, чудя се дали ще се разгневи… или ще изпита гордост.

Мъжът се изправи и пое към вратата.

— Помисли над всичко, което казах. У теб има толкова много добро. Все още го виждам. Никога не е късно да се промениш, стига да си склонен да понесеш последствията. През целия си живот си носил тежко бреме, Хаерн. Може би е време да захвърлиш част от този товар.

Без да се обръща, Зенке пристъпи в къщата и затвори вратата след себе си. А Хаерн се почувства отново захвърлен в света, който през последните години бе наричал свой дом. Но сега улиците му изглеждаха чужди, покривите не предлагаха защита. Той бе чист, със здрави дрехи и обръснато лице. Този път не се чувстваше като част от тях.

Въпреки това се отправи по познатия път.